Ако сте очаквали роман, който хвърля биографична светлина върху мистерията Дж. Д. Селинджър, то нека побързам да поясня, че нищо революционно ново няма да научите за оттеглилата се от света легенда. Нещо повече - прочутият американски писател не е главен герой в “Моята година със Селинджър”. Затова пък може би той е духът, пропил автобиографичните мемоари на Джоана Рейкоф и най-вече атмосферата в анахроничната агенция, където тя прекарва една година като асистентка и която описва в книгата. Селинджър (или Джери, както го наричат служебно) е дългогодишен клиент на Агенцията, зад чието общо название в романа е скрита известната Harold Ober Associates.
==
Ако обичате книгите, ако имате писателски амбиции или сте част от книжния бизнес, но ако най-вече през живота си и вие сте имали своя Salinger moment - “онзи прозорец между дванайсет и двайсет години, когато сякаш всички в литературната вселена полудяват по “Спасителят в ръжта””, то тази книга определено е за вас. По въпросните мемоари вече е сниман и филм с участието на Маргарет Куоли и Сигърни Уивър в ролята на шефката й.
==
Всъщност “Моята година със Селинджър” е много повече билдунгс роман и поколенчески роман, който междувременно пресъздава атмосферата в литературно-агенционния бизнес от средата на 90-те години, когато Джоана Рейкоф е 24-годишна млада жена, наскоро завършила магистратура по английска филология и вляла се в редиците на всички онези интелигентни млади хора, които мечтаят да станат писатели, но са принудени да работят нископлатени и неблагодарни професии в бранша като напълно заменим и анонимен обслужващ персонал, подмамен там заради любовта си към книгите и творческите си амбиции. И то въпреки истината, че “от писателите стават най-лошите асистенти” и че от тази позиция никой не се издига с години.
==
Както често става, Джоана попада на тази работа по случайност и заради нужда от доходи, като по онова време дори не знае какво всъщност е литературна агенция. Тя става едно от многото момичета, чийто колективен образ се появява в самото начало на книгата - интелигентни млади жени, които едва делят наема за мизерните си апартаменти в бъдещите хипстърски квартали на Ню Йорк и могат да си позволят само миниатюрен сандвич за обяд, но са склонни да жертват буржоазните удобства в името на надеждите си за голямото изкуство.
==
“Аз не исках да съм нормална. Исках да съм необикновена. Исках да пиша романи, да правя филми, да говоря десет езика и да обиколя света”, заявява Джоана в “Моята година със Селинджър” - роман, в който освен контактите с Джери “от кухнята” и ярките наблюдения за духа на работата, която по онова време като че ли все още е много повече посветена на любовта към книгите, отколкото на бизнеса и парите, не по-малко на фокус са личният й живот, връзки, приятелства, страхове и амбиции. Фокус, който дава поглед върху част от цяло едно поколение от ерата на алтеративната музика, нелепите прически и винтидж дрехите в навечерието на новото хилядолетие и преминаването от аналоговата към дигиталната ера.
==
“По цял ден седяхме, преметнали крак връз крак на въртящите се столове, вдигахме телефона на шефа си, приемахме писатели с премерена доза ентусиазъм, примесен с хладнина, без да крием факта, че сме влезли в бранша не защото сме искали да носим чаша вода на гостуващите писатели, а защото самите ние искаме да сме писателки и това, изглежда, бе най-приемливият в социално отношение подход за постигането на целта, макар вече да си давахме сметка, че не е най-удачният.”
==
С тежките си кафяви лавици, меки килими и мрачно осветление, но най-вече с порядките си, Агенцията е като застинала в 40-те - времето, по което Селинджър е привлечен за неин клиент от появяващата се за кратко в романа легендарна агентка Дороти Олдинг. Едва ли не тази старомодна, носталгична атмосфера е специално запазена в почит към писателя и неговата любов към пишещите машини. В ерата, в която технологиите, компютрите и интернет навлизат все по-масово, не по-малко прочутата шефка на Джоана - Филис Уестбърг (която в романа не е назована), се отнася с абсолютно подозрение към тях и младата й асистентка е принудена да печата на пишеща машина, докато слуша устни писма от диктофон с касети, а нечуваното въведение - копирната машина, все още се нарича “индиго”. В този смисъл книгата е портрет на една изчезваща традиционна култура (не “бизнес”, а именно култура), която си има особености и странности, но в която писаното слово определено е на първо място.
==
Несъмнено най-вълнуващата част от работата на Джоана Рейкоф е свързана с Джери. Задачата й е “да не го безпокои”, да отклонява всеки опит за връзка с него, по никакъв начин да не влиза в разговор с писателя, който от време на време се обажда, крещейки по телефона заради глухотата си, както и да изхвърля многобройните писма от феновете му и да им праща стандартния отговор, че Селинджър не желае да получава никаква поща. Феновете, по думите й, са няколко вида: ветерани, които като него са участвали в ужаса на Втората световна война, младежи между 12 и 20, запленени от героите му, “трагични случаи” на хора, преживели нещастие или загуба, за които книгите му са били важни, и откровени откачалки.
==
Събитието около Джери през въпросната една година е изненадващото му съгласие малко провинциално издателство да издаде отделно новелата му “Хапуърт”, което в крайна сметка се проваля заради нарушеното обещание на издателя по никакъв начин новината да не стига до пресата, която Селинджър ненавижда. В хода на романа писателят има и кратко “камео”, появяване на живо, когато Джоана успява да здрависа “топлата му, суха и извънредно бяла ръка”. Тя извършва и малък бунт, като на няколко пъти се заговаря с писателя по телефона, но и когато вместо да изпрати стандартния отговор на някои от почитателите му, им пише по-лични писма от собствено име.
==
Така че в крайна сметка в този роман Селинджър си остава малко или много легендата, обвита в неяснота и мистерия, оградила се от света в малкото си градче в Ню Хемпшир, отказваща да общува по какъвто и да било начин с медиите и почитателите си и да пише и издава нови неща. Интересен факт е, че когато започва да работи за агенцията, завършилата литература Джоана чете много повече класически мъртви писатели и все още не е чела нито книга от най-важния клиент на агенцията. (Важно е наблюдението на шефката й, че да си в този бизнес означава да четеш само живи писатели). Когато един уикенд най-сетне изчита всичко на Селинджър, тя се влюбва завинаги в прозата му и макар и на сравнително късна възраст се идентифицира с легендарните му герои. (“И така с всяка изминала година и всяко препрочитане неговите разкази и герои се променят и задълбочават”).
==
“Чели ли сте Селинджър? Най-вероятно да. Спомняте ли си момента, в който срещнахте Холдън Колфийлд за пръв път? Секналия дъх, когато осъзнахте, че това е роман, глас, герой, начин на разказване, светоглед, различен от всичко, което сте срещали досега? Може да сте били юноши, преливащи от недоволство и гняв, убедени, че никой не разбира сложната плетеница на душата ви, и тогава се е появил Холдън, носител на всички тези объркани емоции.”
==
“Защото да прочетеш разказ на Селинджър, не е просто четене на разказ, а е сякаш самият Селинджър ти шепне в ухото. Създаденият от него свят е едновременно осезаемо реален и ужасно сензитивен, сякаш той се разхожда из този свят с оголени нервни окончания. Да четеш Селинджър, е нещо толкова интимно, че понякога ти става неудобно. (…) Той ни представя героите си съвсем разголени, разкрива и най-тайните им мисли, най-поразителните им действия. Почти непоносимо е. Почти.”
==
Впрочем малко отклонение. Защо да четат писмата на феновете, ако така или иначе ги изхвърлят? Отговорът е интересен - “за всеки случай”. Оказва се, че и Джон Хинкли младши, извършил покушение срещу Роналд Рейгън, и Марк Чапман, убиецът на Джон Ленън, са били огромни фенове на Селинджър, като Чапман дори е арестуван с копие на “Спасителя” в ръка.
==
Но да се върнем отново на самата Джоана. В живота си тя все още е подвластна на курса, определен й от другите - баща й, шефката й, приятелят й, като в хода на разказа израства, стъпва на краката си и взема бъдещето си в ръце. Романът свършва с напускането й и публикуването на първото й стихотворение, началото на една явно успешна творческа кариера. Донякъде неприятно впечатление обаче ми направи нейната критичност към изборите и начина на живот на приятелите й, които тя съди с друг аршин от този, който прилага към себе си. Това е най-видно от тона, с който описва собственото си гадже Дон, което също като нея е aspiring writer, към чийто ръкопис тя е критична и признава, че би го отхвърлила.
==
Джоана е като че ли много по-разбираща и мила към самата себе си, отколкото към другите и него. Дон е представен като съмнителен и стиснат социалист, който се скатава от плащането на студентския си наем, боксьор, който се опитва да прилича на Норман Мейлър, самонадеян автор, който не признава критики и същевременно е ревнив към всеки неин успех, и разбира се женкар. Във всеки случай, става дума най-малкото за сложните ревниви отношения между двама пишещи, като в същото време Рейкоф не пропуска да изтъкне себе си, било то и чрез думите на самия Дон: “Ти си румена и пълна със светлина. Минаваш през света и сякаш излъчваш светлина.”
==
“Възможно ли бе Дон да е прав? Можеше ли светът наистина да ме възприема напълно различно от начина, по който аз виждах себе си? Възможно ли беше също така човек да бъде сложен, интелектуален, буден, да бъде човек на изкуството и същевременно да бъде румен и изпълнен със светлина?”
==
В заключение “Моята година със Селинджър” е жив и красноречив портрет както на един цял бранш, в който Агенцията не е просто място за книжна търговия, а начин на живот, култура, общност, дом, религия, така и портрет на едно преходно поколение. И макар и да не предлага сензационни разкрития за Дж. Д. Селинджър, то романът за пореден път потвърждава онова, което знаем за него, утвърждавайки славата му и най-вече силата на влиянието му върху поколения читатели.
==
Оставям ви с един цитат, който е проникновен поглед към творчеството на Селинджър:
==
“Разказите на Селинджър до един са анатомия на загубата, всяка частица от тях, от началото до края. Дори „По-горе билото, майстори!“ – един от най-смешните разкази, писан на английски език – е попит от смъртта на Сиймор, от неговото самоубийство. Минали са седем години, а Бъди продължава да е в траур. Дори „Спасителят“ в крайна сметка представлява портрет в траур: безумието на Холдън е изцяло продиктувано от смъртта на брат му Али. А Франи не е бременна. Тя също е в траур. Както и цялото семейство Глас. Семейство в траур, което никога няма да се съвземе. Свят в траур, който никога няма да се съвземе.”
