Кога за последно действието на разказа или романа, който сте чели, са се развивали на село? Кога за последно сте обръщали внимание на природните описания в един текст? Кога за последно природата и селският бит изобщо са присъствали в повествованието, при това почти със статута на главен герой?
==
Докато четях историите в “Махалата на совите” на Горан Атанасов (изд. Фама, 2020) си давах сметка тъкмо за това. Имах усещане, че това са истории писани далеч назад в годините, в една отдавна маргинализирана стилистика, в други времена, или най-малкото в детството, когато - ако и вие сте имали късмета да е преминавало на село поне по време на ваканциите - вероятно сте вземали от читалищната библиотека ловджийски истории, Йовков, Каралийчев, Елин Пелин…
==
В предговор към книгата критикът Митко Новков нарича това писане “бавно”. Не съм сигурна кой от многото смисли на това като че ли твърде често вече използвано понятие е имал предвид, но моето разбиране е, че това са разкази, отдалечени максимално от съвременното градско пространство, което владее огромен процент от литературните произведения и което свързваме със стрес, скорост, напрежение.
==
Горан Атанасов избира да разположи своите истории като че ли в напълно противоположно екзистенциално пространство - в село в Северозападна България. Край, за който репортерът от едноименния разказ “Махалата на совите” си мисли какво ще напише така: “Сигурен беше, че ще е лесно. За Северозапада лесно се говори. Тук всичко е най. Най-беден, най-изоставен, най-изпаднал.” Вероятно героят греши единствено за леснотата да опишеш всичко това.
==
Разказите в този сборник са доволно лични или поне такова е усещането - че са преминали през очите, слуха, семейните и лични спомени на автора си. Той пише за свои предшественици и свои съвременници (техните наследници), като по тази логика, на два цикъла - “Преди” и “После”, е разделена и книгата. През миналото към настоящето виси несигурният, клатещ се под всяка стъпка въжен мост на паметта, на наследството, и най-сетне на дълга животът да продължи да се отстоява на място, което отдавна всички млади напускат.
==
Останалите, оставащите - тези, които не искат да позволят на нощните птици докрай да се настанят в пропадащите изоставени къщи - са хора особени, чешити, снабдени със своите странности, слабости, кръпки. Всички те обаче са хора изначално и дълбоко истински, природно мъдри, помирени с живота такъв какъвто е, но най-вече хора добри - знак за човеколюбието и оптимизма, почти до нетипична за днес наивност и доверчивост, на самия автор.
==
Нещо повече: струва ми се, че той определено носи съзнанието за писателска мисия, че се опитва да противостои на разрухата (не физическата, но поне тази в родовото съзнание, в колективната памет), че е поел отговорността да спасява отломките от миналото в един дигитален свят, предавайки знанието за тях на следващото поколение. Истина е, че “сам духът на стопанина държи на крехките си плещи къщата”, че необживените къщи рухват, докато присъствието противостои на краха. Ето как звучи това с неговите думи:
==
“Пътувам и си мисля за старите вещи. Събираме ги, пазим ги. За какво? Отломки от миналото,
непотребни предмети в един дигитален свят, но за мен те са вълшебни късчета история. Длъжни сме
да ги спасим, защото чрез тях спасяваме не само мъртвите, но и живите. Таваните и мазетата на старите къщи са като ноев ковчег. Наш дълг е да го пренесем през времето и да го отворим пред децата си. Каква памет биха имали иначе те.”
==
В тази връзка “Махалата на совите” е много българска книга, въпреки повдигането на веджди, които е способно да предизвика това определение напоследък, особено поради лошия пример на толкова други издания, които разчитат на етнографската българщина и стилизирания език. Тук българското, Слава Богу, не е крещящо, не е националистическо, не прибягва до познатите патриотарски клишета, а е приютено, тихо, разпознаваемо, дори когато авторът си позволява да е сантиментално-носталгичен, да идеализира.
==
Историите в “Махалата на совите” не са класически разкази с разгърнат сюжет. Те са по-скоро кратки картини, импресии, сцени, монологични етюди, шаржове в една галерия от образи. Ще се натъкнем на затегната в капана на вълци баба, на колене на прасе, на приютени в хамбара немци, на дете в стара църквица, на ловна обиколка из гората, на местните в хоремага, на герои с дадени им от времето прякори, на пастири и градинари, на живописни цигани и странни билкари, открили тайнственият лек - любовта. Все ситуации и хора, които можеш да срещнеш само в онзи уж забутан, забравен край на живота, където се случва истинският живот.
==
За мен най-ценното в този сборник остават прекрасните природни описания, които толкова очевидно липсват в съвременните четива - бавното следване на света в неговите светлини, полусенки и сенки, създавани единствено от небесните светила, усещането за миризмите, цветовете и звуците му, които наистина ни пренасят в това забравено провинциално другаде, което инстинктивно свързваме с началата, с детството, с напуснатия по принуда селски рай. Горан Атанасов определено е майстор на “бавните” пейзажи. Наистина, кога за последно сте чели разказ, който започва с толкова класическото и простичко “Заесеня”? Оставям ви да се насладите на целия първи параграф от “Газената лампа”:
==
“Заесеня. Листата на дърветата се изпъстриха. Дълго след зазоряване сутрешни мъгли се влачеха над Огоста. Слънцето плъзваше плахо, колкото да разбута облаците. По небето изплуваха тайнствени писмена, само за посветени. Слънчогледите вече ги нямаше и полето приличаше на стар ръждясал похлупак, обърнат по корем. Земята бавно изстиваше, вечерите захладняха, щурците замлъкнаха. Само една кукумявка в изоставената плевня до гората още се обаждаше. Дните ставаха все по-къси.”
