“Светът му нашепваше правилата си, откакто се помнеше, но той отказваше да чуе, защото се вслушваше в някакъв по-висш ред.”
==
През 2014 г. Колсън Уайтхед се натъква за пръв път в медиите на зловещата история, която ще се превърне в неговия роман-портрет на системата от поправителни училища в Америка. Прототип на измислената академия “Никел” е реално съществувалото между 1900 и 2011 г. в щата Флорида училище за момчета “Дозиър”, изродило се от възможност за реабилитация на проблемни младежи в сцена на дългогодишни злоупотреби, изнасилвания и физически жестокости, много от които завършват със смъртта на възпитаниците, заравяни в анонимни гробове зад училището.
==
Именно тяхното откритие дава най-после заслужена гласност на историите, които бивши ученици от години са споделяли без никакъв ефект. Във версията на Уайтхед на такова зловещо анонимно гробище се натъкват студенти по археология. Чрез “Момчетата от “Никел”, роман за сблъсъка между намеренията на идеализма с бруталната реалност, писателят превръща реалната археология в метафорично действие из дълбините на обществената съвест.
==
Колсън Уайтхед построява своя мрачен роман, чието действие се развива през 60-те години, върху личната история на едно от момчетата - чернокожия Елуд Къртис. За да превърне името му в нарицателно, той ни поднася огромна сюжетна изненада в самия край на книгата, която разбира се тук ще спестя на читателите. Неочакваният обрат драматизира болезнено смисъла на “оцеляването”, подчертава идеята за братството в страданието и отказва да предостави (лесен) изход към щастлив край.
==
Елуд е интелигентно, ученолюбиво и амбициозно момче - едно от малцината на онова място, които имат дом, работят, за да пестят за колеж, и винаги са били пример за разумно поведение. Ето защо попадането му в “Никел” по нелепа случайност и без никаква вина е още по-трагично. На фона на другите възпитаници - много от които неграмотни, бездомни и с редовни престъпни прояви - неговото присъствие там придобива тихия ореол на мъченичество. Изпитание, от което той вярва, че може да се избави посредством доброто си поведение и следването на идеали, с които е захранен от своя кумир Мартин Лутър Кинг.
==
Свободният свят е постижим, достигането му е въпрос на законни, логически стъпки, а мисията на Елуд е да осъществи връзката с него, информирайки го за несправедливостите - убедено е в началото момчето. Елуд влиза в “Никел”, вярвайки в мантрата на Кинг “Хвърляйте ни в затвора, ние пак ще ви обичаме” - само за да стигне до прозрението, с което всъщност ще обори идола си: “Каква заръка само. Каква невъзможна молба.”
==
Защото логиката на подобни “фабрики за болка”, както ги нарича Уайтхед, е напълно обърната: проявите на морал и човешко съпричастие се наказват, на интелектуалните постижения се гледа с безразличие, невидимостта се оказва ценност. Както открива самият Елуд, светът в “Никел” е обърнат с хастара навън, защото “тук всички брутални престъпници бяха в персонала” - и затова стратегията му “да прави онова, което правеше открай време: да постъпва, както е редно” се оказва обречена.
==
Най-големият проблем обаче остава невидимостта на това място, неговата “заровеност” в общественото колективно съзнание: ако неговите крещящи несправедливости остават без никаква акустика, то какво ли още е способен да пренебрегне “нормалният” свят, дори и то да се намира под носа му. “Никел” се оказва “просто поредното място; но щом имаше едно, значи имаше стотици, стотици Никели и Бели домове, пръснати из цялата страна като фабрики за болка.”
==
“Сега му хрумна нова хипотеза: жестокостта в “Никел” не се подчиняваше на осмислена система, водеше се от чиста, произволна ненавист, която нямаше нищо общо с човека, срещу когото е насочена. Въображението му подхвана тема от часовете по физика в десети клас: перпетуум мобиле за нещастие, машина, която работеше сама, без човешка намеса. Също и Архимед (една от първите му находки в енциклопедията): насилието е единственият лост, достатъчно голям, че да помести света.”
==
Колсън Уайтхед е осезаемо отстранен в разказа си - в него няма мелодрама, нито хипербола, които да предизвикат заслужения ужас и силни емоции у читателя. Не съм убедена дали отказът от драматизма, с който би могла да бъде разказана историята, е по-скоро слабост на романа или напротив - сподавеното, индиректно описание на насилието е избрано да засили още повече въображението, както и да бъде в синхрон с начина, по който жестокостите са се извършвали на принципа за “баналността на злото”, просто като част от системата. Един от лидерите на “Никел”, на когото институцията е кръстена, нямал опит в управлението на училище, но “направил впечатление на сбирките на Клана с импровизираните си речи за моралното израстване и ценността на труда”. Оттук до “Arbeit macht frei” не е далече.
==
Връзката с движението на белите расисти не е случайна. Като афро-американски писател, написал отличената с първия му “Пулицър” книга “Подземната железница” (Лист), Колсън Уайтхед и тук превръща расовия конфликт в основна тема. Историята на цялото му семейство е свързана трагично с навлизането в територията на белите. Ето защо баба му Хариет, единственият останал човек в живота му, вярва, че “преклонена главица сабя не е сече”, а нейно гориво е страхът - в противен случай неизбежно си плащаш. Самият Елуд винаги е бил възприеман като пример за най-доброто от чернокожите, нещо едновременно като изключение и образец за (възможното за) расата си. Неговите мечти обаче отиват по-далеч от това да е четвърто поколение служител в хотела, където работи Хариет.
==
Благодарение на единствената плоча, която притежава - с речи на М.Л. Кинг, и на списанията Life, които продава, Елуд се увлича по идеите за равенство в правата, по протестите и седящите стачки срещу сегрегацията. Неговите амбиции да следва в колеж, подкрепени от прогресивния му учител, предлагат път през расовото разделение. Тъкмо в момента, в който е на прага му, той бива арестуван погрешка за нещо, което се е случвало на толкова други чернокожи момчета. В “Никел” кодът на това робско потисничество и експлоатация е запазен - белите и черните възпитаници са отделени в различни сгради и макар да са обединени пред насилието, отношението към тях все пак е различно. Дажбите от провизии за чернокожите момчета се продават на бели заведения и магазини, а самите те се използват за безплатен труд из белите домакинства в района. Така индиректно всеки бял се превръща в поддръжник на системата, която позволява училища като “Никел” да съществуват. Неслучайно помещението за изтезания носи името (както и при прототипа) “Белият дом”, а камшикът - “Черната красавица”.
==
“Момчетата от Никел” е роман, който - за добро или лошо - е твърде близък до документалистиката. До степен, в която на мнозина би се строил недостатъчно емоционален или разгърнат в завладяваща фикционална история, по начина, по който това би го направила една Тони Морисън. Това е книга колкото за едно “неизброимо братство от счупени момчета”, толкова и индиректно за разрастващото се движение за граждански права в САЩ. “Момчетата от “Никел” е и тест за способността за признание пред инстинкта за заравяне надълбоко в анонимните гробове на общественото съзнание (“цялото това проклето място ще бъде заличено, почистено, старателно изтрито от историята, колкото и да им се искаше на всички това да се случи час по-скоро”). Едва ли романът ще ви разплаче и разтърси, но Уайтхед вероятно не търси епидермални реакции, а нещо скрито много по-дълбоко. А там, на дъното в кутията на Пандора, винаги е и надеждата.
==
“Светът продължаваше с указанията: не обичай, защото обичаните ще изчезнат, не вярвай, защото ще те предадат, не се изправяй, защото ще те стъпчат в прахта. Той обаче упорито чуваше по-висшите повели: обичай и обичта ще ти се върне, вярвай в правилния път и той ще те доведе до свобода, бори се и нещата ще се променят.”
