"Любовниците на Юстиция" - кървава нишка, заплетена с циркова ирония от Андрухович

Новата книга на Юрий Андрухович - “Любовниците на Юстиция”, публикувана тази година на български от изд. “Парадокс”, заедно със стихосбирката му “Писма до Украйна”, събира разкази, които също правят своеобразен реверанс към исторически градове и области в границите на днешна Украйна и справедливо са наречени параисторически в анонса на корицата.

==

Вдъхновен от „Всеобща история на безчестието“ на Борхес, Андрухович събира пантеон от личности, живели между 17 и 20 век и оставили следа в историята чрез насилие, убийства, покушения, самоубийства. Въпреки че показва завидна работа с исторически извори обаче, авторът ни предлага една вторична смес от факти и фантазия, от неоспоримости и предположения, в които не истината не е самоцел, а по-скоро витае усещането за възможна реалност. До голяма степен Андрухович постига това със своя особен, очарователно и забавно миксиран език, в който съчетава почти административно рапортуване със съвременен жаргон, дори когато разказва за бандити, върлували преди столетия.

==

Забележителна е иронията, с която е написана книгата (и към фактите, и към езика) и чрез която Андрухович прави оценка и на днес съществуващите нрави, на националния характер, на източноеропейския “начин”, по който се вършат нещата. Дори и историческата фактология да ви се опре и имената и датите да ви дойдат твърде много - въпреки дадените бележки под линия и в крайна сметка помощта на Уикипедия, - ще изпитате удоволствие от игривия тон на автора, прикрил изумителната му ерудиция и придал усещането на карнавалност и бурлесковост на тези истории. И все пак, ако внимателно четем, може да ни се стори, че от първата, почти комична и ведра история, тази усмивка постепенно като че ли угасва, оставяйки ни с други, далеч по-потискащи мисли за човешката същност, особено когато, поне за мен, настъпва кулминацията - с разказа за нацистките жестокости и избиването на на единици, както е в предните истории, а на стотици хиляди.

==

Макар и несвързани помежду си, всички разкази са обединени от темата за престъплението и наказанието, за злодеянието и налагането на справедливост, а насилието, демоничността, жестокостта, проливането на кръв минават като тънка (или по-скоро дебела) червена нишка: от разбойника Самийло от 17 век до нацистите от миналия, от убиеца на Степан Бандера - Богдан Сташински, до “синята брада” Юлиус Грот.

==

Нишка е и многовековният цирк с недвусмисленото име “Вагабундо”, който се появява в разказите от различните времена - като намигване от автора, че човешката история в крайна сметка е цирк. Във почти всяка, ако не и във всяка история има и по една любовна нишка, централно или маргинално присъствие на жена, която предполагаемо задвижва или ускорява прилагането на закона спрямо престъпните мъже - оттам и един от начините, по който си обяснявам заглавието “Любовниците на Юстиция” (римската богиня на справедливостта и правосъдието).

==

Самата тя - правосъдната система, която трябва да наложи правото, правилното, справедливото - е герой в този своеобразен роман, с нейните непреодолими, макар и трансформиращи се несъвършенства, методи и начини на наказание през годините, независимо дали става дума за средновековието, за времената на Австроунгарската империя, за нацистката окупация или за живота под червения ботуш на Съветите. Начинът, по който тя трябва да обгрижва справедливостта, като че ли носи не по-малко вина от самите злодеи, нейните “любими”.

==

Още една нишка представляват и автобиографичните включвания на автора в отделните глави, които правят книгата по-интимна, лично “сглобена”, преживяна през родовата памет на Юрий, който е от местата, от които са и героите му. “Интимни” всъщност е доста подходяща дума за тези иначе кръвопролитни истории, в които героите-злодеи не са видени отстранено, като случаи или обекти на проучване, от които авторът се разграничава заради постъпките им. Напротив, те са видени в човешката им същност, чрез надникване в ума и мотивите им, в тяхното детство, в личните им истории, слабости и копнежи. В даден момент сме склонни да изпитаме съчувствие, дори разбиране, или най-малкото съжаление към героите на Андрухович, както и да се усъмним в стопроцентовото зло зад техните действия, а понякога в това дали наистина те са виновниците.

==

И все пак книгата, въпреки римуването между историите, остава впечатлението за спорадичност, дори за случайност, за незавършеност. Но Андрухович сам се застрахова срещу това впечатление. На последната страница той ни оставя с този пасаж:

==

Незавършената история престава да бъде история. Но повечето истории на този свят са именно незавършени. Тоест не обективно незавършени. Те са незавършени за нас. Ние не можем да обхванем нито началото, нито края и винаги се намираме някъде по средата, на някаква случайна отсечка.