Висока класа в жанровата литература - за "Сън" и оптимистичните романи на Камелия Кучер

Сега, когато най-после излезе новият роман на Камелия Кучер - “Сън” (изд. Хермес, 2020), и успях да го прочета топъл-топъл буквално за ден и половина, в мен категорично се затвърди убеждението, че тя е носител на собствена класа, стил и глас в жанровата литература. Би могло да се каже, че става дума за романтичния или любовен роман, за романса, но аз бих определила нейния поджанр като “оптимистичен” роман - заради изумителното доверие в доброто и човешкото, с което създава света в книгите си. С пожелателност, която не винаги е осъществима в реалния живот - но би могла, определено би могла, и именно в това е разковничето.

==

Всъщност дадох си сметка, че и “Дом”, и “Нощ”, и “Сън” постепенно се оформиха в съзнанието ми като част от една обща, вероятно немислена и непланирана като такава, трилогия. В този контекст те ми звучат още по-завършени. И трите романа проследяват истории в кръговрат - започвайки от настоящето, завръщайки се назад към началото, за да извървят отново пътя през миналото до сегашния момент, неизбежно създаден от това минало и вибриращ със заложеното от него по пътя ни. И трите романа проследяват устояваща на времето и обстоятелствата любов, която трае и бележи цялия живот на героите, независимо от това дали е осъществена. И трите романа следват гледните точки на възрастни мъже, които си спомнят тази насъщна за тях обич, докато ние ставаме свидетели на тяхното израстване и остаряване, както и на развитието на второстепенните герои, на които е отдадено не по-малко значение. И трите романа ни пренасят в различни точки на Средиземноморието - Франция, Италия, а сега и Португалия.

==

Докато четях “Сън”, не си водех никакви записки. Сега си давам сметка, че това става с проза, в която сюжетът е централен - бързах да разбера какво и дали ще се случи, да проследя криволичещите стъпки в живота на протагонистите, да съпреживея чувствата, които ги водят, ориентират или заблуждават. Затова и няма да разкривам “за какво се разказва” книгата. Няма съмнение обаче, че сюжетът е граден с овладяна последователност, с вещо изграждане и редуване на сцените, буквално като по учебник, с умерени прескачания във времето, които да дадат нужния контекст, с интересна смяна на разказваческите гледни точки между първо и трето лице, за да надникнем към събитията и откъм други героите.

==

И тук, както и в предишните романи, диалозите съставят голяма част от повествованието, заместват чистия наратив, като успяват да предадат и действието, и характера на героите. Те са с кратки, но ударни реплики, на места озвучаващи сладкото “нищоговорене” на живата реч, на места пък звучащи афористично, понякога дори нетипично мъдро за възрастта на героите. Впрочем никой, струва ми се, все още не е споменал за умението на Камелия Кучер да предизвиква не само мечтателни и леко тъжни усмивки, както и съпреживяващи сълзи с прозата си, но и истински смях, именно посредством диалозите - способността й да създава комично-симпатични образи единствено чрез речта, както е в случая с второстепенния герой Жорди от “Сън” и някои второстепенни герои от другите два романа.

==

Отношенията между Жоао и Белен - главните герои в този житейски романс - са увиснали между земята и небето, защото в своята крехкост и чупливост, маскирана зад измамна твърдост, те са неспособни да изберат категорично мястото си. В този смисъл ми се струва, че това е роман за докосването в любовта, като контрапункт на присвояването и притежанието. Докосването, приближаването и отдръпването - танц, който се превръща в тяхна съдба, избрана донякъде и подсъзнателно, заради наследството на техните две семейства, отразено в характерите им. Както става често в романтичните романи, и тук имаме явен класов сблъсък - героите принадлежат на различни социални среди и това е част от конфликта, предопределящ пътя им. Тук искам да спомена и убедителния начин, по който Камелия е успяла да предаде атмосферата на Лисабон на висшата класа, с неговото рушащо се величие, старинните имения и улиците му, из които като че ли самата тя е живяла.

==

Но причина за съдбата на Жоао и Белен е и нежеланието и/или неспособността им да принизят бляна си до осъществена реалност - реалност, в която ще се наложи да вградят сянката на своето минало и среда, ще се наложи да живеят с другия такива, каквито не биха искали да му се причинят. Техният дългогодишен копнеж е красив, но и мъчителен за проследяване, и изисква търпение и широта на разбирането у читателя. Например по отношение на самотата - самотата не като наказание, а като убежище за онези, които се чувстват приютени в себе си и дори осъществени в нея. Ще остане ли читателят удовлетворен или не от избора на героите - трябва всеки да разбере за себе си.

==

Както отбелязва и друга появила се вече критична статия, Камелия Кучер е оптимист за човешката природа. В нейните романи човекът е изначално добър, а тази доброта бива предизвиквана преди всичко от външни обстоятелства или от техните характери, изваяни такива в семейната среда. С изключение на няколко герои, които са сякаш изцяло лоши, всички останали са пластични, и ние ги възприемаме с емпатия, дори и в тяхната залутаност, упорство, инатливост, саморазрушителна гордост и честолюбие. Именно затова прошката - постигането и даването й - е една от централните теми във всички романи на писателката. Прошката не само като външен акт, но като акт на себепреодоляване и себепознание, като акт на приемане на несъвършенството на един - въпреки всичко - добър живот. В света на Камелия трагедиите са силни, но меки, те рушат, но някак облагородявайки. Простичко казано: животът си е живот и трябва да се живее именно така - с доверие в способността ни да преминем през него.

==

В заключение, “Сън” е красив роман със силно женско светоусещане - въпреки че и той като другите проследява гледната точка на мъж. В романите на Камелия мъжът е крехък зад честолюбието си, уязвим зад привидната си напереност, отдаден на нещо по-силно от живота му зад привидния му отказ от него, зад привидното примирение. В това не мога да не видя погледа на жена - на майка - съчувствен, топъл и всеопрощаващ. И ако на някого този свят, в който доброто е неизбежно, му се стори твърде “измислен”, твърде приказен, дори сълзлив, той може би няма достатъчно силна нужда да избяга от истинския.