Тази книга ме измъчи, раздразни, обезсили, а на моменти изпитвах желание да шибна по един шамар на героите й. Ако и с вас се случи същото, то бъдете спокойни - това е правилната и здравословна реакция - спрямо студенината, безизходността, невъзможността за общуване, липсата на емпатия, личностните и социални дефицити, които ледено струят от нея и до края не ни дават възможност за катарзис, макар книгата да завършва с красив художествен опит за житейска симетрия. Този неголям роман с уж изчистен, непретенциозен, бърз стил а ла драматургичен сценарий и много диалози се чете всъщност усилно. То е като общуването с аутист - неслучайно загатната диагноза при една от двете главни героини, но всъщност метафора за разглежданата в книгата междуличностна динамика и може би намек за социалния разпад в съвременното общество.
==
За сюжета в “Жажда” на Естер Херитсен има достатъчно писано в интернет (изд. ICU, 2020), така че ще го напомня само с няколко изречения. Mайка (Елизабет) и дъщеря (Коко) се срещат случайно на улицата, където първата сервира на другата новината, че умира от рак. Малко по-късно дъщерята решава да се върне да живее за оставащото време при разведената си майка - решение, взето малко напук, малко прагматично и малко защото “така е редно”. Трудността в общуването им и старите рани излизат на преден план. Това, струва ми се е достатъчно. Сега нека погледнем онова отдолу.
==
Впрочем, малка отметка. Една от особеностите при редица хора от аутистичния спектър е именно нуждата им средата или изобщо нещата, които познават, да остават непроменени, фиксирани. Когато Елизабет, чиято дъщеря по собственото й признание съществува “само по уговорка”, я среща случайно, техните оразмерени, предвидими отношения излизат от руслото си. “Нещо не е както трябва, нещо трябва да се разреши”, мисли си Елизабет за нарушения аутистичен ред.
==
**Дефицитите в живота и личността на героите стават видими незабавно. **
==
Нито една от техните реакциите не e социално приемлива. Умиращата Елизабет споделя новината първо с фризьора си, а когато си помисля, че трябва да го съобщи на дъщеря си, “се разсмива като човек, който трябва да разкаже виц”. Когато научава, Коко пък изпитва почти възбудено усещане в стомаха, като от влюбване или глад, предвкусвайки реакцията на другите, когато им го разкаже.
==
Един от най-устойчивите дефицити в романа е именно по отношение на адекватното комуникиране. Елизабет например умее да се отнася в приказки дори пред непознати, но не може да проведе задълбочен разговор с дъщеря си, пред която се е научила да се сдържа _(“Неудобството им една от друга отдавна е сложило край на обикновените думи.”), нито да отговори на въпросите й, дошли твърде късно в живота. Елизабет съзнава, че думите й към другите непрекъснато имат нужда “да бъдат преведени, уточнени, обяснени”. Същевременно Коко пък уж е намерила мъжа, с когото може да си говори за всичко, и държи да го запази - “дори това да значи _от сега нататък да премълчава някои неща”. Рaзпадът на общуването, невъзможността за същински разговор между героите в романа се отразява в диалога, който Херитсен изгражда - той е фрагментарен, разпаднат, изпълнен с дразнеща и досадна баластра, а отговорите често са безплодно ехо на въпросите.
==
Не съм съвсем съгласна с мненията, че избора на заглавието иде да обозначи жаждата от “човещина и разбиране”, от “семейство и обич”, като тук влизам в противоречие с прочита на самия издател в нейно ревю. Моят прочит на “жажда” се отнася по-скоро до болното търсене на компенсаторен механизъм за запълване на празнините и дефицитите, но в моя прочит също така героите по някакъв свой начин отстояват и правото си да са социално неприемливи, да не са съвместими, удобни, адекватни, “човешки”.
==
“Между майката и дъщерята така и не се получи”
==
“Жажда” например е изключително искрена по една трудна тема, без да дава морална оценка - неспособността да се осъществиш като майка, да прегърнеш и да се изпълниш като всички с майчинството. Още от началото Елизабет е лишена от очакваната сантиментална привързаност към детето си, тя го възприема по-скоро като свидетел на живота й, “който привидно не пречеше, но все пак създаваше неудобства”.
==
Елизабет е отдадена единствено на работата си, в нея тя е вглъбена и съвършена, адекватна и полезна. С момиченцето е тромава, неспособна, а погледнато отвън - безсърдечна и дори жестока. Елизабет е майка, която не се е наслаждавала на присъствието на детето си. Тя реагира чрез отрицание и изключване, като редовно заключва двегодишната Коко - отново символична и буквална реакция, която ще се повтори в последните мигове на живота й. В един от сублимните моменти от миналото Елизабет мисли, че дъщеричката й е умряла при инцидент и приема това спокойно и премесено с радостта, че това е съвършен, завършен момент. Изящен момент на умиротворение, отвъд паниката и страха, писъците и кръвта, които я връщат насила обратно.
==
И неслучайно я нарича “рибке” - детето е нещо хлъзгаво, което неизбежно се изплъзва от ръцете ти, което не можеш да уловиш и задържиш. Ръцете, които в края на живота постепенно ще откажат да служат на Елизабет, освен когато напипва спомена за плуващата рибка в корема си. Опитите на майката да се “нагоди” към дъщеря си, докато тя е в къщата, са нелепи, уязвими, самоспъващи се. Коко отново е смущаващ свидетел, а в мислите си Елизабет я лишава от най-важното за едно дете - невинността:
==
“Какво толкова необичайно има в това да обвиниш детето си? Защо децата никога да не са виновни? През всичките тези години животът си креташе гладко, а няма и ден, откакто детето е тук, и всичко е с главата надолу.”
==
Междувременно внезапно събудената жажда на Коко само и единствено “да отиде при майка си”, в пълния смисъл на тази дума, е невъзможно, защото тя продължава да е “заключена”. Такава се оказва и в момента на смъртта на майка си. Мисълта, че мама идва да я повика, че има нужда от нея, е последвана от осъзнаването, че всъщност майката е извършила последния си акт - отново да я заключи. И може би този път има все пак някаква надежда това да е от любов - от желание да я огради и отдели от смъртта.
==
“Хората са ненаситни. Не обичам нищо кой знае какво, но обичам всичко в големи количества.”
==
Дефицитите в живота и личността на Коко създават компесаторни механизми. Дупки, които трябва да бъдат запълвани. Ненаситност, която трябва да бъде утолена. Тази роля за Коко играят храната и сексът, често безразборен, както и нуждата да предизвикаш у другите реакции, които като че ли самият ти не можеш да изпиташ (да, много от нещата, които Коко и майка й преживяват, са мислени от тях само като истории за разказване, те като че ли нямат стойност освен ако не бъдат предадени другиму - нещо като гостоприемник, в който да намерят почва и отзвук).
==
Усещането за морбидност е толкова силно, че Коко се нахвърля върху всичко, което я оживява, дори и това да е новината за смъртта на майка й, която дъщерята е способна да обсъжда, докато говори за храна. Храната като подмолна метафора за плътта, консумирана, разграждана и поглъщана от смъртта.
==
Другият компенсаторен механизъм е сексуалността, която избуява точно в проблемни моменти. Сексуалността и на двете героини игнорира присъствието съответно на деца или на родители, сякаш е инструмент за себеотстояване, изолиране и независимост. В една от сцените имаме секс в кухнята между Елизабет и бащата на Коко, докато Коко е заключена горе в стаята си, в другата - секс на Коко с приятеля й, докато майка й лежи долу болна. Интересна е и способността на жените да се отстраняват и да наблюдават мъжете в този момент на съвкупление, осъзнавайки сексуалността именно като контролираща сила. Коко, която приятелят й Ханс заплашва да напусне, непрекъснато постига отсрочки, манипулирайки го чрез тялото си. Тяхното любене също е представено като взаимна консумация, поглъщане, ядене.
==
Темата и за самонараняването също присъства много в книгата. Такова е по същество преяждането, случайният секс, желанието на Коко приятелят й да я насини и пребие, преминаването й през стъклената врата като дете, оставило завинаги белези по нея. Дори проникването и тласкането на мъжа в нея е болезнено, но така може да се стигне до места в нея, до които “тя не може да стигне сама”. Дълбини, свързани с болезненост, която може би означава “чувствам”.
==
“Всеки сам съчинява вкуса в устата си.”
==
Да, тази може би не е най-предпочитаната от мен книга от поредицата на ICU, която следя. Няма съмнение обаче, че Херитсен е постигнала това да превърне романа в тест за (социална) чувствителност и нормалност. За предпочитане е да го издържите, но това със сигурност ще повлияе върху способността ви да изпитате емпатия към героите. Оттам и раздразнението и дори яда към тях. А може би рекацията ви ще бъде друга - проверете сами.
