Светът в “Три пиеси” на Нинко Кирилов (изд. Black Flamingo, 2019), е свят, в който диалогичността се е разпаднала на бъбриви монолози. Да, тези пиеси са някак особено, болезнено приказливи, колкото и да е странно да се каже това за жанр, в който диалогът е всичко, но именно това ни позволява да усетим говоренето в съвременния свят, включително виртуалния, едновременно като патология и компенсаторен механизъм на затворили се в себе си съзнания. Като нещо, което трябва да замаскира промеждутъците в този атомизиран, отчужден, все по-самотен свят - такъв какъвто го вижда авторът.
==
Трите пиеси в сборник се въртят около отношенията в съвременни двойки - и _случили _се, и _неслучили _се - статут, който непрекъснато е поставян под съмнение. Защото какво изобщо е осъществена двойка? Коя близост е легитимна? В кой свят - реалния или виртуалния - имаме повече възможности да бъдем автнтични и сродни на себе си и другия?
==
В първата и най-дълга пиеса - “Концерт за струнни инструменти в ре минор” Лир и Лира отдавна живеят заедно, стигнали са в отношенията си до това той да “искам да се самоубия заради нея и не мога да се самоубия пак заради нея”, а тя - да възприема като противно феминизиране неговата доброта, любезност и внимание и да копнее да предизвика у него грубостта, насилието и хищничеството, които свързва с проявлението на мъжкото.
==
Този антифеминистичен дух и инициираният от самата героиня сексизъм изпълват цялата творба. Тук само правя вметката, че според първата международна дефиниция на сексизма, приета от Съвета на Европа, „обикновеният сексизъм е част от един континуум на насилие“. На фона на ширещото се насилие над жените представената в пиесата психология на връзката звучи като негово опасно рационализиране и оправдание; нещо повече - като нещо, за което жените сами настояват, а мъжете, искат или не, трябва да предоставят.
==
В пиесата именно жените, като Лира, са тези, които мечтаят и молят за упражняване на власт и насилие над тях, защото смятат, че така ще могат да усетят женствеността си, да възбудят страстта си и да “освежат” отношенията си. Познатият израз, че “жените сами си го просят”, тук е буквализиран: Лира моли Лир да й удари (чувствен) шамар и търси начини да го предизвика - така, както дълбоко травмирани хора си нанасят разрези, за да почувстват… (тук може да се сложи различна дума). Жените изглежда сами делегират изборите си на мъжа, сами го учат, че посегателствата и ревността към тях са всъщност доказателства за любовта към тях.
==
Лира заявява уж егоистично:_ “Не можеш ли от време на време да се държиш зле с мен? Да не ми обръщаш внимание, да си студен, да ме караш да правя неща за теб, да ме унижаваш малко, да ми удариш шамар, да ме стиснеш за…“_ Но - да, колко перфидно - Лира същевременно си мисли уж алтруистично, с грижа за мъжа си: _“Искам да му дам нещо ново, някаква емоция, която преди не е изпитвал. Изглежда толкова…, толкова смачкан и натъжен от собствения си живот. Преди беше като млад ловец и наблюдаваше през мерника си целия свят. Сега е казал сбогом на оръжията.” _Кой всъщност иска насилието?
==
Метафорите за мъжа като ловец, дебнещ хищник, воин са саморазбиращи се. Отношенията между мъжа и жената в същността си са постулирани такива, каквито ги показват предаванията за дивите животни по Animal Planet. Впрочем животинските метафори в пиесата изобилстват и са повече от очаквани.
==
Лир се съпротивлява на всичко това и с неохота напуска мекия си, “ефеминизиран” образ, което отново отнася отговорността за това към жената - мъжът едва ли не се явява жертвата. Междувременно според другия мъж в пиесата - приятелят им Арф, който има много опит с красиви жени - това е техен общ проблем: красивите жени неизбежно са “мръсници”. Познато до болка, нали? Арф става изразител на най-банализираната мъжка гледна точка: че те, “мръсниците” си личат още от малки момиченца и “някак знаеш, че на 20 вече ще искат да ги връзваш, да ги биеш, да ги плюеш, да пикаеш върху тях, да ги режеш…” - защото другото вече ще им е скучно и нормалният секс вече няма да ги вълнува. Жената е или ангел, който според Лир незнайно защо се влюбва в мъжа и го търпи (но после осъзнават, че има крила и отлита), или според Арф - мръсница.
==
Междувременно Лир застъпва друга позната идея с обратен знак: че красиви жени няма, защото всъщност и те са човеци, а именно - потят се, ходят до тоалетна, растат им косми, имат досадни недостатъци и “прекалено човешки желания”. Единствената възможност жената да запази съвършената си женственост е да не бъде виждана през човешкото/мъжкото, което приложено към нея, престава да бъде приемливо и красиво. Подобна шизофреничност е обявена и през упрека на Арф, че това на свой ред изисква шизофреничност у мъжа: _“Вие, жените, сте емоционални кентаври: искате много нежност и ласки, но едновременно много категоричност и грубост. Нежна ръка и силна ръка… Идеалният мъж за идеалната жена със сигурност е шизофреник.” _
==
Под този феминистичен прочит, основна тема се явява болезнеността - мазохистичната неистовост, с която съвременният човек търси начин да преодолее самотността си дори и в двойка. Под ципата на своята софистицирана надстройка, той търси базовите си инстинкти, и се надява тяхната грубост и варварство да му причини възбуда за живот, да го приближи към чувстването отвъд мисленето.
==
Второто действие на пиесата представя един дълъг индиректен разговор между Лир и Лира. Те са в различни стаи и техните монологични реплики следват една след друга, като всеки говори сам на себе си, мислейки за другия. **Темата за разминаването е централна и за трите текста на книгата **и често е изразявана именно чрез начина, по който е построен диалогът. Макар и те да не се чуват, техните реплики споделят обща тема, като същевременно тотално се разминават. Двамата водят разговор един с друг, но без _един друг. (_ЛИРА (замечтано): И ще ми удари шамар. ЛИР: Дори не знам как да я докосна.) И докато Лира мисли как да го подразни и предизвика, Лир си представя една съвършена кола (с един единствен дразнещ, но обсебващ вниманието недостатък) - отново доволно явна метафора за жената в ръцете на мъжа.
==
В четвърто действие двамата герои и техните приятели Арф и Виола водят философски разговор, който е напълно неочакван и сякаш самоцелен, преднамерен, снобски - за Бог, религията, науката, болката, отношенията. Макар да носи смисъл сам по себе си, той умишлено не се връзва с всичко останало, сякаш отново за да покаже неизбежния разрив между базовите ни животински инстинкти и духовния ни живот. Ако трябва да опростя максимално посланието, то е, че въпреки всички надграждания ние си оставаме животни. Впрочем Нинко Кирилов непрекъснато демонстрира интелигентността на героите си (и своята), като ги кара да подхвърлят цитати и имена на автори, изграждайки интертекстуални връзки с Ницше, Набоков, Ъпдайк, Борхес, Маркес и кой ли още не, но в контрапункта на една напълно битовизирана среда.
==
Няма да ви кажа какво се случва в последното действие, нито каква неочаквано нова гледна точка към всичко случващо се внася авторът - обрат, който е малко deus ex machina и за мен може би не е бил необходим. Обрат, който сам по себе си предлага метафора за човешкото състояние.
==
Във втората пиеса - “Играта”, имаме отново четирима герои, двама от които са виртуалните аватари на първите. Протагонистите носят очевидните имена Adam и Еve и си пишат в едно и също интернет кафене, без да подозират за физическата си близост. Темата отново е позната: за анонимността онлайн, за това коя всъщност е истинската близост и кога всъщност сме самите ние.
==
Разговорът между двамата герои е почти поетичен, абстрактен, афористичен, тъй като по договорка между тях е лишен от контекст - от споделянето на всякакви конкретни битови подробности за живота им. Той се самопоражда като привидно засичащ се диалог, изграден от монологични блокчета, чрез които те поддържат напрежението между флирта и онова познато ни от чата състояние, в което се чудим какво да си кажем. Защото в чата героите създават текст, а не преживяване. Героите непрекъснато се уверяват “тук съм, до теб съм” колкото съвсем да подчертаят невидимостта и самотата на съвременния човек в интернет, скрита зад ексхибиционизма на споделянето. Един от повтарящите се мотиви е и за падането и за самоубийството - каквото всъщност е и напускането на чата, всеки път. Всичко това е част от Играта, за която Adam мистериозно споменава на няколко пъти.
==
Третата пиеса - “Колан с шахматна плочка”, е спин-оф, тъй като има засичане на герои от другите пиеси. Тя отново изследва валидността на връзките - дали тези, които избираме, или всички останали, които не избираме, са по-добрите и истинските. Защото всеки избор е загуба на всички други възможности, които винаги съществуват в една алтернативна реалност.
==
В заключение, нека кажа, че това са модерни пиеси, третиращи актуални съвременни проблеми. Странното, въпреки че героите са в средна възраст, е че някак си представям читателите им преди всичко сред по-младата публика, тази, която тепърва ще заживее с някого или която още търси този някой в дебрите на интернет. Това обаче е строго лично усещане. Освен това пиесите не толкова предлагат гледна точка, като споменатата в първата пиеса, колкото предизвикват с нея, експериментират. Как ще реагирата - трябва да разберете сами.
