"Годината на магическото мислене" - докато още мислим, че смъртта е поправима

Смъртта е една от любимите теми на голямата литература. В автобиографичния си нонфикшън роман в традицията на новата журналистика “Годината на магическото мислене” Джоун Дидиън (каквото е изписването на името в изданието на “Лист”, превод на Зорница Христова) полага във фокуса си мига на умирането, самото събитие на смъртта, случването на края - т.е. настъпването на онзи преход между това да те има и да те няма.

==

Писателката, омъжена за новелиста, сценариста и литературния критик Грегъри Джон Дън, проследява годината от живота си след смъртта на своя сърдечен любим и интелектуален съмишленик. Година, в която преживява и тежките здравословни проблеми на единственото си дете Кинтана (тя, за съжаление умира година и половина след написването на романа).

==

Дидиън анализира с репортерско отстранение медицинските обстоятелства около кончината на съпруга си и болестта на дъщеря си, проучва природата на своя траур и собствените си объркани емоции и страхове, и се връща обсесивно към последните гранични мигове, обикаляйки около спомените, които ги предшестват с мигове, дни и години, така както еднодневка обикаля около светлината.

==

Споменатият преход между съществуването и несъществуването (дори в моментите, когато става дума за дългогодишно боледуване или дълбока старост) винаги е неочакван и ни сварва вътрешно неподготвени. В романа си Дидиън непрекъснато се връща към мотива за тази рязкост на умирането: “Всичко си върви както винаги и изведнъж ти се разказва играта”, “И изведнъж – край с него”, или, както казват свещениците от Епископалната църква, “Насред живота ние сме в смъртта”. Как извънредното, изключителното, разломното събитие на смъртта се помества в “делничният характер на предходните събития” (характер, който “ми пречеше да вярвам в истинността на станалото, пречеше ми да го схвана, да го направя част от себе си, да продължа нататък”) - това интересува Дидиън, която трябва да продължи да съществува посредством ритуали и обичайни действия, да поддържа крехката конструкция на стабилните уж житейски навици, да “измисля какво да правя оттук нататък”.

==

Всичко това - докато отблъсква вълните на скръбта, чиято сила да изкривява съзнанието е изчерпателно описана, вкл. в куп научни текстове, които Дидиън издирва и чете във въпросния период и на които се позовава в книгата:

==

“Скръбта е нещо различно. При скръбта няма дистанция. Скръбта идва на вълни, с пароксизми, с внезапни прозрения, които отслабват коленете, заслепяват очите, изличават ежедневието, бита.”

==

Всичко това - докато избягва засадите и капаните на паметта, която засмуква съзнанието във водовъртеж поради внезапния прилив на спомени и при най-малкото външно напомняне - сграда, гледка, звук, светлина.

==

Всичко това - и докато преживява периода на траур, който в наши дни се е превърнал от нещо, което една вдовица някога е носила с достолепие и естествена показност, в нещо, което трябва да се потиска и крие в името на позитивизма и убеждението, че не бива да смущаваме другите. Дидиън търси и намира научни доказателства за спецификата на този период, който има своето място, но и своите граници в живота ни, с все характерните за него физиологични нарушения (промени в ендокринната, имунната, нервно-вегетативната и сърдечносъдовата система).

==

“Английският социален антрополог Джефри Гоурър в книгата си от 1965-а „Смъртта, скръбта и траурът“ описва това отхвърляне на публичния траур като резултат от растящия натиск на един нов „морален дълг да изпитваме удоволствие“, един нов „императив да не правим нищо, което може да намали удоволствието на другите“.”

==

Онзи първи период след кончината на любим човек обаче е и време на “магическо мислене” - то се изразява най-силно в абсурдното усещане, че човекът може да се завърне. Че смъртта е обратима и поправима. Че ако запазим дрехите и обувките на мъртвия, той на него могат да му потрябват и може да ги потърси.

==

“Не очакваме да полудеем буквално – ние, здравомислещите клиентки, които очакват съпруга си да се завърне и да потърси обувките си. Скръбта от нашите представи е като рана, която „заздравява“.

==

Много читатели, преживели загуба на близки, препоръчват тази книга като терапевтична, успокоителна, помагаща им да се разберат със случилото се. Бих я определила много повече като аналитично-меланхолична, отколкото като разтърсващо драматична, в което може би е и силата й. Въпреки мненията, че Дидиън разкрива докрай себе си в този изключително оголващ и личен момент, аз смятам, че тя успява да запази в тона си една (може би интелектуална, журналистическа) дистанция, която да подейства именно така - умиротворяващо. Вероятно вътрешната неистовост на болката й личи най-вече в многократното, обсебващо връщане към нощта на смъртта на Джон, към броенето и визуализирането на последните дни и мигове - мигове, за които никога не можем да мислим като такива, докато сме още живи.