"Пътеписи от Шашавия" - бележки на отсядащия човек

“Аз не обичам да пътувам, но знам колко важно е пътуването”, признава изненадващо в края на книгата си синоложката Румяна Чолакова, която е написала “Пътеписи от Шашавия” (Сонм, 2020) именно за да ни преведе през няколкото места по света, където най-често е пътешествала.

==

Впрочем, нека да сме съвсем точни. Както отбелязва и Иван Димитров във видео отзива си за книгата, макар да се определят като пътеписи, зад тези истории не стои толкова “пътуващият” човек. Аз бих определила малката фигурка с нарамен вързоп на рамо, която се появява на страниците в илюстрациите на Анжела Минкова и която е алтер-его на разказвачката, като “отсядащия” човек, помъкнал собствения си товар подобна на охлюв. Човекът, който се задържа достатъчно дълго време на едно - обикновено екзотично и далечно - място, за да успее да открои и осмисли цивилизационните разлики с него, но и да разпознае неизбежните човешки сходства, да намери неочаквани паралели и да установи, че изграждането на стереотипи е двустранен процес. За Румяна Чолакова такова място са преди всичко Китай и Америка, където е учила и преподавала, установявайки по-задълбочени връзки с местните, които се появяват като герои в текстовете й.

==

Кратка и като че ли поне за мен донякъде хаотична и без определен тематичен фокус е тази книга (на моменти си мислех, че е много добър проект за книга, която тепърва има да се допълва и оформя). Тя например започва с типичен и изключително смешен и остроумен пътепис за Индия, за да премине към съвсем различен и далеч по-сериозен тон в останалата част на книгата и в жанрове като писма или дневникови записки, та дори до анализ на култовия съветски анимационен филм “Ежик в тумане” с местни студенти и до споделяне на това какви точно са племенниците на авторката и подробно описание на мечтания й дом.

==

Нещо повече, в “Шашавия” имената на реалните места и езици са променени с произволни измислени - нещо, което от една страна би могло да се сметне за излишна самоцел, която само (полу)обърква читателя, но пък от друга е решение, придаващо някакво надвременно очарование на историите, макар че реалните прототипи лесно биха могли да се разпознаят.

==

Въпреки това четенето на Румяна Чолакова е удоволствие, а (само)ироничният и непосредствен тон, който тя използва, е чудесно подбран. Тя описва не толкова географския, колкото човешкия пейзаж, който става повод за отклонения във философски размишления и за асоциации с оставеното в родината, и се занимава не само с външния поток на света, но и с личните си движения в него (на места може би с излишни за историята подробности), посред които понякога е неизбежно да се обърка и и да произнесе “awful”, когато всъщност има предвид “wonderful”.

==

И ето че мъглата в мръсния Пекин неусетно става мистичната мъгла, посред която се губи таралежчето на Юрий Норщейн, а ние ставаме свидетели на изобилието от възможни интерпретации. Чолакова размишлява за какво ли не - за религиите, за неопределеността, за баните и тоалетните, за духовността и консумеризма, за социалния песимизъм и вътрешната революция, за демокрацията и комунизма, за политическата коректност, стереотипите и толерантността…

==

И все пак може би най-важният извод от тази “пътуваща” книга е, че “и оставането е хубаво”. И че “много трудно е да намериш близост надалече”. Последният разказ е именно трибют към оставеното и пропуснатото тук - като “тук” винаги е мястото на изначалния и мечтания дом, към който винаги се връщаме.

==

“Пътувайки, напълних втора ракла - в нея сложих снимките, които не успях да снимам; дома, който не можах да наредя; книгите, които не написах; изгубените разходки с мама, изгубените срещи с децата, разговорите с приятели, близостта.”