“Чекмо” е моят категоричен избор за българския роман на 2019-а. Не направих класация в края на миналата година именно защото исках първо да прочета и него. Признавам си, че този избор може да не е “статистически” точен, тъй като все пак не съм изчела всичко българско, излязло през 2019 г., но пък със сигурност е литературен, а освен всичко останало - и емоционален, включително защото засяга времето, в което съм израснала.
==
“Чекмо” (изд. Сиела, 2019), чието действие обхваща пет години преди промените от 1989 година и пет години след тях, уж запълва съществуваща ниша - на романи, които осмислят близкото минало и периода на прехода. Той обаче като че ли е изключение, преди всичко поради уникалната си гледна точка към тези събития. Тук жертвите и палачите са флуидни, а тонът е лишен от (мело)драма, от мрачна сериозност, от обичайните оплаквания или обратното - от носталгията по онова време. Последните две, така типични за начина, по който съвременниците обикновено преживяват спомена си за онова време, са заменени от един възтържествуващ дух на виталност, будност, жизнелюбие, приемане, преминаване…
==
Чекмо е герой в традицията на бай Славе на Милен Русков и дори (да, изкушавам се) на бай Ганьо
==
Впрочем едноименният герой, както става ясно от множество интервюта с писателя (както и от репортажи с прототипа), е реален човек и в този смисъл романът е нещо като свободна автобиография, доизмислена от Момчил Николов. Парадоксално, това е единственото, което като че ли смущаваше пълното ми наслаждение - именно фактът, че Чекмо не е изцяло гениален плод на творческото въображение на Момчил Николов, а така да се каже сам е подсказал сюжета. Не вярвам в това, че достоверността на един текст се засилва от това, че “то наистина се е случило”, и не смятам, че трябва да бъде изтъквано. Казвам го обаче не като критика, а само за да уточня, че за мен автобиографичността няма добавена стойност за великолепието на този роман.
==
Най-голямото постижение на “Чекмо” за мен си остава неговият забележителен език -
==
усетих го буквално като отделно дишащо същество. Налага се да използвам всичките си клишета: жив, ярък, пластичен, злободневен. Имаме превъзходно използване на актуален жаргон (вкусен до пръсване, до изригване в смях), примесен с пародийната употреба на един по-висок регистър. Резултатът: непресторен, простодушен, ръбат, живописен, политически некоректен език. Най-впечатляващо е вплитането на цели обществени и културни реалии от онова време в самите изрази, което отменя - слава Богу - нуждата от разказването им по един досаден дидактичен начин, така типичен в други романи за въпросното време.
==
Момчил Николов, слава Богу, не е страдал от съображения как да обясни по учебен начин отминалия строй, въпреки че много от читателите му може да са родени след него. Той като че ли е писал “Чекмо” за своето поколение, но все пак по начин, който до голяма степен ще бъде разбираем без бележки под линия и проверки в Гугъл. Жалко, че много фини културни препратки ще останат неразбрани от по-младите и те няма да могат да се насладят със същата сила на общите спомени, но егоистичният читател в мен се радва, че авторът не се е впуснал в разяснения.
==
**Изкушавам се да нарека този роман приключенски, **
==
най-малкото заради богатата му остросюжетност и непрекъснатите обрати, водещи до поредица от нови препятствия, преодолявания и открития. Не липсват и чудодейни, близки до магическия реализъм моменти на съдбовно спасение, тип deus ex machina. Не случайно Момчил Николов използва за героите си метафората за флипера: те са като изстреляни от съдбата топчета, които се въртят и блъскат, минават през всякакви лабиринти, криволичат и многократно сменят посоките си, докато се сблъскат едно с друго (както Чекмо и любимата му Теодора). Впрочем този роман спокойно може да се чете и като любовен: за пробразяващата и вдъхновяваща сила на любовта - споделената, откритата, заслужената.
==
Чекмо на Момчил Николов разказва собствената си история от първо лице - историята на млада спортна надежда, хваната и изплюта от водовъртежа на промените, имала вземане даване с Държавна сигурност и лудницата, успяла по случайност да натрупа дисидентски актив, но и опит в хазарта и измамите още от късния соц, притисната да приеме парче от баницата, раздавана в онези първи години след Десети, отказала и емигрирала с първите вълни към Германия, срещнала любовта, преобразила го до малко или много честен предприемач с неизтощима амбиция и въображение за бизнес печалби, отново покорила света, този път в Нова Зеландия. Чекмо е тарикат по някакъв лекомислен и наивен начин, добродушен хитрец, уличен умник. Преди всичко обаче това е историята на един свободен дух, мечтател, който непрекъснато търси себеизява и не се страхува да пее извън общия хор и да не разчита на измамна сигурност.
==
Момчил Николов представя тежки теми леко и без драма, с хумор, който лекува
- като Голямата екскурзия, репресиите, съдбата на спортистите, зараждането на организираната престъпност, ранната емиграция и тежкият живот на имигрантите и т.н. Всъщност “Чекмо” прави нещо нетипично - той слага знак за равенство между _преди _и _след _промените (“и преди, и сега в България си е ***** майката”), показва как и в НРБ, и в РБ действат сходни механизми на изнудване и принуда, на измама и алчност, на несвобода. Това прави невъзможни жалбите по едното или другото време и извежда една универсална народо-психология.
==
Разказът е изпъстрен и с китни простонародни, улични мъдрости от и за “живия живот”, които със самия си тон и избор на лексика незабавно биват пародирани и иронизирани - но тяхната банална житейска истина остава, без да дразни с тежка проникновеност:
==
“Така че върви колкото се може по-дълго нагоре, и стигни колкото се може по-далече - така ще ти остане по-малко време за падане”.
==
_“Мене животът ме влечеше, а не разни измислици и изгъзици”. _
==
“В природата всичко е движение, вариант мирно, по средата няма”
==
“Всичко трябваше да бъде необикновено, диво, откачено, едно голямо приключение, в което щяхме да се впуснем заедно.”
==
“Трябва да се действа, да се търси, а не само да чакаш да ти дойде ей така от небето”.
==
Всички тези банализми достоверно описват житието и битието на главния герой. Спокойният, предначертан живот с правила и разписания не е за него. Той вярва, че всеки проблем има решение и за самосъжаление и депресия няма място. В този смисъл, и в заключение, Чекмо е здравословен герой за българското колективно. И най-вече - въпреки известната си морална укоримост - способен да предизвика неподправена емпатия и симпатия, дори когато се разграничаваме от него и от живота на хората като него.
==
Силно препоръчвам този роман като един от възможните лековити разкази за прехода. Съветвам ви също така да не проучвате прототипа на главния герой, да не гледате предварително репортажи и снимки, за да не попречите на фантазията си свободно да си представи Чекмо.
