Има някакво неписано правило, че малките книги тежат най-много. Такъв статут е придобила и “Нощта” на Ели Визел, която със своите 140 страници (изд. My Book, 2020 - второ издание) се е превърнала в задължителна класика при осмислянето на Холокоста и крайъгълен камък на колективната памет за този мрачен епизод от човешката история.
==
В този смисъл оцелелият Ели Визел, който с годините се превръща сам по себе си в обществена икона на незабравимото страдание (за което има и своите противници, обвиняващи го, че се е превърнал в “Джони Кеш на лагерите на смъртта”, в знаменитост, облагодетелстваща се от “индустрията”, в която личности като него са превърнали Холокоста) се оказва в позицията на възвестител и свидетел, който не споделя обичайната тежка съдба на пророците - да бъдат прогонвани, убивани или най-малкото пренебрегвани. Това, което, уви, се случва с двама от важните за романа герои - Моше Клисаря и г-жа Шахтер.
==
Моше Клисаря е служител в синагогата на унгарското градче Сигет, където израства Елиезер, момчето-разказвач от книгата, която - според мен неправилно - се възприема като чисто автобиографична вместо като художествена (но причините за това са друга тема). Елиезер гори от религиозен плам и Моше, този беден и скромен човек на вярат, става негов естествен събеседник по въпросите за Бога. Когато през 1941 г. чуждоземните евреи биват депортирани, за да бъдат разстреляни, Моше по някакво чудо оцелява и успява да се върне в Сигет, за да разкаже за ужаса и да предупреди останалите. Никой обаче не иска да повярва на историите му за зверства от подобен мащаб: “Хората не само отказваха да повярват на историите му, но дори не го изслушваха”. Този провалил се свидетел се затваря в себе си и спира да говори за Бога - и това е първото предчувствие в книгата за настъпващата нощ и съдбата на вярата в човешките души.
==
Другият пророк (много в традицията на юдаизма) е изгубилата ума си г-жа Шахтер, която дели един вагон със семейството на Елиезер по пътя към Аушвиц през 1944 г., когато съдбата най-после застига и останалата еврейска общност от Сигет. Несекващите писъци на тази жена, че вижда пламъци и огън, са пророчество още по-зловещо поради факта, че единствен читателят знае колко вярно ще се окаже то. Евреите, които пътуват с нея към лагерите обаче, се нахвърлят и запушват устата на лудата. Още едно замлъкване на свидетелстващ - но също така и първият момент, в който човешката емпатия между довчера живелите заедно ще започне да се пропуква, докато накрая се изроди в безчувствие към всичко и всички, освен към оцеляването, в неспособност да мислиш за собствените си близки и да плачеш за собствения си баща.
==
Като контрапункт на това замлъкване в романа, на това символично запушване на устата, Ели Визел пише “Нощта” само петнайсет години след събитията, в които само той и две от сестрите му оцеляват. Дори и тогава обаче той е поразен доколко хората вече са забравили, изтикали са от речта и съзнанието си случилото се. Визел пише и за да помним, въпреки признанието, че “една шепа пепел там, в Биркенау, тежи повече от всички разкази за това проклето място”, и за да ни предупреди за повтарянето на историята. Той приема ролята на свидетелят, който се чувства морално и човешки задължен да попречи на врага да постигне посмъртна, сетна победа, като изличи престъпленията си от паметта на хората.
==
Нощта, която дава заглавието на книгата, е централната метафора в това свидетелство. Тя е и буквалните нощи на неизвестност по време на депортацията и преходите. И сгъстеният цвят на страданието в лагерите на смъртта. И плащът пред взора на онези, които са си затваряли очите за тези престъпления спрямо една избрана част от човечеството. Но тя е също така и нощта, която настъпва за човечността. Тя е смъртта на Бога. Тя е краят на вярата.
==
В началото Елиезер все още е способен да види депортацията през очите на вярата, свикнала с куп библейски истории за евреите в изпитания и гонения. На тази вяра отговаря злокобният от гледна точка на историята оптимизъм на евреите. Дори когато лошите новини за живота и съдбата им започват да се трупат една след друга, хората намират причина да вярват, че не е толкова лошо, колкото би могло да бъде. Оптимизмът им търси светлината като крехък, но упорит ластар. Затова и в романа тези дни на очакване на депортацията са толкова слънчеви и горещи - под светлината като че ли злото е невъзможно, отменимо.
==
Дори и когато пристигат в Аушвиц, където им съобщават, че това е концентрационен лагер, доверието в близкото спасение все още не секва. Нар, дреха, душ, супа и къшей хляб са достатъчни, за да помислиш, че можеш да потърпиш и да го преживееш, полагайки себе си в нозете на Бога. Колко зловещ е фактът, че недоверието в пределното зло се корени в изначалната невинност на човешкото въображение, неспособно да си го представи отвъд някакъв праг. Съзнанието отхвърля непредставимото като невъзможно. И забравя, или по-скоро избира да не мисли.
==
“Отсъстващите дори вече не занимаваха мислите ни. Все още ги споменавахме: „Кой знае какво е станало с тях?“, но слабо се вълнувахме от съдбата им. Бяхме неспособни да мислим за каквото и да било. Сетивата ни бяха притъпени, всичко чезнеше в някаква мъгла. Не бяхме способни да се съсредоточим.”
==
Така и, откакто ги разделят при пристигането им, Елиезер не говори повече за майка си и сестрите си. Мозъкът като че ли автоматично изключва грижата за онези, на които няма как да помогнеш. Цялото внимание на момчето се съсредоточава върху това да крепи баща си, който остава с него. Въпреки всички усилия обаче, той остава пропит от доживотната вина на сина. Елиезер е жестоко честен - той признава моментите на слабост, в които “изоставя” баща си, в които помисля за него като за бреме в нечовешките условия на лагера. Те извращават човешките отношения до степен, в която Елиезер понякога изпитва повече гняв към баща си, че е привлякъл вниманието им, отколкото над насилниците, които го бият.
==
И така настъпва нощта над света, нощта като отрицание на съзиданието, когато Бог отделя светлината от мрака. Вярата умира с постепенността на агонията - Елиезер първо спира да вярва, че Бог е справедлив и загрижен за творенията си, а после - че изобщо съществува. Бог и вярата умират бавно, както и осъденото на бесилка момче в един от силните моменти на книгата. Поради лекотата си то не може да увисне достатъчно рязко и се мъчи с часове преди да издъхне. “Къде е милостивият Бог, къде е?”, пита зад гърба на Елиезер някой от тълпата, наблюдаваща бесенето. А един глас в Елиезер отвръща: “Къде ли? Ето Го – увиснал на бесилото…” Момент, който е почти христологичен, с тази разлика, че възкресение няма.
==
Когато в предговора към книгата, който е не по-малко важен, Ели Визел се пита дали не е оцелял по чудо, той сам си отговаря, че ако това беше чудо, то небето би могло да го стори и за другите, не по-малко невинните. Ето защо благодари единствено на случайността - а тя е сляпа, лишена от милост и справедливост, безбожна.
==
“Днес вече не се молех. Вече не бях способен да се жалвам. Напротив, чувствах се много силен. Аз бях обвинителят. А Бог беше обвиняемият. Бях прогледнал и се бях оказал сам, ужасно сам на този свят, без Бог, без човеци. Без любов и милосърдие. Бях вече само пепел, но се чувствах по-силен от Него, Всемогъщия, с когото толкова дълго време бях свързал живота си.”
==
Другата главна тема в романа - обезчовечаването - е смазваща, изобличаваща реалност. В “Нощта” Ели Визел описва много по-малко моменти на човешко съпричастие и взаимопомощ в сравнение с тези на бездушие и жестокост. Интересното е, че при това негов фокус са не представителите на добре смазаната германска машина на институционализирано насилие, а напротив - самите евреи, лагерници, близки. Първите, които Елиезер намразва, са унгарските жандарми, които грубо ги събират в Сегет. След тях обаче авторът като че ли изоставя изцяло темата за омразата. Вероятно защото пред безличното и организирано зло тя се стопява - тя е възможна все още само там, където е очаквана и човещината, базирана на общия живот довчера, на споделяната довчера човечност. Старите затворници ги посрещат в лагера не със съчувствие, а почти с омраза, нахвърлят се с юмруци над тях, крадат един от друг, способни са на мерзости. В друга сцена редови селяни германци им хвърлят по вагоните къшеи хляб, за да се забавляват, когато те се бият за тях. В това меле еврейски син убива баща си, за да се докопа до хляба му… В този процес на обезчовечаване единствено базовите инстинкти оцеляват:
==
“Хлябът, супата – това беше целият ми живот. Бях само тяло. Или може би нещо още по-нищожно: един изгладнял стомах. Единствено стомахът долавяше, че времето минава”.
==
В тази книга няма прекомерна сантименталност, няма катарзис, няма оптимизъм. Последният образ в “Нощта” отново е този на смъртта, на живите мъртви, за които семейства, любов, общност, Бог вече са мъртви. Ще завърша с един от най-силните и съкрушително красиви моменти в книгата, в които - дори и Ели Визел да не го е допускал - все пак има надежда. Той се случва по време на похода към Бухенвалд, когато младият евреин Юлек засвирва на цигулката си в нечовешките условия - един концерт пред мъртви и едва живи, строполени в мъртвешки сън. Музиката се издига в нощта като контрапункт на издигащия се дим от комините на крематориумите. Той свири забранения за евреите германски композитор Бетовен - дързък жест, който сам по себе си означава и великодушие, и своеобразна прошка, способни да разграничи красотата от злото, на което може да е способна една и съща нация. Юлек не оцелява, но още по-скръбен до неговия труп е трупът на стъпканата му цигулка…
