Писателят Красимир Димовски с отзив за сборника "Потъване в мъртво море"

Споделям с вас един отзив на писателя и редактор Красимир Димовски, автор на великолепния сборник “Момичето, което предсказваше бъдещето”, за сборника ми с разкази “Потъване в мъртво море”. Получих го като лично съобщение и с разрешение на автора му го представям така, както е изпратено - във второ лице, за да запазя топлотата на споделеното:

==

“Наистина не съм чел толкова плътна проза от времето, когато четях на „На Есме – с обич и омерзение“. Имаш такъв усет за думата, за нейния цвят и мирис, за „омерзението“ и „обичта“ в клетките й, и ги разграждаш и събираш с такава лекота, сякаш това ти е вродено. Честно: изненадах се от зрелостта, с които правиш своите ненатрапчиви метафори, ненасилени литературно, родени от ситуацията. А може и метафори да не е точната дума, това са по-скоро извивки на въображението, но толкова премерени и естествени, нещо като следата във въздуха, която оставя един мах на крилете на пеперуда. Правиш го хем обрано, хем разточително, някак едновременно.

==

Ужасно важно е как разказваш, дори смея да твърдя, че е малко по-важно от това какво разказваш. Защото това „как“ прави отличителния стил, и пътят, и истината, и живота на творбата. То е дъхът, който влиза в конструираната от глина история, и тя оживява. Или пък не оживява. Този дъх е решителният момент, а ти го имаш навсякъде. Той е пропил не само в цялостния разказ, но и в плътта на изречението, на подизречението и още по-надолу, което не знам как се нарича. Това води до едно вторично фабулиране, успоредно на разказаната история, второ фабулиране, което има свое битие и е също толкова любопитно и увлекателно. Дори някъде то взема водеща роля, надмогва над първото.

==

Разказът не търпи нищо излишно, за разлика от романа, сравнението е като да правиш ръчен часовник и стенен. Твоите ръчни часовници в „Потъване в мъртво море“ цъкат със солен звук, солен като ценност, която е имала солта в древността. Сега може да ни я дават в промишлени количества, но споменът за първообраза й е в гените ни – ти това си уловила. Това е тайната на книгата ти. Чудех се дали не беше по-добре първият разказ да завършва сборника, но като че ли така е по-добре – всичко тръгва от дъното, всичко е в състояние на изплуване.

==

Всичките ти разкази са със страхотен неочакван край, който те хвърля в размисъл. А краят е определящ за разказа, замисълът за разказ започва с края. Да, разказите ти завършват желязно – ударно, на места шокиращо, оставяйки читателят да продължи по инерция във въздушната следа. Изключение прави само Witzelsucht, не знам дали си го търсила, но при друго издание бих му сложил от твоите си изключителни завършeци. А иначе този разказ ме потресе, не знам дали мъж би описал по-добре сцената, при която той я чака да излезе от банята.

==

Та така, написала си страхотна книга, Антония. Книга за отвъд спомена за солта, книга за потъването и изкачването на човека, събрани в една удивителна едновременност. Ще си я препрочета, казвам ти.”