“Малък живот” на Ханя Янагихара е изумителна книга, която прави нещо изключително трудно: взема едно преупотребено американско сюжетно клише - това за сексуално насилваното дете - и го превръща в истински шедьовър, напомнящ за големите американски романи от XX век. С това, че в този анти-билдунгс роман (изд. Лабиринт, 2018) историята няма ясни темпорални граници, авторката спомага за подсилването на това усещане.
==
За първи път няма да правя анализ на творбата, нито ще резюмирам сюжета й, тъй като много е писано вече за тази книга, която разказва за живота на четирима приятели, като се концентрира най-вече върху съдбата на един от тях, обвързала и белязала всички. Ще оставя само няколко бегли бележки по романа, който може да се чете по много възможни начини - като химн на мъжкото приятелството, като апология на хомосексуалността (впрочем погрешно), като елегия за невинността, като възхвала на добротата, като ода за понасянето на страданието, като прослава на живота въпреки. И макар че никъде директно не става дума за това, “Малък живот” може да бъде четен същевременно и като защита на евтаназията и размисъл за съществуването като дълг (към другите).
==
**Безмилостен литературен демиург ли е Ханя Янагихара **
==
или се опитва да оспори онова, на което винаги сме се надявали: че Бог не би ни дал повече, отколкото можем да понесем? Писателката стоварва върху централния си герой Джуд непосилно минало и непоносимо телесно и душевно страдание, от което ни предизвиква да не извръщаме очи. Това съзерцание е почти хипнотично, с ритуална повторяемост, като нескончаема инициация. Янагихара сякаш експериментира с прага на човешката поносимост, защото и насилието, и самонасилието в тази книга са доведени до абсурд (нима например е възможно всеки първи мъж и възпитател по пътя на едно дете да е педофил?). На това прекомерно, но - колкото и да е странно - достоверно насилие съответства прекомерна доброта - и двете болезнени, преизпълнени до пароксизъм, екстатични, насъщни. Само дето Янагихара в крайна сметка не дава възможност тази доброта, чиито други синоними са безусловна любов, приемане, приютяване, взаимопомощ, саможертвеност, да наклони везните достатъчно, че миналото, от което сме направени, да разгради своето зловредно ДНК, и животът да получи своите основания да продължи на всяка цена.
==
Въпросът не е защо живеем, а защо продължаваме да живеем?
==
Някой, и може би справедливо, би нарекъл това литературен misery porn (великолепен при все това), наслада от състраданието, което изпитваме пред лицето на чуждото страдание. Янагихара говори за болката с медицинска конкретност, книгата е пълна със соматични сцени и успява да предизвика съвсем конкретни физиологични реакции по време на четенето - замайване, гадене, болка в гърдите. Тялото, като съсъда, който пренася душата и духа ни през живота, е в средоточието на нейното внимание и авторката успява да накара собственото ни тяло да реагира, усещайки в пределите му много по-сложна амалгама от чувства, които бихме могли да предвидим. Оказва се например за наш ужас, че спрямо една абсолютна жертва сме способни да изпитаме не само очакваните чувства, но и яд, и нетърпение, и възмущение, и безсилие, и дразнение, и дори, да дори нещо като виновност в съучастие на насилниците им - само защото ставаме свидетели на техните действия.
==
“Малък живот” е изцяло мъжка книга, в смисъла, в който жените почти не присъстват или са само маргинални герои в нея. Не съм намерила за себе си обяснението защо (с едно малко изключение) Янагихара ги е извадила en masse от кръговрата на насилие и страдание, но и на доброта и милосърдие. Разказът й носи нещо библейско, а там жените също рядко са протагонисти. Религиозна връзка не съществува пряко в книгата (освен когато Янагихара изобличава педофилията сред католическите духовници). Но когато всички смятат, че Джуд _заслужава _да бъде щастлив след всичко преживяно, то това е много в традицията на юдео-християнското разбиране, че претърпяването на страдание ни дава правото на милост, че щастието трябва да бъде изкупено и заслужено. Съвсем по
==
историята на многострадалния Йов, чиято история според мен Янагихара пренаписва с романа си, давайки й правото на друг изход.
==
Спомням си бегло думите, може би на известен философ, които прочетох като много млада и които ме разтърсиха. Та той питаше способен ли е бил Йов да забрави и да бъде щастлив с новата си жена, деца и блага, които Бог му изсипва, след като му е отнел старите и изобщо всичко в живота дотогава. Способен ли е човек да е щастлив в подменено настояще с неизлекувано минало. Именно това е и основният въпрос в “Малък живот” и отговорът - въпреки всички поводи в живота на Джуд - е по-скоро не и е в ядрото на трагедията му.
==
Да, главният герой Джуд заслужава да бъде щастлив -** **не като компенсация за страданието си, а като резултат от съхранената човешка доброта въпреки него и благодарение на наличието на куп обичащи го хора. Но както вече споменах, въпреки че му дава възможността за щастие, Янагихара му отказва _способността _за него, особено когато главният донор на това щастие му бива окончателно отнет.
==
Книгата е пронизана от дебата за това длъжни ли сме да живеем заради близките си, заради онези, които ни обичат, които се грижат за нас, на които им пука. Имаме ли право да прекратим живота си по “егоистични” причини с цялото съзнание какво ще им причини това. Възможно ли е да живеем живот сами за себе си. И не е ли егоизъм и тяхното - да искат да съществуваме само и само за да сме до тях. Да си полезен другиму и да си обгрижван от другите еднакво основание за живот ли е. Дори и грижата, всъщност, може да бъде преживявана като насилие, когато те иска да продължи живота, който не искаш.
==
“Още от болницата знаеше, че е невъзможно да убедиш някого да живее заради самия себе си. Ала често си мислеше, че като терапия ще помогне повече, ако накараш хората по-остро да усетят потребността да живеят заради другите”.
==
Колкото и фаталистично да звучи всичко казано дотук, може би парадоксално “Малък живот” е преизпълнена със светлина - да, онази през пукнатините. Усещането за нейното величие е завладяващо и смиряващо, упоително и утешително. Животът е просветване на процеп. Говорим за достойното тържество в съхранението на човешкото против всякакви очаквания. Говорим дори за успеха тук и сега (защото всички герои са професионално и финансово успешни) - за Джуд, свръхуспешен адвокат, той е възможност да си позволи зловещата му детска мечта - собствената къща с друг, чрез която е бил въвлечен в кръговрата на злото, да се изпълни по правилния, истинския начин с любовта на живота му. Говорим за приятелството като облекчение на изначалната ни екзестенциална самота.
==
Много още може да бъде написано и дискутирано за тази книга, но спирам дотук. Препоръчвам я страстно, препоръчвам я изключително силно, с предупреждението, че тя трябва да се чете с широко отворени сетива, съгласни да понесат нейната красива болезненост, и с широко отворен ум, съгласен да поеме философската й софистицираност. Роман, който несъмнено е достоен да влезе в редиците на американската класика.
