"Керван за гарвани" - за човеколюбивата ирония на Емине Садкъ

Често в “Литературни разговори” получавам съобщения от непознати автори с молба да прочета и напиша нещо за книгата им, обикновено продукт на много малко издателство или самиздат. Някои от книгите игнорирам още щом прочета лошо написаното и пълно с грешки писмо на автора, други са в жанрове, които по принцип не чета, трети поставям в далечния ми списък, ала понякога има и такива, към които развивам незабавно любопитство, било заради името на издателството или редактора, заради приятното и интелигентно съобщение или интересната анотация. Точно такъв е и случая с “Керан за гарвани”.

==

Нека първо обаче започна с негативното, което със сигурност не е по вина на авторката Емине Садкъ. Тъжно ми е, че глас с потенциал като нейния е останал недостатъчно добре обгрижен от издателството, приело да издаде дебютния й текст. По него в първото издание не е свършена редакторската и коректорската работа, която заслужава - въпреки че издателството е уважаваното “Фабер”, а като редактор е посочен не кой да е, а самият Азис Таш. Защо се е получило така, наистина не знам, но добрата новина е, че предстои ново издание на книгата, в която пропуските са отстранени.

==

А Емине Садкъ го заслужава не само защото е спечелила голямата награда на Националния студентски литературен конкурс “Боян Пенев” за 2019 г., но и защото дебютната й книга прави недвусмислена заявка за младо перо, което е свежо, иронично и до голяма степен лишено от обичайните клишета. Перо, което в следващите книги - надявам се и го вярвам - ще се развива и задълбочава в жанра на сатирата и ще е също толкова злободневно и забавно, но и дълбоко човеколюбиво и емпатично към героите си въпреки всички техни слабости и несъвършенства.

==

Дори и тук, в първата книга, то вече борави с език, чиято образност сепва, разсмива, провокира, и с теми, които като че ли са твърде голяма лъжица за първа книга, но са намерили семпло, удачно разрешение в тази своеобразна трагикомедия от Лудогорието. Сред тях са изоставеността на малките градчета и селца от тази “друга България” далече от Столицата, където животът тече извън времето и по буренясали коловози; действителната, практическа толерантност между етносите по онези места, в които раната от Възродителния процес е още жива, но и в които се помнят малките геройства на човешко съпричастие; днешното патриотарско, повърхностно и етнографско разбиране за “традициите”; нелепостта на елита, подирил ЛСД-опиянение в дълбоката провинция; празнотата на много от обществените устои; основанията за имиграцията и престъпността; днешните градски протести тип пърформанс и т.н.

==

Протагонистът Николай Тодоров (когото незабавно обикваме) е анти-герой, кафкианско създание, човек непригоден, безличен и смотан, който най-добре може да бъде описан като един от “хората, на които искаш да забиеш един шамар още като ги видиш”. Той се оказва неочаквано видим, след като написва и спечелва европейски проект за реновация на училището, в което преподава в малко провинциално градче (“Градът бе толкова малък, че някои хора бяха навсякъде”). Учителят по география, “който на 46 години се сети да обиколи България”, е предизвикан да тръгне “накъдето и да е” именно заради непоносимостта си (която се буквализира в решаващо повръщане над директора) към теснотата на средата, в която всъщност слуша Pink Floyd, а се пазари и мъкне щайга с немски шлагери от пазара, в която е дърпан по банкети да държи речи за овехтели традиции, в чиято парадност изобщо не вярва, в която “аз горя и няма кой да ме изгаси” (корицата на култовия албум Wish You Were Here с горящия човек се разиграва в неговите сънища).

==

Пътешествието на Тодоров, този забравен, го отвежда при други забравени от държавата хора - етнически турци и цигани - в едно своеобразно мултикултурно приключение, което минава през селцата в Лудогорието, за да стигне чак до жълтите павета. Емине Садкъ не спестява иронията си към нищо, но най-важното - не прави дебютната грешка да профилира лаишки героите си. Разбира се, че няма добри и лоши - телефонната измамничка се оказва голямата и чувствителна любов, циганинът по прякор Кафка, даден му в затвора, обича да чете и е библиотекар; моралният стожер на издигания в култ баща се оказва женкар, но пък и човек способен на достойнство по време на сменянето на имената на турците, и т.н.

==

Изобщо без мелодрама, без претенция, заигравайки се със сюжетни клишета, ала без да ги следва, и най-вече без да се взема насериозно, Емине Садкъ с лекота навързва историите в сложна плетеница. Не очаквайте тежка и висока литература на този пръв, дебютен прочит, но със сигурност интересно сатирично перо с много пространство за развитие. Във всеки случай иронията доста липсва в българската литература, а Емине определено и по много симпатичен начин вече я владее.