“така странно се преплитат в тези стари албуми хора, възрасти, времена и места – едно оплетено кълбо от лица и съдби, но не е ли всъщност такъв и животът – едно кълбо от истории, за които понякога се присещаме, хрумва ни да ги разкажем, да ги напишем, слагаме им и едно заглавие, Албум с истории, и всичките те се сливат в една история – историята на всеки един от нас или историята на всички ни; какво друго е животът ни освен един албум с истории?
==
Как личните, конкретни историите се превръщат в общочовешка литература ни показва кипърският автор Андонис Георгиу в “Албум с истории”, прекрасен полифоничен роман, в който Кипър ни говори с много различни - а всъщност с един, общонароден - глас. Предлага ни го издателство ICU в забележителния и вероятно съвсем нелек превод на Ирена Алексиева, която е използвала знанията си не само на гръцки, но и на кипърски диалект. Неслучайно “Албум с истории” е отличен с Европейската награда за литература през 2016 г. и неслучайно вече е поставян на сцена благодарение на своята благодатна драматургичност.
==
Формалният разказвач в този многогласен роман-диалог бива заварен от смъртта на баба си. Това печално събитие в историята на всяко семейство е завръзката, която дава повод на роднини, близки и познати, събрали се на бдението, да развържат езиците си и да се отдадат “на приказки”. По същество романът представлява един безкраен неформален разговор, който скача от тема на тема: раждания, остаряване и смърт, загуба и скръб, любов и раздяла, отваряне и затваряне на рани, гордост и предразсъдъци, политика и религия, дори футбол и секс.
==
Сред споделените човешки преживелици особено място намират събитията от 50-те, 60-те и 70-те, борбата срещу британската колониална власт, нахлуването на Турция и разделянето на острова, причинените жестокости и безследно изчезналите и от двете страни. Не са спестени и актуалните социално-обществени теми, които са на дневен ред в разговорите на кипърците: вътрешната и външна имиграция, наплива на бежанци, многото чуждестранни работници, които обгрижват старците в западащите села, секс индустрията, хомофобията и т.н.
==
Резултатът е едно кълбо от истории, което ту се заплита, ту се разплита в панорамен изглед към вчерашен и днешен Кипър, като това надприказване може да продължи вечно. Усещането за безкрайност на наратива се създава от особения начин, по който е предаден този текст, включително и графично. Структурата позволява книгата да бъде допълвана и надписвана, както признава, че е правил Георгиу. Репликите на героите следват една след друга, измествайки първичния разказвач, който се изгубва сред тях - и вече не е ясно кой говори и за кого (“обърка се и той самият и вече не знаеше коя история е негова и коя чужда, как продължава и как свършва”). “Героите” всъщност е условно, защото те самите са участници, разказвачи, които предават собствени или чужди истории, без задължително да се обозначават. Писането е близко до потока на мисълта, като Георгиу не използва дори главни букви, за да започне следваща реплика или параграф, а понякога следващият говорител тръгва направо от средата на изречението на предния още на същия ред, без точка, също като в едно неспирно намотаване.
==
По начина, по който е съставена, книгата неизбежно носи усещането за документалност, за биографичност. В нея са използвани лични снимки, части от статии и статистики, изрезки от вестници, записани на ръка рецепти, писма, цитати, народни песни и поговорки. Това ровене в личните вещи и съкровените спомени придава особена интимност на книгата, до степен на “клюкарстване”, така характерно за хората от малките села, каквото и е това от книгата - общество на силно застъпен матриархат, намеса в живота на другите, силни предразсъдъци, но и застъпване, взаимопомощ, съчувствие. Въпреки конкретиката (или може би тъкмо поради нея) историите звучат генерично, те са представителни, примерни, т.е. потенциално историята на всеки един от нас.
==
Неизбежно е да се запитаме и за отговорността на писателя и за същината на работата му - особено на онзи, който базира текстовете си на реалността и разчита на прототипи, борави с документи и лични вещи и спомени. Ето какво коментират по този повод самите участници, с техните простички думи:
==
“– най-малкото е неловко, а може би и болезнено, човек да чуе живота си, разказан на всеослушание, колкото и състрадателно да е описан;
– неблагодарна е понякога работата на писателите”
==
В книгата си Андонис Георгиу имитира устното разказваческо изкуство, напевността и плавното преливане на говоримата реч, следвайки обикновените истории. (“Историите не бяха много и в повечето от тях нямаше нищо особено или удивително, често пъти се повтаряха, но за нас бяха толкова вълнуващи и интересни”). Подобаващо, книгата започва и завършва със смъртта, която е нашият кръговрат, кълбото, в което ни затваря битието.
==
“Албум с истории” е в крайна сметка една силно помирителна и толерантна книга. Тя разравя стари рани с идеята да ги излекува, да ни напомни, че всички сме обикновени хора, че историята е между нас, а не в учебниците, че копнежът и болката по дома, радостта и скръбта от живота, изпитват всички: и бежанецъът от Сирия, и проститутката от Украйна, и прогонения от селото си чак в Австралия хомосексуален чичо, и гледачката от България или Филипините, и турчинът, и гъркът. Защото “историята не е една-единствена и ние невинаги държим права над нея”.
==
Снимка: ICU
==
