Има нещо събрано, самозатворено, аутистично в скандинавските автори - дори виковете от болка там имплодират, вместо да експлодират - и това прави писането за тях също толкова трудно, свидливо, сбито. С Томас Еспедал имах същия “проблем” (някои го наричат лаконичния събрат на своя известен сънародник Кнаусгор).
==
“Срещу природата” (изд. Персей, 2020) е малък, квази-автобиографичен, лаконичен роман, но в него Еспедал успява да разкаже цял един живот - любовния живот на един мъж, изгубил две връзки: едната по-скоро грешка и недоразумение - кастриращ брак, от който е останал с дъщеря, а другата - онзи късен и забранен плод (връзка с двадесетина години по-младо момиче), чието отхапване, и щастието, което то причинява, неизбежно се заплащат, както в Рая. Тази втора история (подобна на историята на Пиер Абелар и 16-годишната Елоиза, както самият Еспедал ни припомня в романа) служи като рамка на повествованието, между запознанството и раздялата, и затваря в себе си останалите реминисценции, където зад едноименния разказвач няма как да не разпознаем самият автор.
==
Този разказвач ни връща чак в неговото юношество, с първата работа в тъкачната фабрика на баща му, където - каква съвършена метафора за живота - той смазва огромните бучащи станове, докато тяхното масло капе и съсипва кожата и лицето му. Това опропастено младежко лице е предвестник на лицето, опропастено от възрастта и времето - “старческото”, както го нарича той, лице, което против природата се полага върху съвършено белия и непопукан никъде още мрамор на гръдта на младото момиче Яне, което Томас среща случайно след разпадането на първия си брак.
==
Но срещу природата ли е това наистина? Тази тема е основна в книгата. Но тя съвсем не е еднозначна и затова лично аз разчитам заглавието провокативно, с обърнато значение. Онова, което в социума днес е прието за противоестествено, противоприродно, е всъщност тъкмо обратното - повик на самата инстинктивна природа, на мъжката биология, е да търси здравото, жизненото, младото, в което да се продължи, за което да залови гените си.
==
“Започвам да остарявам, не мога да се позная. Винаги ме е омайвала тази представа за възрастта:
старецът и младото момиче. Не знам на какво ми напомня, навярно не на престъпление, а на природата – на бруталността и насилствеността, на невинността.”
==
Същото това впиване като в спасителна сламка, както пише Еспедал, се случва с героя и по отношение на дъщеря му. Децата неизбежно ни напускат, и в този смисъл неговото изоставяне и от двете млади жени е съвсем по природата, така както в нея старите и немощни животни биват изолирани. Това се подсилва и от начина, по който разказвачът току изоставя първото лице на разказа, за да премине внезапно в трето, и така да се отдалечи от самия себе си.
==
Всъщност съзнателното щастие, което той изпитва с младата Яне, не е нещо, което споделяме с животните. С животните споделяме единствено болката - физическа, дори когато идва от ума и сърцето. В този смисъл болката е природна, а щастието е срещу природата. То отразява нашето абсурдно желание да спрем времето и промяната, да оцелеем завинаги, да устоим на всичко, което се изменя отвън, предава се на разрухата и ентропията, докато вътре в нас, в дома ни, ние искаме да отстояваме територия на недосегаемост (героят иска да запази къщата, която обитава с Яне в същия й вид). Щастието е част от тази заблуда за спиране на хода на времето, то е “сладка бяла субстанция”, която причинява забрава, което превръща всичко в сегашност.
“Вътре можем да се впием във времето, да не го пускаме; вътре все още сме щастливи и нямаме възраст”
==
Героят, който е писател, съзнава, че книгата за щастието, която иска да напише, ще е пределно кратка и откъслечна. Стара истина е, че “езикът на щастието е директен и банален”, че “в щастието няма дълбочина”, че всъщност е невъзможно да се напише роман за щастието. “Но може би човек може да твори единствено против природата.”
==
Това е книга и за писателската голгота, за трудността да пишеш: веднъж заради смазващо-упойващия битовизъм на живота, с неговите разсейвания и препятствия по пътя на самовглъбяването в творческия процес, веднъж заради това, че щастието е невъзможно за описване. Едва непоносимата скръб, която първоначално парализира героя, след това отприщва вътрешното говорене, от което идва писането, не случайно най-силно проявено в дневниците, с които завършва романа. Негова “собствена стая”, по Улф. Кастриран като Абелар (при когото това е буквално), като него героят “в годините на трагедията пише така, както никога досега”.
==
Същевременно всичко, което със съпругата си Агнете героят е принуден да преживее уж като близост до природата - и живота им в къща насред гората, където садят зеленчуци, и естественото раждането у дома, и времето, прекарано в слаборазвитата Никарагуа - всичко това идва за него някак неестествено, насилено. “Трябваше да се оженим, беше естествено” и “щяхме да живеем близо до природата”, но “в нашия любовен живот нямаше нищо естествено”, признава той. През годините с Агнете героят се превръща в кастриран мъж, приел ролята на гледачка за дъщеря си, отказал се от своята професия и желанията си, поел по пътя на съпругата си, физически удрян от нея, изтикван от къщата, за да работи в подземия и чужди пространства. Парадоксално, най-близко до природата се оказва възникналото веднъж у него внезапно желание да я удуши, да я озапти.
==
“Немит, мръсен като природата, това е абсолютната чистота”
==
Никога не съм имал връзка с природата, признава разказвачът. Но в този роман има много цветя, цветята, които жените оставят след себе си - от майка му, през съпругата му, до последната му любов, - и чието присъствие в дома си той забелязва и поддържа - като нишка между всички жени, която най-силно изразява начина, по който красотата е преходна и уязвима за смъртта.
==
Все в тази връзка Еспедал отделя огромно внимание на дихотомиите черно и бяло, светлина и тъмнина, вътре и вън, чистота и мръсота, старост и младост - навсякъде в текста тяхната игра е предадена с красотата на съвършен кадър. Изразява го дори корицата.
==
Стилът на Томас Еспедал е изчистен, с почти ударни, драматургични изречения от по няколко думи. Но особено в последната част прозата му носи гъст поетичен заряд, на места почти стигащ до бълнуване. Еспедал създава осезаема атмосфера, която разчита на външното, но е преди всичко пейзаж на вътрешното.
