"Мястото Янтара" - за живота като "място, което носи собственото ни име"

Има истории, които може да разкаже само Керана Ангелова, и начин, по който може да го направи само тя - разпознаваем, специфичен, неин. В новия си роман “Мястото Янтара” тя ни връща към любимите си места - странджанските села и крайморски градчета, обитавани от нейните бежанци и наследниците им, но и към Местата с голяма буква, които представляват героите й сами по себе си.

==

Книгата проследява живота, любовите, премеждията и загубите на четири жени - Ламбрина, Нена, Вида и Янтара, както и на техния почти библейски патриарх - прадядо Левтер. Личната им история в споделеното от тях житейско място, останало неназовано, но вероятно разпознаваемо от мнозина читатели, среща голямата история (преселението от Одринска Тракия, войните от началото на миналия век, годините на комунизма, днешните дни), а митичното, кръгово време, в което съдбата се възпроизвежда и пътищата се завръщат към началото си, се протяга в онова време, което непреодолимо се разгръща само напред.

==

Семейната сага, която представлява романът, разбира се не е организирана хронологично. Главната героиня Янтара - илюстратор по професия - събира своеобразен семеен архив с намерението да направи литографии по историите на близките си. Така документи и артефакти от различни времена оживяват през призмата на собствената й памет и стигат до нас като безредни “вживени” спомени; като разкази, които дълбоката емоционална, творческа и родова емпатия променя в изповеди от трето в първо лице; като картини, които изваждат на показ “вътрешната стая” на моментите, надвременна същност на събитията. В тази синхроничност “всичко е в мен и аз съм във всичко” (една пространствена перифраза на Левски), а онова, което бива преживявано, са измерения на собствената ни душа.

==

Няма нужда да казвам, че и тук стилът е осезателно и търсено поетичен, създава собствено фабулиране, засилва магическия реализъм “по странджански”, превръща се в “четката” на художничката Янтара. Като някакъв предвавилонски език, на него говорят всички герои, защото всеки един от тях всъщност получава гласа си от едно и също място - и тези, които четат и преподават литература, и тези, които едва могат да пишат. Неизбежни са и моментите на афористична мъдрост и приповдигната патетика, за които героинята подозира, че ще бъде укорена от учителя си по български, но отказва да “цензурира” като отнеме прилагателните от мисленето на живота. А с това и онази младежка, чиста, впечатлителна способност да го усещаме винаги както в “голямото събитие, наречено детство и младост”.

==

Керана Ангелова е добре позната със силните женски образи, които създава - те населяват страниците и на този роман. Онова, което се избистри като ярко впечатление, е че всяка една от жените в него е мислена като място само по себе си - като пристан, убежище, защита за редицата мъжки образи, които се появяват по-бегло и епизодично. И Калиопа, която прибира вдовец с децата му, и Нена, която среща укриващ се от народната власт руски емигрант, и Вида, която попада на готвещ се да избяга през границата западногерманец, и Ламбрина, която казва, че се е оженила е по любов, а по милост, и арменката, която приютява женения мъж, и та дори особената Ована, която тръгва да спасява дърво, призовало я с мъжкия си глас…

==

Не искам да разкривам сюжетите, но затова пък ще спомена само един запечатал се в съзнанието ми образ - на милосърдната сестра и войничето, отнесени от експлозия, докато срамежливо и трепетно се потъвали в ласките си на фронта. Един измамно крехък и раним образ на любовта, която в същото време се проявява като единствената вселенска сила, способна да накара хората да летят (буквално) над човешките пепелища, над разрушенията и насилието. И по този начин да им даде опрощение. Може би най-споделеното място е именно любовта, в която всеки от героите се приютява по свой собствен начин.

==

Тя, паметта, животът, смъртта, насилието, милостта, пантеистичната парирода, в която всичко съществува докоснато от божественото (онова, което в края на живота си дори обиденият на Бога дядо Левтер, отричал през целия си живот неговото съществуване, трябва да признае) - не е нужно да се изреждат всички големи теми в центъра на този роман, който очовечава и заземява възвишеното и небесното, докато същевременно с това въздига битовото и низкото, онова, което все още мирише на калта от сътворението. С дълбок психологизъм тази естетска книга стига до извода, че мястото в крайна сметка е човешката душа, дори с името, което й е избрано да носи (Ламбрина - светлина, Янтара - кехлибар) - а тя по същество е бежанка между световете. Оставям ви с този цитат:

==

“Отскоро обаче ми минава мисълта, че рожденото място не е случайно и че то ни е дадено, за да бъдем улеснени в контактите с някакъв далечен дом, който временно сме изоставили - да има възможност душата, която без съмнение е скитница, да обхожда пространствата и да добие представа за собствената си необятност, без да откъсва пъпната си връв”.