В забележителния “Кратък филм за любовта” на Кшищоф Кешловски има една покъртителна сцена: когато зрялата жена поглежда от бинокъла, с който опиталото да се самоубие момче я е наблюдавало с несподелената си любов, тя “вижда” там отсреща, в собствения си прозорец, себе си в един отминал вече момент, поправим единствено от въображението. Мислех си, че нещо подобно трябва да изпитва и героят на Евгений Водолазкин в “Авиатор” (изд. “Лист”, 2020, превод - Здравка Петрова), когато го отвеждат в насрещен на някогашния му апартамент, за да погледа оттам с бинокъл мястото, където за последно е бил щастлив.
==
Казват, че “Авиатор” не е “Лавър”, другия важен роман на Водолазкин, който по-рано тази година беше издаден на български от изд. “Панорама”, и все пак двете книги носят почерка на автора си, споделят неговия живописен, “филологически” език, специфичния му слог, ироничния му поглед, както и важните за него теми: времето, паметта, греха, наказанието, прошката, любовта…
==
Можем да търсим много натрапващи се съответствия: от писалите също много успешно за паметта Мария Степанова и Сергей Лебедев, чиито книги “Памет за Паметта” и “Предел на забравата” излязоха на български, през”Престъпление и наказание” на Достоевски заради сходството в едноименните теми, та чак до “Кучешко сърце” на Булгаков и дори Александър Беляев заради фантастичния елемент в романа. Водолазкин обаче е достатъчен сам за себе си и както сам признава, обича да си играе с жанровете: в “Авиатор” имаме и фантастика, която е само повод за един силно реалистичен роман, и детективска линия, повод за етико-философски размишления, и исторически роман, в който, както ще видим, разбирането за историята е съвсем различно.
==
В края на XX век - век, който според Водолазкин е един от най-наситените и важните за човечеството - протагонистът Инокентий Платонов се събужда в пълна амнезия, своеобразна табула раза, в болница по времето на управлението на Борис Елцин. Роден през 1900 година, Платонов би трябвало да е на 99, но всъщност е на около 30. Той се оказва размразен след експеримент, проведен през 30-те в един от първите съветски лагери - Соловецкия. Сега неговата задача е да си спомни миналото, записвайки го, да бъде - буквално - въплътената и възкресена памет за изгубеното време. В тази задача го съпровождат неговият лекуващ лекар Гайгер и внучката на неговата някогашна любима, която той (не)очаквано обиква.
==
“Какво се случва, когато човек трябва да се приземи в друго освен своето определено историческо време?”
==
Този донякъде предвидим и експлоатиран литературен сюжет е разигран чудесно от Водолазкин в първата част на книгата, в която героят води свой дневник без дати, по дните от седмицата - като част от повторимото, кръгово време. Втората част е решена по-различно и осезаемо губи от интензитета на първата: в нея думата е дадена и на тримата герои, които водят свои дневници - записки, които накрая Водолазкин спира да маркира с авторство и дни, сливайки гласовете на тези представители на три различни поколения, които звучат подозрително еднакво, без собствен откроим глас. Отчитам това формално превръщане на второстепенните герои в главни за грешка, като образът на младата невеста Настя е особено неубедителен и двуизмерен.
==
Също като в “Лавър”, и в “Авиатор” Водолазкин проблематизира особеното си разбиране за времето и историята, определяйки рая като място, в което време и събития вече не съществуват. Платонов твърди, че мисли неисторически: той вижда вижда човека не като заложник на великите исторически събития, а тъкмо обратното - те са следствие на вътрешната нагласа и готовност на човека. “У всеки човек има гадост. Когато твоята гадост влезе в резонанс с гадостта на другите, започват революции, войни, фашизъм, комунизъм…”, пише Водолазкин.
==
Какво изобщо е събитие? Съвсем не само онова, което е избрано за вписване в учебниците. Герой-журналист в романа недоволства, че се опитва да насочи превърналият се в медийна сензация Платонов към исторически теми, докато той все му говори за звуци и миризми. Именно тях обаче - сетивните и чувствени усещания, цветовете, периферния фон на живота - търси в паметта си героят. За историята, литературата, изкуството ние имаме различни виждания, но именно онези крехки, неуловими неща от хода на съществуващото са обединяващата ни памет. И именно тях няма кой да запише, да съхрани. (Тук няма как да не се сетя отново за Мария Степанова и “Памет за Паметта”). Паметта е клошар, който твори. Спомените отразяват живота избирателно и това ги сближава с изкуството.
==
Помолен да описва спомените си, Платонов заявява: “Мен ме интересува най-дребното ежедневие, онова, което изглежда на съвременниците като разбиращо се от само себе си и не заслужава внимание. То придружава всички събития, а после изчезва, неописано от никого – сякаш всичко се е случвало във вакуум”.
==
Затова и, колкото и странно да звучи, той твърди, че не побоите в лагера (появил се на мястото на един от най-богатите манастири!) са го формирали, а съвсем други неща: цвърченето на щурец в Сиверская, мирисът на заврелия самовар, прозвънването на гирляндите от въздушното течение, тропотът на дървени обуща по улицата… В историята, както я разбира Платонов, това СА събития, както е всичко, което се случва на този свят.
==
В този смисъл Гайгер неслучайно нарича “животописец” пациента си, който се оказва художник. “Трябва да се разпореждате с целия формат, в него да уредите света”, е казвал някога учителят му по рисуване. Водолазкин успява чрез погледа на героя си да скицира с неочаквана плътност няколко епохи: и предреволюционната, и съветската, и демократичната. Щриховайки уж небрежно и на едро големите събития, той запълва контурите им с много по-важното: онова, което не може да се предаде, което знаят само присъствалите в него. Писателят успява едновременно да внуши нежността и копнежа, които героят му изпитва към своя изгубен златен, младенчески, предреволюционен свят, и да вмъкне достатъчно красноречиви критики към днешния заварен свят: с пошлостта на медиите му, предлагащи своите песни и пляски на една наново послушна и безкритична маса, упоена от забавленията, крясъците и риалитата; с втория начин, по който всичко трябва да се заплати, за да се получи; с първенющината на новобогаташите и новополитиците. А нима това не е достатъчно за съветския период: “Изведнъж проумях напълно ясно, че за някакви си няколко години е изчезнало разбирането за право и не-право. За високо и ниско, за светлина и мрак, за човешко и зверско.” Или потресът му да види и невъзможността да си обясни кадрите със смееща се комсомолка, докато са се случвали ужасите в лагерите.
==
Човекът неизбежно принадлежи на своето време: “В тогавашния свят ние бяхме различни, чужди помежду си, често врагове, но като погледна сега – излиза, че с нещо и близки. Имахме общо време, а това, както се оказва, е страшно много. То ни свързваше.” Въпреки това, поради начина, по който разбира историята, Платонов е способен да прозре и времето, в което е бил замразен, да си представи като спомнено неизживяното пряко.
==
Една от централните теми в романа е тази за прегрешението/престъплението и наказанието. Платонов стига дори дотам да твърди, че няма наказание без да има все пак някакво провинение - логика (всъщност доста православно християнска), която абсурдно го сближава с тази зад създаването на лагерите. Но Платонов наистина се оказва носител на вина, която тук няма да разкривам, за да не отнемам от читателското преживяване. Вина, която би могла да е и справедливост. А справедливостта, според Платонов, е по-низша от милостта, а тя пък - от любовта. Да, Достоевски диша в тези размишления на героя, който с времето започва да гледа на Зарецки (мъжа, който ей така нарочно, незнайно защо, без причина, става повод за нещастието на Платонов и на всички, които той обича) със съчувствие, дори с разбиране, с някаква тъжна жал. Започва да го вижда като трагична фигура, една от всички онези, чиито сърца и нравствени вътрешности са резонирали, за да донесат ужаса на 20 век. Най-важното откритие, което Платонов прави в лагера, е, че човекът се превръща в животно невероятно бързо.
==
Справедливостта в романа е материализирана в символа на семейната статуетка на Темида, чиито везни по невнимание - и отново символично - авторът счупва като дете. Тази статуя е свързана и с началото на неговия път в рисуването, и с най-голямото престъпление в живота му.( “На моята Темида й бе останал само мечът.”) Другият жалон в книгата - нещо като мадленката на Пруст - е книгата “Робинзон Крузо”, която баба му му е чела в детството и от която тръгват не само спомените му, но и алегорията, която приравнява дела на Робинзон, озовал се на безлюден остров, с този на Платонов, озовал в друго време.
==
“Онези, които бяха създали соловецкия ад, бяха лишили хората от човешкото, а Робинзон, обратното – бе очовечил заобикалящата го природа, бе направил от нея свое продължение. Те бяха разрушавали всеки спомен за цивилизацията, а той бе създавал цивилизация. По спомени”, пише Водолазкин.
==
Краят на книгата оставя героя между небето и земята, точно както авиаторите, които и метафорично притежават онзи достатъчно широк поглед отгоре, за да опишат “предмети, усещания”. Неслучайно участниците в експеримента по замразяването са били наричани “лазари” - подобно на евангелския Лазар, който също е останал някак между небето и земята и никога не е бил питан дали желае своето възкресяване. Но се е върнал с погледа към онзи друг свят, след който никога не се е усмихвал.
