"Т. Сингер". Човекът като черна дупка

“Пет пари не даваше. Не му пукаше за нищо. Пилееше живота си, съзерцавайки го, докато времето изтичаше, а с него и младостта, и Сингер не си мръдна пръста, за да задържи завидното младежко състояние и да му се наслади. Той беше безхарактерен мислител, лишен от идентичност отрицател на живота, съвършено негативен дух, който съзерцаваше всичко по някакъв едва ли не самообезличаващ се начин. Оставяше се да се носи по течението с такова безразличие, че то му вдъхваше спасително чувство за свобода или независимост. Той беше анонимен и непрактичен скитник по житейския друм, вървеше приведен, забил поглед в земята, посред пролетта на своя живот, година след година.”

==

Експеримент по създаване на роман около черна дупка, заредено отсъствие, празнота, липса - това прави известният норвежки писател Даг Сулста в издадения си у нас тази година “Т. Сингер” (“Аквариус”, 2021, превод Росица Цветанова). Важно е този роман да се чете в контекста на предходните му творби, които споделят общ тематично-наративен стил, още повече, че по думите на самия писател “Т. Сингер” бележи своеобразен завършек в творческия му път (след който авторът все пак не спира да пише), но за съжаление това е първото му и единствено представяне у нас към този момент.

==

“Т. Сингер” е повече от незабележителна житейска история, упражнение по наративен минимализъм в контраст с дразнещо подробен педантизъм, характерологично изследване без амбиция за драматичност или епичност, биография, която се ограничава само между 34-ата и петдесетте години на протагониста, профилиране на герой, в който няма нищо героично и който в крайна сметка не претърпява изискваната по всички романови критерии промяна, въпреки събитията, които се случват в живота му. Как е възможно тогава тази скромна книга да носи дълбочината на голямата литература, а името на Сингер да се превърне в епоним?

==

Заварваме Сингер на прага на преместването му от Осло в малкия провинциален град Нутоден, за да приеме назначение като библиотекар - нещо, което условно би могло да се възприеме като завръзка, събитие. Героят е прекарал дълги години като “вечен студент” и в безплодни опити да пише, които се свеждат до безкрайно редактиране на едно и също начално изречение („Един хубав ден той се изправи очи в очи с паметна гледка“), преди да се реши да завърши библиотекарство и да се премести. На новото място Сингер се установява в един мечтан от него анонимен и рутинен, “добре устроен, простичък живот”, в който целта се свежда до създаването на устойчиви навици, а грижите - до избягването на определени клиенти и сдобиването с билети за кино. В рамките буквално на едно ново изречение Сингер вече е влюбен и женен, а след още няколко, в които се случва семейна трагедия, той отново е на път за Осло, където се установява, за да отгледа доведената си дъщеря.

==

Както Сингер редактира единственото си изречение, така и разказвачът на този текст се занимава с вариациите по Сингер. Романът започва с нещо като квази-научно изложение на характера му, за който са приведени два предълги примера, преди текстът да поеме по един по-установен коловоз, да се превърне в изследване на отношенията между Сингер и доведената му дъщеря и отново да се завърне към заявеното в началото. Сулста прави това подробно, с характерните за него дълги, витиевати, повтарящи се изречения с много подчинени фрази, които носят сухия му сардоничен хумор с напълно равно лице - стил, който заслужено е получил името му. От споменатите примери, които ни разказват за два момента на дълбок срам в живота на Сингер, авторът сам извежда и ни предлага изводите:

==

Сингер е нерешителен, самомнителен, болезнено и педантично вгледан във впечатлението, което оставя у другите, склонен до безкрайност да разсъждава над незначителни действия или думи. Той е нефелен, пасивен, отчужден индивидуалист, безразличен свидетел и ироничен наблюдател, вместо участник в собственото си съществуване, чието единствено желание е да живее анонимно и невидимо и да опази “голотата” си скрита за външни очи в самотата му. Сингер напомня много на героите на Кафка, Бернхард, Звево, и неговата непригодност кара разказвачът да се запита: “Защо Сингер е главният герой в този роман?” - въпреки успеха на Сулста да го направи интересен и достоен за вниманието ни.

==

“Ако обърне поглед назад, животът му е белязан най-вече от безпокойство, умуване, безхарактерност и внезапно изоставени планове.”

==

Въпреки нерешителността си, Сингер все пак прави поредица от избори: да завърши, да се премести, да се ожени, да отглежда доведената си дъщеря. Тяхната мотивация обаче потъва като в черна дупка. Действията на героя не се зараждат органично и не произлизат логично от него, а са някак произволни. Решенията му идват не като опит за успех и подобряване на живота му, а по-скоро като опит да се избегне тотален провал или пък във времето непосредствено след външно съдбовно действие. Споменавайки отново за черната дупка, е време да разкрием, че това сравнение прави сам разказвачът/Сулста към края на романа:

==

“Впрочем, във всеки роман има по една голяма черна дупка, универсална в своята чернилка (…) ние се намираме заедно със Сингер в един роман, който изглежда де е голяма черна дупка.”

==

Има много възможности за интерпретация на този образ - че всеки герой по принцип е подобно концентрирано пространство, което ни е невъзможно да прозрем и разберем докрай отблизо; че конкретният герой е подобна дупка, в която потъват значимост, мотивация, емпатия, самопознание; идеята за черна дупка извиква и концепцията за “хоризонт на събитията”, границата, зад която всичко се продънва, и тук героите на Сулста като че ли обикалят около нея, бидейки наблюдатели, тъй като приближаването, “участването”, би ги унищожило. На няколко пъти в романа се подчертава и загадъчността на съществуването на Сингер: “Загадката Сингер, такъв си представяше, че е той в очите на другите.” Разказвачът отново признава, че е загадъчно как Сингер би могъл да е главен герой на някакъв роман, но “именно загадъчното е темата на романа, който се превръща в реалност”.

==

Една от особеностите в разказването е несъразмерността в писателското отношение към събитията от живота на героя, сякаш липсва перспектива за важното. Само с няколко думи например ни е съобщено за влюбването и семейния живот на Сингер, без да се дава аргументация и развитие, докато на други събития - например пътуването до Нутоден и срещата му с героя Адам Ейде, който му разказва подробно историята на компанията “Норшк Хидро” в града, са посветени много страници. При това появата на Адам Ейде е единичен акт и той повече не се връща в романа. Усещането е за досадно дълги бележки под линия, и то за неща, които нямат никакво значение за живота на Сингер. Но не е ли всъщност животът низ от подобни бележки под линия, от подобни лирически “отклонения”, които размиват идеята за един ясен сюжет на съществуването ни, за една дефинитивна, значима, напредваща линия?

==

Сред най-откроимите неща в този роман е авторовото присъствие, надничането му зад разказвача и неговите мета-включвания в текста. От самото начало той се намесва, задавайки реторични въпроси и моделирайки начина, по който възприемаме наратива, като ни прави свидетели на авторовия контрол върху онова, което решава да ни спести, и онова, което решава да ни разкрие. Той например пита дали е способен герой като Сингер да се влюби и отговаря утвърдително; подчертава, че изборът кой да е второстепенен герой е само негов (“Е, коя е тя, тази Мерете Сетре, която си ляга да спи до размишляващия Сингер нощ подир нощ? За нея знаем малко и няма да научим кой знае колко повече. Тя не е главна героиня в този роман”); определя каква книгата не е (“една по-щастлива, да не кажа по-жизнерадостна книга”); разкрива ограниченията си:

==

“Ще ми се да можех да кажа нещо, което Сингер не би могъл да помисли. Нещо, което бих казал точно по тази тема, но нямам думи за това. Моите думи свършват там, където свършват разсъжденията на Сингер. Това обаче не ни прави идентични.”

==

Много пъти разказвачът говори за героя си като за квази-научен обект. Той прави експерименти с него. Поставя го например в уязвимата интимна сфера, която разголва, извежда го от зоната му на комфорт, превръщайки го в женен мъж. И действително, Сингер реагира като лакмус, авторът ни казва, че той безспорно се е променил, повлиян от своето влюбване и човек “почти не може да го познае след първоначалното му представяне в тази книга”. Изненадващо Сингер се проявява като мил и грижовен съпруг и баща, но вътрешната му съпротива срещу опитите на съпругата му да го промени остава, както и базовото отчуждение. В крайна сметка, както става в края на романа, той отново ни е представен в ситуация много близка до описаните в началото, които поставят под съмнение неговата промяна. Същото се отнася и до отношенията му с доведената дъщеря: “Страшно се боеше да общува с нея, понеже не знаеше до какви последици би довело това и за двамата.” Ако пък промяна има, то тя не се отразява външно, както става с дългогодишното му приятелство с Ингеман, което отдавна се е изчерпало: “бяха продължили да общуват, сякаш нищо не се беше случило” (също както и със съпругата му).

==

С думите “Сингер страдаше от особена форма на чувство за срам” започва този роман. Срамът е в съзнанието на срамуващия се. Става ясно, че болезненото неудобство на Сингер в редицата описани ситуации е не толкова поради факта, че е бил “видян”, бил е хванат на местопрестъплението, а поради собственото му съзнание, мисълта му, че е бил засрамен. Това неизбежно поставя читателя в ролята на наблюдаващия, онзи, пред който Сингер бива оголен и засрамен, а то е отново намек за ефекта на черната дупка:

==

“Един бегъл поглед, едно учудено поглеждане, едно кратко, изпитателно втренчване, едно така наречено наблюдение може да се окаже достатъчно за Сингер, за да се разпадне той целият вътрешно”.

==

И така. Животът като поредица от дълги и мъчителни разсъждения. Животът като рутина, с която ограничаваме несигурността му и го правим поносим. Животът като “какво ли си мислят хората”. Животът като анонимност. “Т. Сингер” е роман за всичко това. Героят му се превръща действително в епоним, в нарицателно. Ако тази книга не ви досади, което е част от заигравката в стила на Сулста, тя със сигурност нито за миг няма да ви е скучна. Нищо чудно да започнете да се оглеждате за Сингеровците около вас. А аз със сигурност чакам следващата преведена на български книга от Даг Сулста.