Всеизвестно е колко трудно се пише за щастието и колко благодатна почва за литературни изследвания е трагедията. В автобиографичния си роман “И.М.” (Аквариус), нидерландската писателка Кони Палмен приема това предизвикателство, като разделя книгата си на две глави: едната посветена на голямата й любов с холандския журналист Исха Майер - петгодишна пълноценна, интензивна, дълбока емоционална и интелектуална връзка, а другата - на смъртта му, случила се ненадейно, три години преди написването на книгата.
==
Съотношението на тези глави е може би 99% на 1%. Защото Кони Палмен преобръща парадигмата и успява да направи интересно и многословно именно щастието си, вместо да постави във фокуса последвалата го унищожителна скръб, паниката и отчаянието, на които посвещава само крайно сгъстени и лаконични щрихи.
==
“И.М” е едновременно и Im Memoriam, и In Margine, и инициалите на един от най-оригиналните, самородни и талантливи холандски журналисти от еврейски произход, оставили собствен почерк в медиите и в културния живот на страната. Оцелял като бебе със семейство си в концентрационен лагер, Майер отрано е отблъснат от родителите си. Тази изгубена връзка, липсващата родителска любов се превръща в основният мотив на живота му като възрастен и в своеобразно оправдание на неговия труден, противоречив характер. Изключителната интелигентност и публичната самоувереност у него вървят ръка за ръка с момчешка несигурност и куп вътрешни страхове; многото социални контакти - с дълбока вътрешна самота; живостта, закачливостта и чувството за хумор - с екзистенциална тъга; нуждата от разбиране и приютяване - с ходенето по проститутки и захвърлянето на жените връзка след връзка.
==
Да приемеш всичко това в комплект е предизвикателство, с което никоя жена до появата на Кони не се е справила. Двамата се запознават, когато Майер я интервюира след големия успех на първата й книга - “Законите”, и незабавно стават неразделни. Стихийна, (свръх)естествена, самородна връзка, в която за пръв път двата остри камъка откриват какво е да бъдеш с някого, който толкова прилича на теб. Буквално залепени един за един друг, те трябва да отстъпват територии - нещо толкова трудно за творчески личности, свикнали да пазят личното си пространство. Дотогавашната “своенравна, недостъпна, непревземаема, независима” Кони се превръща “бленуваща, слаба, беззащитна” влюбена, която признава, че винаги е мечтала да принадлежи на някого по този неразделен и слепен начин.
==
Кони не ни спестява тъмните страни на Исха, нито признанието за другите му забежки по време на връзката, нито неизбежните караници между тях - двама бодливи самотници в същността си, - ала изтъква като водеща трансформиращата сила на любовта, търпеливостта и приемането на обичащия, който се учи да бъде обичащ. Двамата се “поднасят” един на друг, изследват себе си почти терапевтично, произнасят жестоки в прозорливостта си диагнози, последвани от милостиви жестове, изследват механизмите на раздялата и на повторимите действия. И през цялото това време изпитват страха от екстаза на щастието си - страха, че то може да свърши, тъй като е прекалено хубаво, който ги държи напрегнати и будни. “Спомням си щастието, което изпитвах. Беше така безгранично, че ми причиняваше болка”, пише Палмен. И въпреки това - “все по-малко те е страх да живееш”.
==
По пътя към своята симбиоза двамата творци, с поглед изострен от философията и литературата и нескрита гордост поради високото им IQ, не спират да разговарят, изследват, пътуват и създават, споделяйки творческия процес и разчитайки в него на другия. Голяма част от книгата им е посветена на техните пътувания, особено в САЩ, а много от преживяванията им влизат в редовната вестникарска колонка “Дебелака” на Майер. Техните разговори засягат литературата и журнализма, съвременната култура, семейното наследство в характерите им, тъмните петна на миналото, връзката между фикцията и реалността и превръщането на всичко в измислица, която е всъщност част от действителността, паметта, доверието, вината, щастието, търсенето на тръпка, смелостта, породена от мимолетното…
==
“И.М.” е пътепис, дневник, мемоар, автобиография, (само)анализа. Той ни превежда през външната и вътрешната география в онова състояние на изострена чувствителност, която представлява щастието между съмишленици (“Това е истинското бедствие: жена ми ме разбира”), между големи личности, показани и в своята дръзка самоувереност на творци, но и в човешката си слабост и погрешимост на малки, чупливи хора. Именно през размера на тази споделеност зейва смисъла на загубата, на която са посветени и малкото последни редове in margine. Защото “една голяма любов прави с този мъж и жена същото, каквото прави една голяма любов откакто свят съществува, връща ги към нова, което е присъщо на любовта им, към болката, отчаянието, страховете и безсилието”. Оставям ви в с още няколко цитата:
==
“Ведно с мъжа, който избираш, избираш и болката, която най ти харесва. Аз не стоя на края на дупката, за да му подам ръка. Аз самата съм в нея”.
==
“Определянето на фикцията като нещо, противоположно на действителността и истината, не струва, разбира се, откъдето и да го погледнеш. Бог, любовта и дори самата истина са действащи фикции, които диктуват живота, щастието, връзките и преживяванията ни, тоест нашата действителност във всяка секунда.”
==
“Неговата ерудиция, неговият език, неговият начин да анализира и тълкува са това, което ме освобождава както от самотата, така и от лъжите и срама”
==
“Аз не използвам живота си за литературата. Точно обратното. Литературата се състои от животи като моя и аз виждам коя измислица се отразява на моя живот, защото мога и искам да го видя.”
