Когато прочета прекрасна книга като “Ето ме” на Джонатан Сафран Фоер, която категорично ви препоръчвам (изд. Лист, 2018), едновременно се възмущавам, и се успокоявам, че проблемът с липсата на редактори, уви, явно е универсален. Този роман би бил докаран до съвършенство, ако безпощаден американски редактор от старата школа се бе намесил, за да окастри някои разтеглени до ненужна бъбривост части за сметка на други недоразвити винетки и сюжетни линии. Но макар на моменти читателят да има усещане, че романът не може да удържи собствената си тежест, то “Ето ме” все пак представлява внушителна творба от съвременната американска (еврейска) литература.
==
Фоер е създал не трудна, а по-скоро изморителна книга - казвам го с цялата си любов към изморителните книги. Предполагам обаче, че на читатели, неизкушени от интерес към юдаизма, еврейството и Близкия изток, романът ще се стори _и _труден и те ще трябва да си проправят път през многото еврейски термини, ритуали, специфични тревоги и културни препратки. Това би могло да е любопитно и обогатяващо за едни или досадно и объркващо за други. За мен, която разполага със собствен еврейски съпруг, удоволствието беше двойно.
==
Още от заглавието си “Ето ме” (онова старозаветно “инени” на иврит, което сме чували с дрезгаво-стъмнения глас на Ленърд Коен) заявява себе си като много еврейска книга, в която са заложени освен традиционни житейски проблеми сред общността, така и универсални библейски архетипи. Въпросният израз идва от всеизвестната история на Авраам и сина му Исаак. Така бащата отговаря и на Господния (да убие сина си), и на синовния (да го защити и успокои) призив, предоставяйки себе си изцяло и едновременно (трагично заложен конфликт) и на двете страни и воли. “Ето ме, Господи” и “Ето ме, сине” задават териториите на онова или по-скоро онези, за които ни има, на които сме на безусловно разположение. За кого и какво съм _тук _е въпрос, който занимава централните герои на този роман.
==
“Ето ме” е книга за два паралелни разпада (тук не мога да се сдържа да не добавя: които в крайна сметка се оказват не толкова страшни и може би точно там е работата). Единият е на семейството на Джейкъб и Джулия Блох и техните трима сина, а другият - на Израел в един дистопичен сценарий на унищожително земетресение, последвано от мащабна регионална война. Единият е следствие от множество незабележими минитрусове, другият - на един, но с размаха на Армагедон. Единият е по-голям отвътре, отколкото отвън (като нещата, които в началото на връзката си двамата съпрузи колекционират - например раковини), а другият - по-голям отвън, отколкото отвътре.
==
Паралелната метафора е добра и често употребявана в литературата, но тук двете истории са развити напълно отделно и седят някак блоково. Фоер въвежда втората сюжетна линия по средата на романа и постепенно сякаш я изоставя, за да ни съобщи накрая, че военният конфликт е постигнал някакво незнайно за нас разрешение - както впрочем но съобщава за развода. Съдбата на преките протагонисти обаче не е замесена в големия конфликт - той присъства само като фон от медийни съобщения и политически речи, който не оживява. И все пак този фон-конфликт, който изисква етническо, национално и религиозно заявяване от тяхна страна (евреите извън ареца са призовани да отидат в Израел и да го защитават), е необходим дотолкова, колкото да изпъкне отказът на Джейкъб да замине и да припознае каузата като негова. Да изпъкне неговият избор на децата и семейството тук _пред _там, където са израелските му братовчеди, за които той в крайна сметка не може да каже обединителното “ние”. Да изпъкне изборът на личното, удобното и в крайна сметка себесъхранителното. И ето, от една страна имаме къщата на сем. Блох, която е престанала да бъде дом, а от друга Израел, който може би никога не е бил чувстван като дом от американските евреи (впрочем много от тях са антиционисти и дори могат да бъдат видени да протестират срещу съществуването на държавата наред с палестинците).
==
Защото Джейкъб не е епичен герой, той е еснафски герой, трезв, умерен и егоистичен, малодушно вкопчен в проблемите, които познава, и неспособен да избере сюжет, който да го накара да се усети жив. Джейкъб е еврейски литературен герой per se, който се бори с типичните проблеми: криза на личността, криза на средната възраст, сексуална неудовлетвореност, агностицизъм в рамките на кухи религиозни ритуали, вкл. проблемната бар-мицва на сина му.
==
За да обобщим, “Ето ме” проследява няколко поколения евреи, като по еврейски чертае фамилното дърво чрез последователните връзки между бащи и синове, концентрирайки се предимно върху тях, без да успява напълно да се отдаде на главната си героиня жена. Прадядото Исаак е преживял Холокоста и е невидимото присъствие в живота на всички, тяхното наследство, което те уважават, но за което не се грижат. Дядото Ърв е типичен до карикатура представител на консервативните десни фундаменталисти, на които навсякъде се привижда антисемитизъм, който е способен да пише в блога си или да лее неспирни речи за това колко специални са евреите и как трябва да опазят своето без оглед на цената. Джейкъб е агностик, външно свързан с общността, той самомнителен, ревнив, несигурен, прикрит, чувствителен, раним.
==
Семейство Блох е заможно и либерално, част от високата социална класа. С творчески професии, в които и Джейкъб, и Джулия не са съвсем осъществени и удовлетворени и имат своите странични съкровени проекти, които вероятно никога няма да видят бял свят. С деца, които ходят на уроци по фехтовка и чело, чувствителни, прозорливи и ръсещи мъдрост след мъдрост по насъщните екзистенциални въпроси - нещо, което ги прави и очарователни, и недостоверни. Майката Джулия, през чието съзнание разказвачът по-рядко преминава, е представена като скептична, хладна, владееща се добра еврейска майка. И двамата съпрузи са невротични, и двамата се боят да изложат на показ вътрешния си свят, и двамата са стигнали до там да изпитват границите на ръба на това да бъдат “хванати” - Джейкъб с тайния си телефон, чрез който си пише сексуални съобщения с друга жена и който Джулия намира, тя - с последващия си флирт с Марк.
==
“Какво трябва, за да бъде видян един истински добър човек, не забелязан, не оценен, а видян?”
==
Това, че Джулия намира порнографските съобщения, е само капката, която прелива чашата на тлеещата дистанция (“Разстоянието, което не съществуваше, беше твърде голямо”.). Още по-тъжното е как Джулия вярва, че Джейкъб не е преминал отвъд виртуалната граница, защото познава неговата слабохарактерност. И макар Фоер да дава всички индикации на читателите, че този брак трябва и може да бъде спасен, той рязко ни отвежда напред в годините, когато разводът отдавна е станал реалност - въпреки. Да, това е развод въпреки, така както тази книга е книга за близостта въпреки, за неоспоримата, базова и оцеляваща близост между двама души, създали свое бъдеще в децата си, което е същевременно тяхното минало. Те сякаш се разделят, за да потвърдят, че ровът около любовта, оставил я от другата страна, може да бъде запълнен само от надежда. И докато двамата още репетират, спорят, планират как да съобщят за раздялата на децата си и сякаш чакат deus ex machina да ги възпре, именно нелогичността на много от фразите и действията им, тяхната несвързаност, ги прави толкова автентични. В техните спомени семейният живот се разкрива като сбор от намествания и поправки. “Ти си мой враг” казват си един на друг съпрузите, и се питам дали това би казал Исаак ако осъзнаваше какво прави баща му въпреки обичта си…
==
“Ето ме” е неизбежно книга и за отиващите си неща и загубите - представете си боята на невнимателен майстор върху старателно събираните резки на стената, проследяващи неумолимото порастване на децата ви. В рамките на историята, която всъщност обхваща месеци, но се простира години напред, умират много бащи. Единствено приспиването на семейното куче, което Джейкъб е донесъл някога в дома им, е причинена, умишлена смърт. Така, с този момент на контрол върху загубата, но и на пълно отдаване завършва книгата. “Погледни ме”, казва Джейкъб на кучето Аргос (неслучайно име) в миговете преди смъртоносната инжекция, и “Готов съм” - на лекаря, който чака да я постави. Фоер като че ли и тук ни намига, пренаписвайки историята на Авраам и Исаак чрез тази с любимото куче на героя си.
==
“Да нямаш избор също е избор”
==
Ние сме ранен народ, пише Фоер. “Ето ме” е книга и за общите травми като онова, което ни обединява и дефинира: независимо дали става дума за преживения ужас покрай премазването на ръката на детето ти или за ужаса по време на Холокоста. Във варианта на Фоер обаче зловещата опасност над Израел не може да обедини, а разделя двамата братовчеди - американския и израелския евреин, поставя демаркационна линия през онова, за което сме тук, и те се разделят в онова, за което ги е грижа, макар че по същество то има все връзка с опазването на семейството, всяко в собствения му контекст. Този контекст, въпреки жестоката донякъде нечувствителност, която Джейкъб демонстрира към всички останали освен израелците (араби) след земетресението в региона, не успява да се превърне в негов.
==
“Ето ме” може да се чете като своеобразен химн на живота с “белите” проблеми, на примиренчеството и удобството, на дребнотемието като онова, което в крайна сметка изгражда живота на героите, макар те непрекъснато да разсъждават и да говорят с децата си за големите неща. Фоер споменава една чудесна хасидска поговорка: докато търсим щастие, бягаме от удовлетворението. И накрая, увлечени от неспособността им да вършат големи жестове, и ние се питаме трябваше ли Джулия и Джейкъб да се разделят заради нещо толкова дребно като няколко сексуални съобщения - къде всъщност минава границата на нашата принципност и честолюбие?
==
“Ето ме” е и роман за живота като низ от затихващи ритуали. В началото Джейкъб и Джулия имат своя “религия за двама”, собствени ритуали, които свързват и индивидуализират живота им, но които постепенно отпадат един по един. Така си отива животът, изоставяйки ритуалите си (а понякога и крепейки се единствено на празната им черупка).
==
“Необятността на споделения им живот правеше споделянето на отделните им светове невъзможно. Имаха нужда от разстояние, което не беше отдръпване, а зов. “
==
На последно място в “Ето ме” текстът на Фоер е като избухнала бомба, той буквално е събран от оцелелите парчета, съдържа речи и съобщения, радио предавания, винетки, афоризми, каламбури, както и много диалози които са на ръба между майсторското и досадното, чудесното и недостоверното. На този фон имаме късове реализъм с много ирония и сух хумор и непрекъснато прескачащи във времето разкази и спомени.
==
“Това не е моят живот, но съм аз”, “Това не съм аз, но е моят живот”, пише Фоер. Мисля си, че писателят, който по същото време е преживявал развода си (виж за това и за особената му епистоларна връзка с Натали Портман в интернет) е създавал този роман с усещането за автобиографичност. Мисля си още, че се е изплашил да го остави да бъде единствено интимна еврейска семейна драма, сякаш това би било твърде ограничаващо и мелодраматично и не би повторило успеха на една класическа американска семейна драма като Ъпдайковата “Заеко, бягай”. Във всеки случай непременно прочетете тази книга, за която един коментар в “Гудрийдс” малко полу на шега казва, че читателят й трябва да е завършил политически науки и философия и да познава добре юдаизма.
