Сборникът "Модерна любов" - истински истории за любов, загуба и изкупление

“Уязвимостта е онова, което вдъхва живот на всички любовни истории.”

==

Рядко посягам към сборници, особено на любовна тема, но “Модерна любов: истински истории за любов, загуба и изкупление” (Хермес, 2021) е кристализирал от хилядите есета в дългогодишната едноименна колонка “Модерна любов” на в. “Ню Йорк таймс”. Подбрани от главния й редактор Даниъл Джоунс, тези истории, повечето от които писани от професионални писатели, потвърждават убеждението му, че любовта може да се опише много по-добре чрез примери вместо чрез определения. Разказите дават именно примери за трите емоции, или импулси, които според Джоунс съставят любовта: желание, уязвимост и смелост.

==

“Тези истории ужасяват и поучават. Те ще ви разсмеят, ще накарат сърцето ви да се свива и ще ви разплачат. От време на време (признавам) дори не звучат толкова съвременно. Но винаги отварят черупката на човешката любов, за да разкрият тъмната красота в нея”, пише в предговора към сборника Джоунс.

==

Той уточнява, че когато през 2004 г. започват да списват колонката, редакторите решават да интерпретират любовта в по-широкото й понятие, за да не ограничават историите само до романтичната любов, а да представят както мрачните, така и светлите й страни, да се задълбочават както в радостите, така и в болката. Действително на моменти този сборник звучи като обединен от темата не на любовта, а на загубата - такава обаче, през която се постига дълбоко прозрение за себе си и за смисъла на живота. Не е ли всъщност любовта именно това - готовност да бъдеш уязвим, да забравиш себе си в името на другия, да осмислиш притежанието понякога чрез отнемането?

==

“Връзка, която не се е получила, не е провал”.

==

Разделен на четири части, сборникът се опитва да обхване различните аспекти на обичта. В първата са събрани истории на хора, които все още не са обвързани и са в активно търсене на половинките си, но най-вече на себе си. Тя засяга фазата преди усядането, когато се опитваме да установим параметрите на личността си чрез партньорите си и когато, уви, повечето от опитите ни за взаимност се провалят. Някои от тях свършват поради несъвместимост във възрастта или характерите, други - поради незрялост и неспособност да се отворим, трети - поради липса на воля за преодоляване на предварителните илюзии, но много са просто етап от процеса на развитието ни и в този смисъл загубата им е урок по пътя на зрелостта. На този етап човек все още мисли, че:

==

“… не мога да съм самата себе си, когато сериозно търся любовта, когато единственото, за което мисля, е бъдещето. За да спечелим някой човек, ние си мислим, че трябва да сме идеалната версия на себе си. Когато обаче сърцето ни е застрашено, ни се струва невъзможно да си позволим да сме уязвими.”

==

Втората част - “Мисля, че те обичам”, е посветена на хора, които се откриват и постигат взаимността, понякога дори и в последния момент. Това са истории за приемането и компромиса и за готовността да допуснеш някого напълно с всичките му особености. Тук има истории за това да се откажеш от привилегиите на ергенството и ненужните си нагласи (например че няма нужда от брак, за да я има любовта). Или пък да откриеш обичта на много късна възраст, когато вече “бяхме преживели достатъчно от възходите и паденията на живота, за да знаем кои сме и да се научим да правим компромиси”. Или да откриеш идентичността си благодарение на другия, като в разказа за отдадената християнка, която открива, че е лезбийка и избира единението с любимата си пред брака с църквата. Или търпеливо да прозреш, че “чудесният брак може да компенсира цели 20 години на ужасни срещи”. Тук е историята на парализираният след детски паралич, който открива своята жертвоготовна и грижовна любима, но и историята на жената, която търси втора съпруга на мъжа си сред читателките, тъй като умира от рак (и действително почива десет дни след публикуването на есето).

==

Третата част е посветена на преодоляването на трудностите в установените връзки. Тук има истории за това как ракът може да изцери един брак чрез грижата за другия. За предизвикателството на отвореното осиновяване и за това, че обич е да имаш силата да се погрижиш за живота си в името на детето си. За майката, която не може да чуе песен на “Бийтълс”, защото й напомня за най-голямата загуба в живота й. За това какво е да осиновиш тийнейджър и как “трайното семейство не е нещо, което просто съществува, а нещо което избираш година след година”. За силата да станеш майката, която сама си нямала. За брака не като съревнование, а като сила да продължиш играта и да играеш за победата на другия. За волята да откажеш алкохола заради другия. За майката, която се опитва да обясни на читателките защо синът й аутист е способен да ги обича, дори да не може емпатично и социално да комуникира.

==

Четвъртата част отново е посветена на семейни проблеми. Жена, решила да няма деца, за да не ги обича отчаяно и да “загуби същността си”, трябва да поеме функциите на майка за племенниците си, чиято истинска майка умира от рак. Мъж, дългогодишен донор на сперма, се запознава с децата си и се събира с една от майките, излизайки от анонимността си. Съпруга, която се разделя с мъжа си, но има привилегията да затвори вратата зад живота му - защото всички имаме нужда от такъв човек.

==

Една от най-силните истории в този сборник е тази на Елизабет Фицсимънс, която разказва как тя и съпругът й са осиновили китайско момченце, което - когато са отишли на място да го вземат - се е оказало много болно, с увреждания и вероятност да остане парализирано за цял живот. Когато обаче им предложили да го заменят с друго бебе, отговорът им бил: “Не искаме друго бебе. Искаме си нашето, онова, което спи ето там. Това е нашата дъщеря”. Както пише Джоунс в предговора: “Това е любовта. Всеки може да я има. Изисква се единствено малко смелост. Или пък много.”