Лидия Дейвис е един от най-важните съвременни американски разказвачи на кратка проза, която все още не е преведена у нас. Наскоро името й се появи единствено в атестация към българското издание на друга американска писателка - Лусия Бърлин, чиято гениалност беше преоткрита години след смъртта й благодарение на представителното издание “Наръчник за прислужници”, преведено у нас от изд. “Кръг” под заглавието “Събота идва” (виж рецензия за сборника на Бърлин тук).
==
Лидия Дейвис е родена в семейство на писатели и преподаватели, в което езикът и литературата са задължителен обект на домашните разговори. Самата тя става преводач, преподавател и автор на множество сборници с кратки разкази и един роман. На нея американците дължат превода на Du côté de chez Swann, първата част от “По следите на изгубеното време” на Пруст. През 70-те Дейвид е омъжена за писателя Пол Остър, с когото прекарват известно време във Франция, описано в някои от разказите й. Влияния върху нея могат да се открият от любимите й Кафка и Бекет, сравнявана е с Бруно Шулц и Роберт Валзер, а Джонатан Франзен я нарича “по-краткият Пруст сред нас”.
==
Сборникът “The Collected Stories of Lydia Davis”, благодарение на който открих писателката, събира няколко нейни книги, писани между 1986 до 2007 г. Те я позиционират като един от съвременните майстори на свръхкратката, минималистична проза. Въпреки че разказите й варират от едно изречение до десетки страници, мнозинството от тях заемат средно по около страница и се разполагат някъде между поезията в проза, философията и художествената проза, но неизбежно носят аурата на експерименти. Експерименти най-често с езика и структурата (понякога с определени изрази или дори една единствена дума), но и с различни ситуации, проблеми, навици, възприятия и понятия.
==
Минимализмът на Дейвис присъства на различни нива: в краткостта на текстовете; в предимно безсюжетните й истории (дори по-дългите текстове са като набор от кратки, подобни на дневникови вписвания); в генеричността на героите (които са повече типове, отколкото индивидуалности, и рядко носят имена, а в повечето случай са просто “той”, “тя”, “бебето”, “съпругът”, “майката”); в липсата на традиционно изградени сцени и диалози; в краищата (които често идват на един дъх и рязко и са по-скоро анти-кулминационни); в лишения от всякакви украшения език (описанията, където въобще ги има, не разчитат на прилагателни, каквито у Дейвис почти липсват) и от всякаква сантименталност тон (на моменти усещането е, че изкуствен интелект е писал текстовете).
==
Въпросният тон се дължи до голяма степен на квази-научния, квази-журналистически, аналитичен подход и език на Дейвис, с който тя по-скоро предава безпристрастно факти, класифицира и прави изложения, отколкото разказва. Много от разказите звучат като логически упражнения, мисловни експерименти, социологически изследвания. Други - като притчи, приказки, статии, дневници, афоризми, шеги, скоропоговорки, главоблъсканици, епиграми…
==
В един от любимите ми разкази “We Miss You”, например, Дейвис проучва 27 писма, писани от ученици до болно другарче. С привидно абсолютно равен и неемоционален тон тя ги подлага на социологически анализ по различни параграфи и изследва езика им, за да направи изводи за ежедневието, бита и характера на децата, с педантизъм, с който се пише статия за научно списание. Друга история е организирана като интервю с въпроси и отговори, в които обаче въпросите липсват - и следователно трябва да бъдат дописани от въображението на читателя. Трети разказ е написан като урок по френски, и т.н.
==
Едно от най-забележимите неща в прозата на Дейвис е нейната игра с вербалното, с езика и граматиката. Примери са разказа “Letter to a Funeral Parlor”, което представлява писмо до компанията, кремирала баща й, с което тя протестира срещу неологизма “cremains” (от кремиран и останки), или пък “Grammar Questions”, в който се чуди дали е правилно да се каже за баща й, че е жив, след като умира. И в двата случая нейният педантичен, хладно-аналитичен тон прикрива дълбоко трагични преживявания - болестта и смъртта на бащата, емоция, която тлее още по-чувствително, бидейки потушавана от контрола и остротата на рациото. Един от най-кратките “езикови” разкази е този:
==
“They Take Turns Using a Word They Like,”:
==
“It’s extraordinary,” says one woman.
==
“It is extraordinary,” says the other.
==
Сред най-дългите й разкази са човешки портрети и биографии. Като например изложението на живота на две много възрастни жени в “Helen and Vi: A Study in Health and Vitality”, който звучи като подробно изследване на миналото и навиците им в търсене на причините за тяхното дълголетие. Или като биографиите на Мария Кюри и Филип Лорд Ройстън, в които стегнато са адаптирани исторически източници. Най-кратката автобиография е на Самюел Джонсън: “Заглавие: Samuel Johnson is Indignant”, текст: “that Scotland has so few trees.”) За Кафка пък тя пише цял отделен разказ, който разказва за опита му да покани на вечеря любимата си Милена.
==
Въпреки че прозата на Лидия Дейвис е далеч от автобиографична и изповедална, много от обстоятелствата и събитията в живота й съвпадат с тези от страниците: краят на първия й брак, престоят във Франция, преместванията в различни места и апартаменти, децата, работата, грижите около родителите й, смъртта на баща й, професорското битие и проблеми и др. Така че най-често историите черпят от баналността на ежедневието, от повторяемостта на навиците и жалоните на човешкото поведение в различни разпознаваеми от всеки един от нас ситуации: изневяра, раздяла, желания, остаряване, смърт, самота, неврози, травми, слабости, проблеми с брака, децата, самоопределянето и т.н. По този начин разказите създават пейзажи на човешкото. Те обаче звучат много повече метафизично, отколкото тривиално. Повечето истории са интровертни, случват се в съзнанието на героя, в територията на “себе си”, на идентичността. Въпреки това, както казва един критик: “светът винаги диша във врата на героите на Дейвис”.
==
Казват още, че Дейвис пише за неща, които повечето автори биха подминали в подбора си на литературен материал. Затова пък им придава особено, до голяма степен мрачно, обаяние. Тя никога не казва повече от необходимото, дори когато ви се струва, че е многословна. В разказите й, подобно на клинични доклади, всяка дума е нужна, премерена, на място. Дейвис инспектира реалността, създавайки насторения, които често се доближават до чувството ни за алиенация и предстоене пред абсурда. Многото повторенията и педантичността на изложението пък изграждат почти трансовия ритъм на прозата й, който тя не изпуска до края.
==
Мнозина препоръчват Дейвис да не се чете наведнъж и сравняват това с препиването с алкохол. Напълно съгласна съм, че книгата й трябва да е на нощното ви шкафче и към нея да посягате спорадично, на глътки, както към речник или енциклопедия, каквото усещане носи този сборник. Речник на нашите състояния, тревоги, особености и навици, в който човешкото е обект на остра наблюдателност и един особен, подмолен хумор, граничещ с абсурдисткото и притежаващ забележителна интелектуална игривост.
