“А ние можем да съдим за миналото само по онези свидетелства, които са запазени от самото него за самото него. За миналото може да ни разкаже само миналото.”
==
“И аз бях там, наказан със способността да помня - срещу грамадата на шумолящия, щракащ, скърцащ живот, разпрострял клони към небето и корени в земята…”
==
Дълго и мъчително четох този роман, въпреки справедливата препоръка на Георги Грънчаров (написал вече превъзходна и достатъчна рецензия за романа, която бих преповторила до последната дума в своята - вижте я тук) буквално да се отдам за два дни на “Предел на забравата” (Кръг, 2020), да го погълна, да абсорбирам поетично словесната му, идейна и философска мощ. И четенето, и писането за книгата обаче се случваха на тежки стъпки, зад всяка от които паметта ми за самия текст сякаш се напукваше и рухваше - точно както това се случва с паметта за миналото в романа на Сергей Лебедев.
==
През цялото време, докато четях, правех и неизбежен паралел с мащабния труд “Памет за Паметта” на Мария Степанова (Жанет 45, 2019), която също, макар и от друг ракурс и по друг повод, разглежда проблема за паметта, и си мислех, че ако Лебедев е добър поне колкото нея в дебютната си книга, то в следващите си е длъжен да бъде още по-добър. За жалост, поне засега няма как да направим това сравнение, защото доколкото ми е известно, “Предел на забравата” е единственият издаден на български роман на Лебедев, дело на издателство “Кръг” в монументалния, наистина сизифов превод на Денис Коробко.
==
Неизбежно си мислех също, че този роман е зловещо елегантен шамар за Путинова Русия, в която от край време текат процеси по пренаписване, изтриване или създаване на историческа памет. При това шамар от 21 век, от сегашното поколение на средна възраст, а не от времето на Шаламов и Солженицин…
==
Забравено или не, миналото никога не свършва - в различни версии на траенето и превъплътяването, то се прелива в кръвта - така както разказвачът, зад който прозира самият Лебедев, след инцидент като дете получава спасителна доза прелята кръв от Втория дядо, неговия мистериозен съсед, който почива след тази саможертва. Този символичен акт се случва не кога да е, а в исторически пределната 1991 година, когато под прозорците на болницата минават танковете и две политически системи, два (уж) различни свята в руската история преливат един в друг, подават си щафетата - вместо, както всички сме си мислели, революционно да са се отменили. И даряването на кръв, и настояването на Втория дядо разказвачът да бъде роден (докато родителите му още са се колебаели след зачеването дали да го запазят) е желанието на миналото да се самосъхрани, да се продължи, да си отгледа бъдеще.
==
Трябва да направим ясно разграничение, чийто смисъл избива като лишей в тундрата на романа: оцеляването на миналото се случва независимо от оцеляването на паметта - първото не винаги зависи от второто. Паметта носим в ума си, но миналото пренасяме в системата си, ние сме него, търпим генетичните му последствия, прокарваме пръст по вродените му белези, наблюдаваме израстъците му в живота и средата си. Както пише Лебедев: “растях като калем, присаден на старо дърво”.
==
И ето. Разказвачът тръгва по следите на тъмното и скрито минало на Втория дядо - комендант в един от трудовите лагери из далечния север, сформиран около кариера за радиоактивна руда. Тази одисея е преживявана от него като завръщане - чрез словото! - именно към едно минало, което в крайна сметка не можем да обезкървим, дори и то да не бива признато, вникнато, видяно, помнено. Какво остава, когато не остава нищо - този отговор дири романът.
==
И тук Лебедев би могъл да напише остросюжетен, почти детективски роман. Или драматично-покъртителна история, която да разкрива отблизо ежедневието в лагерите, проследявайки съдбата на конкретни жертви, видени като личности. Или да създаде руска реплика на някои от многото нароили се напоследък романи с таг “Аушвиц”. Но (поколението на) писателят избира друг, необичаен, коварно интелигентен подход. Също както изровените в стените на трудовата кариера кръгове я обикалят, засмуквани към едно бездънно дъно в непрестанното копаене, така и Лебедев подхожда към миналите събития.
==
Първо, макар и само формално, той върви по следите не на жертвите, а на палачите, когато се отправя на пътешествие на север, в тундрата и тайгата. Второ, той не нарушава настанилата се историческа анонимност, не отмахва полегналия върху жертвите саван, не назовава герои с имената им, не “разиграва”, а свежда до минимум конкретиката и сюжетността. В тази почти безсюжетна проза събитията съществуват само отвъд предела на разказа, като далечен тътен от бедствие, ужасът от чиито размери можем да усетим само косвено тук и сега: череп, по който си стъпил случайно в тундрата, оглозгани човешки кости, заледили за вечността нечовешко усилие.
==
Неговото напредване назад във времето се случва о̀пипом, през сънища, през случайни находки, предмети и декори, през останки, през стари гробища, през онова, което остава едва видимо въпреки огромното усилие на забравата, отменянето, заличаването. Такъв жалон са например фигурките, които разказвачът открива след смъртта на Втория дядо в заключено чекмедже - издялани от ръката на затворник фигурки, пресъздаващи лагерния живот, злокобни - като свързаната с тях история.
==
“Фигурките бяха анонимни, лишени от конкретни черти - но зад всяка от тях неявно прозираше и лишен от белези, безпощадно обезличен, изтъркан до гладкост от времето човек.”
==
Лебедев няма нужда да разказва, вместо да показва, каквото уж е изискването за добра литература - не и предвид интензивната и внушителна атмосферата, която изгражда чрез визуалната сила на езика си; предвид неговите съзерцателно-умозрителните картини, почти по образите от ада на Йеронимус Бош, само че далеч по-самотни; предвид потреса, подобен на онзи, който бях изпитвала някога пред сцените от “Иди и виж” на Елем Климов; предвид изпипаните му до съвършенство природни пейзажи, като в кадър на Тарковски. Умението му да открива дълбините на ужаса в най-баналното, ежедневното, обичайното, което описва, е потресаващо.
==
Едно е ясно - една статия не би могла дори да зачене този роман. Неговата чудовищно избуяла образност, заложените като мини библейски и митологични символи и архетипи, разгърнатите метафори, психологическите и философски рудници, заслужават поне дипломна работа, която да изследва в дълбочина всички връзки. Всяко действие, всяка фраза, всяка черта от външността на един герой или пейзаж е подложена на проникновен, понякога до изтощение на читателя подробен прочит, и става повод за нови и нови страници с разсъждения, аналогии, паралелни спомени… Да вземем например изискването на Втория дядо да се плевят ягодките в градината, понеже “плевелчетата душат” (точно с умалителните думи) - та това разкрива наведнъж цялата политическа идеология в основата на лагерничеството и… инстинктивно поставя детето завинаги на страната на плевелите, не на ягодките. Или начина, по който Втория дядо връзва кукичката за риба на кордата, така подобна на знак за въпрос, на разпит, на нещо, което до смърт се заклещва в стомаха ти - метафора, която е достатъчна да си представим цялата му биография на комендант.
==
“Повръщаш, но нечистотата не отминава…”
==
Ужасът на миналото е тук, моралният кошмар, който е бил норма, е оставил своя отпечатък в днешния кошмарен морален и физически разпад на градчетата, създадени около бившите лагери, в безумната им “архитектура”, в калта, в пиянството, в болестите, в бита, в разложението на нравите (описанията ми напомниха за изключителната документална книга на Яцек Хуго-Бадер “Алкохолен делир” - репортажи от далечния север на Русия, за които съм писала тук).
==
“Видях създадена от лагера среда на зрителна катастрофа, уредена така, че в нея да не се разпознава злото”, пише Лебедев. “; “Станало е възможно да се живее там, където всичко - от облика на жилищата до речта - разчовечава, а не очовечава”.
==
Много от героите, които разказвачът среща, са физически болни, изкривени, деформирани, плътски обезобразени. Или слепи - като Втория дядо. Дори само за слепотата, за смисъла на този телесен недъг-символ, би могло да се напише отделна студия. Очертанията на местата и селищата, където Лебедев ни води, следват линии като от “Викът” на Мунк, усещат се като вопъл на формата, изпаднала в ужас от самата себе си, действат като киселина - също както невъзпряната от нищо светлина в тайгата, ослепила Втория дядо.
==
Вторият дядо остава нравствено недостъпен, той не съжалява за нищо, изпитва единствено малодушен страх и всичките му действия в дълбока старост са насочени към самосъхранението - това е може би най-страшното откритие в този роман. Че равносметка, съжаление, покаяние всъщност не са се състояли. Дори детето е усетило ясно - край Втория дядо е невъзможно да възникне любов, единственото възможно отношение (трябва да) е продукт на ума. По-горе писах за саможертвата да дариш кръвта си, без да сложа уж. Това е всъщност ревниво самоопазване, пресметната инвестиция в кръвта на присвоения внук, и тя не контрастира, а допълва силата на властта, която някога е притежавал този човек и която разказвачът като малък е усещал с детската си проницателност. Власт, за което “важен е капанът, не плячката, важно е да натегнеш пружината, да повдигнеш назъбената дъга, и жертвата ще дойде - само защото капанът съществува”. Отношенията между дядото и детето са на мълчание, полугласност, недомлъвки, спотаеност, паузи, продължителни напрежения, премълчавания, загадки - и като такива отразяват отношенията на цяла една страна с нейното срамно минало.
==
По един лепкав, невъзможен да бъде отмит начин, “Предел на забравата” е все пак и роман за различните начини, по които може да те достигне възмездието. Възмездие за това, че човекът и човешката мъка и страх са били използвани като материал за “великото” строителство. За това, че сме погубили децата си в изпълнение на по-голяма от любовта воля. И така нататък. И същевременно романът поставя въпроса за това дали животът ще превъзмогне всичко и всичко ще изглади. Лечебен цяр и междувременно враг на паметта ли е животът?
==
“И изведнъж усетих победната, безстрастната сила, бликането на живота, който ще затвори всяка рана, ще погълне всяко събитие”.
==
Под лишеи, трупи, прах, кал и вода, този текст се издига като “паметник, като стена на плача, ако мъртвите и оплакващите няма къде другаде да се срещнат, освен до стената на думите - стената, съединяваща мъртвите и живите”. Защото завръщането към “наследството на кръвта, наследството на спомените, наследството на чуждите животи” за Лебедев е възможно преди всичко чрез словото. Не пропускайте думите на този забележителен роман!
