“Помненето и споделянето винаги са били от огромно значение за мен, тъй като вярвам, че това е една от основните функции на литературата”, казва известният турски писател Марио Леви в свое интервю и добавя, че разказва болките и историите на хората. Тези толкова човешки дейности важат с пълна сила за романа му “Кварталът на погрешните избори”, който излезе тази година под знака на издателство “Ерго”.
==
Нека започна с това, че не можех на сто процента да се разбера с тази книга, която въпреки всичко изчетох с огромно любопитство към това какво ще се случи с героите й. Известна пречка за мен беше характерният стил на Леви, в който има твърде много въпросителни изречения, на които авторът сам си отговаря, твърде много суетене и размишления, твърде много обяснения и същевременно твърде много недоизказаност, както и - нещо, което определено е трябвало да бъде решено на редакторско ниво - твърде много многоточия, които накъсват и затрудняват четенето. Друг проблем за мен бяха включванията на разказвача/автора с твърде общи популярни мъдрости (“Любовта навсякъде е любов. С изживяванията, смъртта, даденото и полученото… Тя няма граници, нито език…”) и напълно излишното накъсване на изреченията (“Да, Недрет замина. Веднага след дипломирането. За да следва магистратура по политология в Париж.”). Въпреки това историите сами по себе си са способни да предизвикат чисто човешкия ни интерес.
==
В същото интервю по повод книгата авторът, чието семейство принадлежи на еврейското малцинство в Турция, споделя виждането си, че “географията е съдба”. Ако това е така, то съдбовно е и мястото, на което Марио Леви събира своите герои - в един неназован, донякъде въображаем, донякъде силно автобиографичен квартал, в който духът на истинския Истанбул от близкото минало не може да бъде сбъркан. По неговите малки улички като все още се издигат едновремешните дюкянчета, кръчми, галантерии, шивачници, фризьорници, книжарници и аптеки, чиито собственици познават всички и ги канят на чай.
==
“Всяка нова връзка не носи ли следи от миналото? Не притежава ли всяко начало минало, което придава по-голяма ценност на онова, което чуваме и трябва да бъде изречено?”
==
В тази близост “на къса дръжка”, в атмосферата, в която пазенето на дълбоки тайни и разкриването им като че ли изискват еднаква нравствена сила, в която съдбите често се оплитат из годините назад и потенциално всеки носи отговорността на пряк свидетел или довереник, Леви поставя двама разказвачи в един наративен експеримент на принципа на матрьошките. Романът е разделен на глави, посветени на различни герои, които подобно на арабските приказки носят титули, описващи накратко за какво ще се разказва в тях. Като в “Хиляда и една нощ” всяка от тях завършва с обещанието за нови и нови разкрития, които постепенно обвързват всички герои в една обща житейска мрежа (“А и най-добрият разказ не е ли този, който оставя усещане за недовършеност у слушателя?”).
==
Чистото повествование се води от един разказвач, който преди и след текстовете се включва с коментари в курсив, а втори разказвач, който можем да обозначим като авторът, взема последната дума (в удебелен шрифт), за да попълни празнините и неяснотите в историята, които са останали недостъпни за първия разказвач и за читателите, като така да разкрие властта на своята всевиждаща гледна точка. Тя обаче включва и това той да задържа информация (“Тя имаше тайна, укривана много надълбоко. Вероятно ще я узнаете с времето”) или дори да не е сигурен в нея (“Допускам, че може да се заблуждавам”). Авторът често използва и шекспировата метафора за сцената - той говори за героите си като изпълняващи реплики в пиеса.
==
Единственият проблем в този иначе интересен наративен подход, който цели да покаже технологията, по която литературата форматира реалността и истината, по която включва или изключва фактите, за да ни предостави един художествен продукт, е, че романът се утежнява с твърде многото разказвачески/авторови размишления и с влизането в протяжен диалог с читателя, а това в крайна сметка бави хода на историите и може да се стори досадно на някои читатели.
==
“А разказването е въпрос на съвест, да. Но същевременно и тест, много труден тест. Изпитание на смелостта. На искреността и решимостта да защитиш една история.”
==
И така. Първият разказвач се завръща в старата си махала и се среща с някои от последните й стари обитатели преди и те да я напуснат (чрез смъртта или изселването), за да чуе в още един ненадежден разказ - техния - историите от миналото. Това движение на знанието от старостта към младостта е знаково и отразява ролята на бъдещето като ковчежник на паметта. Изобщо всеки тук разказва на всекиго защото “Така се предава наследството, изграждащо анатомията на чувствата ни. С разказване и слушане.” Разказите се оприличават на “стая”, в които се влиза - по името на термин от психотерапията, означаващ обособено кътче в душата на всеки човек. Сред другите мотиви в романа е образът на огледалото, в което често се срещат отраженията на героите. То е символ на себевглеждането, което “обещава да ви покаже и онова, което е невидимо”.
==
Една от основните тематични дихотомии в романа е тази на оставането и заминаването, като всеки от героите, постъпил по единия или по другия начин, е платил съответната цена за своето решение. Резултатът от това да останеш, да заминеш и да се завърнеш е само част от многото последици, пред които всеки герои е изправен заради изборите си. Би могло да се каже, че “Кварталът на погрешните избори” е именно книга за онова, което избираме, и за онова, от което се отказваме - и с което в резултат сме длъжни да живеем до края на живота си. Независимо дали става дума за любим, за дете, за чест, за кариера, за традиции, за морални задръжки. Романът е за “онези, които водят борба… Които се стремят да открият себе си и да оцелеят…”
==
Нико Контето, Нури Шишкото, Вехби Просяка, Таджетин Мълчаливеца, Рафкъ Педито, Фехми Злия, Емине, Рухи Джуджето. Само по имената на героите можем да си представим техните истории. Те, както донякъде може да се окачва в този твърде турски роман, са извънредно битови. Става разбираема и динамиката на разпространението на клюки и слухове на фона на тази затворена общност, където “всяка история пораждаше нова”. В тази атмосфера “сензациите” в романа са причислими към ровене в мръсно бельо - промискуитетни жени, незаконни бременности, изоставени деца, скрита хомосексуалност, забранена любов между роднини, проституиране, сърца, отдадени на друг, самота и лъжи. Оказва се, че всички до един имат тъмно минало, а в живота има много повече въпроси, отколкото отговори.
==
В заключение бих препоръчала тази книга заради експеримента й с източната разказваческа традиция и човешкото любопитство към този тип истории. Впрочем на български са издадени поне още два романа на турския писател - “Истанбул беше една приказка” и “Къде бяхте, когато падна”, които все още не съм чела.
