Романът "Улици и кораби.Gm" - за човеколюбивата проза на Иван Станков

_“И ти уж работиш и живееш на палубата, а като слезеш, разбираш, че пътят ти не е бил по водата, че реалният, живият ти живот минава през отсъствието ти. Минава там, където ти не си.” _

==

Тъжно ми е, че късно откривам Иван Станков като писател, както и че не намирам достатъчно написано за прозата му онлайн, освен един-два анализа и съобщения за това, че първата книга от своеобразната му трилогия - “Спомени за вода. Dm”, е отличена с награда. Лично аз попаднах първо на втората - “Улици и кораби. Gm”, в която съдбата на редица от героите му от безименното крайдунавско село в първата продължава в град Русе - както впрочем на много хора от средата на XX век насам. За онези от вас, които също тепърва чуват за него, Иван Станков е и литературен историк, преводач на съвременна румънска литература и професор по история на българската литература във Великотърновския университет.

==

С големите си теми, образния език и изящния стил, качеството на неговата проза не отстъпва по нищо на други български автори, за които се говори много повече, понякога незаслужено. Иван Станков разказва човешки истории с особено и сякаш позабравено и старомодно човеколюбие, с неизбежната за него светла меланхолия и една не особено ценена днес бавност, достойна за голяма и небързаща за никъде, но неумолимо течаща река, каквато е централната за книгата метафора в лицето на река Дунав.

==

Авторът проследява човешкия живот, като започва с разказ, чийто герой е дете, и завършва с разказ, в който старец на прага на смъртта, вмествайки в тази житейска рамка жалоните на всекидневния човешки опит - детските игри и битки, първите трепети и разочарования, приятелствата и съперничеството, не-, но и много по-често осъществената любов, смейството и разводът, ревността и верността, животът и смъртта. Без да се концентрира върху едни главни герои за цялата книга, той все пак избира протагонистите на всеки разказ да са или от едно конкренто семейство, или да са свързани по някакъв начин, дори и далечно, с членовете му. И точно както прави реката, разказвачът прелива в умовете на различните герои, повлечен от вътрешните им монолози като от течение. И въпреки че не става дума за роман в класически смисъл, разказите трябва да се четат последователно като глави.

==

“Невидимият град с всичките си улици и кораби ги заобикаляше, без да ги забележи”

==

Всъщност градът - Русе, е прекомерно видим, той е равностоен и всеприсъстващ герой и неговите улици и кораби дават името на отделните разкази или глави. Русе от миналия век оживява пред нас със своите обществени места, паркове, забележителности, фабрики, кина, магазини и красиви стари сгради. Иван Станков чертае една човешка карта посредством градските декори, оживява ги с театъра на индивидуални истории по смисъла на онова, което забелязва един от героите му: “без деца домовете се превръщат в къщи”. Градът се скрива и отново изплува посред мъгла и залези, зловредни изпарения и нощен мрак, и е едновременно и близък и конкретен, и призрачен и абстрактен. В края на последния разказ от наши дни корабът на стария моряк преминава във виденията му като празен, но Ноев ковчег през все по-обезлюдения, променен и обезкървен Русе, оставяйки ни малка надежда за възкресение на живота, текал някога там.

==

“Животът е толкова красив и толкова объл”.

==

Иван Станков казва някъде, че смъртта е най-голямата тема в литературата - за каквото и да говори, тя винаги разказва за смърт. “Улици и кораби. Gm” разказва преди всичко за живота като поредица от загуби: загубата на детството; загубата на невинността; загубата на най-добрата приятелка; загубата на първата любов; загубата на детето ти; загубата на семейството; загубата на името и достойнството; загубата на свободата; загубата на работата; загубата на бъдещето; загубата на живота. На фона на толкова липси залогът е в запазването на човечността и любовта.

==

Човекът на Иван Станков е прекрасен и чист дори и в уязвимостта, слабостта и незабележимостта си. Той е величествено незначителен. Авторът го следва с съкровената самота на мислите му, но ни го показва способен на обич, всеотдайност и дълбоки човешки връзки. Да, човекът е като мишлето в единия разказ, хванатото в капан и давено под чешмата от невинните в жестокостта си деца, каквато е всъщност съдбата, и то вече не се интересува от сиренцето, а се блъска отчаяно в капана, защото усеща, че умира. Но човекът е и този, който дава мярката за нещата (“големината на света я правят не разстоянията, а хората”) въпреки преходността си. Усещането за тази преходност и смъртност е всеприсъстваща на фона на непрестанната река, която тече сякаш винаги срещу теб, но всъщност те заобикаля в безспирния си ход, в който ти си залутано корабче.

==

Прозата на Иван Станков е носталгична и болезнена, но и блага, чиста и идеалистична, до степен в която на места е способна да изпадне в сантиментален патос, особено по отношение на любовта. Той обаче бива овладян от хубавия език, образен и наситен, сензорен и проницателен. Усещането, както вече казах, е за леко старомодно, но някак неувяхващо писане, в което все още има достатъчно място за дълги, красиви описания. В тази проза има и пунктуми. Изречения, концентрирали чист смисъл. И много, много музика, в случая в сол-минор, която се носи като речен валс на паметта.

==

“Да си самотен означава да се виждаш отвън как си сам”.