„Идва събота“ – разказите на Лусия Бърлин, или за болката, която си струва

За своите шейсет и осем години на земята Лусия Бърлин успява да изживее няколко живота. Родена е в Аляска, живее в куп минни селища и различни щати из картата на Америка, носи метална шина заради тежката си сколиоза, учи в католическо училище, радва се на много привилегировани години сред богатите имигранти в Чили, жени се три пъти и ражда четири момчета, които отглежда в крайна сметка сама, работи куп нискоквалифицирани професии, преподава като професор, съчетава семейно наследената си алкохолна зависимост с мъжете и писането, има студена майка, която непрекъснато прави опити за самоубийство, грижи се за болната си от рак сестра, прекарва последните си години в бунгало и с кислородна маска… Да, Лусия Бърлин изживява “времена на наситено щастие като в яркоцветен филм и горчиви, плашещи времена”. Нима има по-добър материал от такъв живот за една сурова, натуралистична, нестерилизирана проза и нима не е очаквано, че в огромната си част тя ще бъде силно автобиографична?

==

Тази година издателство “Кръг” ни прави съпричастни на света на Бърлин, публикувайки на български, в превода на Василена Мирчева, големия й сборник с избрани разкази “Идва събота” (или “Наръчник за чистачки”, както е оригиналното му заглавие от английски). Съставен в Америка през 2015 г. и издаден посмъртно (самата Лусия Бърлин умира през 2004 г.), той се явява нещо като закъсняло признание за дълго пренебрегвания гений на американската писателка, чиято проза дотогава е във фокуса на малцина, сред които Сол Белоу, в чието списание тя публикува, и е обект на скромни издания в малки издателства.

==

В може би единствения разказ, посветен пряко на писането - “Гледна точка”, Бърлин задава мотото на прозата си: “Чеховият безпристрастен глас дарява човека с достойнство (…) Онова, което се надявам да стане, е, използвайки интригуващи детайли, да направя тази жена (героинята си - бел. ред.) толкова правдоподобна, че вие да няма как да не ù съчувствате”. И Бърлин, като героя си Джес от “Нека да видя усмивката ти”, изпитва “съчувствено любопитство към всекиго”, една далеч не сантиментална и мелодраматична, а студена, трезва, почти жестока емпатия, лишена от осъждане и най-важното - от погнуса към язвите на живота, на тялото, на душата.

==

Един от пътищата към достоверността при Бърлин е именно близостта до “нечистотиите” на живота, до най-базовите проявления, секрети и съставки на телесното. “Обичам работата си в спешното. Кръв, кости, сухожилия – струват ми се утвърждаващи. Изпитвам благоговение пред човешкото тяло, пред издръжливостта му”, казва една от многото й героини, нейни литературни алтер-его. Едно от тях напъхва обратно хернията на бебето в телцето му, друго облизва съсирената кръв от очите на бития, трето помага на дядо си да си извади сам зъбите като някой касапин. Кръв, повръщане, колостомска торбичка, сперма, околоплодни води, детски увреждания, делириум тременс, маркучи за аборт в утробите, старчески язви, треперене - всички те като че ли доказват сълзящата рана на съществуването и носят някакво магнетично очарование, същото, с което хипнотизирани гледаме горящ дом, по думите на Бърлин. Или си позволяваме да се засмеем пред лицето на смъртта, както в разказа “Почакай минутка”.

==

Да, кадрите на живота при Лусия Бърлин - тази литературна Даян Арбъс - имат свръхвисока резолюция и в повторяемостта си са като снимки от различен ъгъл към едни и същи гранични събития, аберации и отклонения в живота й: опипването от дядо й, трудните отношения с нейната майка (която “мразеше думата любов. Казваше я така, както хората произнасят мръсница”), възобновената близост със сестра й и грижите за нея преди смъртта й, пропадналите бракове, инцидентните мъже, нелеките и нископлатени професии, грижите за децата въпреки собствената й тежка зависимост, която е може би централната тема в този сборник и която я сближава не само стилистично, но и тематично с един друг велик американски разказвач, който също има проблеми с пиенето - Реймънд Карвър.

==

==

Има нещо истерично, болезнено в начина, по който Бърлин се превъплъщава - вкопчва се - в различните си героини, мнозинството от които разбираемо жени, справящи се с изоставяне, развод, ранно забременяване, зависими съпрузи, алкохолизъм, самота, смърт. Повечето от тях са като от някакъв работнически, blue-collar блус (представете си го с дрезгавия глас на Том Уейтс): секретарки, санитарки, телефонистки, учителки в затвори, служителки в спешното отделение или в лекарски кабинети, чистачки по домовете - все професии, които са не особено привлекателни за литературата, но тук намират своя предан документатор. Понякога Бърлин използва истинското си име, понякога жонглира с няколко измислени, докато продължава да говори в първо лице. Едно от тези имена недвусмислено носи смисъла на болка: Долорес. Ето какво казва сестрата на пациента с отрязани крака за болката („Фантомна болка“):

==

“– Краката ми! Исусе, спри тая болка в краката ми! – Тихо, Джон – казваше Флорида. – Това е само фантомна болка. – Истинска ли е? – питах я аз. Тя свиваше рамене: – Всяка болка е истинска.”

==

Разказите на Лусия Бърлин напомнят на поток на мисълта (или спомените), който преминава през всички тях и ги слива. Те сякаш започват и завършват в нищото и само средата им има значение. Действително, в тези истории ги няма познатите писателски похвати, структуриране на сюжети, трикове - те звучат почти като документален запис на съзнание, което тича напред и назад и търси пролуки да си почине, преди да продължи. В тях няма обичайни завръзки, развръзки и обрати, нито ефектни краища и разкрития. Краят често настъпва така както в живота, с тихо отрязване, понякога като безшумна плесница, с която лицето ти уж се е разминало. Ето цитат от “Доскоро”, в който се разказва за третия, наркозависим съпруг на Бърлин:

==

“– Здравей – каза той. – Макс, какво е това? – Хероин. Звучи като края на историята или като началото, но се оказа просто част от годините, които последваха.”

==

Прозата на Лусия Бърлин има собствен, изумително жив ритъм. Семпли, ударни изречения, в които грозното притежава скрита поетичност, бруталното - милост, грубото - елегантност. Описания, които понякога са само списък от красиви и силно контрастни изображения, но без да са пасивна почивка от действието, а част от самия му ход. В тези пейзажи, цветя, късчета природа, земя и небе героините намират пристан. Пристан е и сексът, който често присъства в разказите. Сексът просто се случва, той е толкова естествен, че Елоиз от “Toda Luna, Todo Año”, някак изведнъж осъзнава, че пенисът на Сесар вече е в нея. Но преди всичко сексуалността, търсенето на интимност е обезболяващото за живота и същевременно проява на апетита за живот въпреки всичко. Последният е и зад връзките на другарство и съпричастие, които изграждат п(р)опадналите в затвора, в отрезвителното, в центровете за рехабилитация и във всички подземия на американския живот, обитавани от белия боклук, от етнически групи и имигранти, от съмнителни типове, дилъри, пияници, затворници, бедняци, домакини…

==

Прозата на Лусия Бърлин има силата на cinema verite, на документалната candid фотография. Дори повече. Бърлин вижда в хората почти със силата на рентген, уловил техните счупвания. Като тези на жокеите в спешното отделение (“Моят жокей”): “Скелетите им приличат на дървета, като реконструирани бронтозаври са. Рентгенови снимки на свети Себастиан”. Сравнение, което може да сътвори само интелигентен и образован ум, затворен в черепа на санитарка и пишещ от коридорите в преддверието на смъртта. Като мърлявата учителка комунистка от “Добра и лоша”, която иска да привлече разглезената гимназистка към добротворството в бедните предградия на Чили, Бърлин ще се спусне сама към неприливигированата страна на живота, заменяйки досадата от благотворителната дейност с истинско съ-живеене и съ-преживяване.

==

В заключение, “Идва събота” ни доказва, че грозотата на живота може да бъде лирична, че за най-тежките, гнусните, нелицеприятните неща може да се говори с лекота, с жизненост и смелост. Сборникът се оказва пъзелът на един живот, в който човешкото многообразие от падения, слабости, грешки, разпадане и смърт се балансират от работата, майчинството, сестринството, грижата, приемането и любовта. Прозата на Лусия Бърлин не утешава, не дава уют и светлина, не повдига духа ви, не подслажда и не украсява реалността. Но нейният дрезгав, гърлен глас (глас, който излиза и при понасяне на насилие, и при правене на любов) и онова което той ни казва определено си струват болката.

==

“Светът просто си вървеше. Нищо нямаше значение. Истинско значение. После понякога само за миг усещаш някаква благодат, някаква вяра, че все пак има смисъл цялото нещо” (“Изгубени”).