“Те никога не казват” - сборникът с разкази на Зорница Гъркова (“Фама”, 2017), подели през 2020 г. с “Кедер” на Йорданка Белева третата награда в първото издание на националния конкурс за къс разказ “Йордан Радичков”. Книгата събира истории, в които водещата сила не е толкова сюжетът, колкото изграждането на запаметяваща се и въздействаща атмосфера, включително чрез образния език и детайлните до педантичност описания, както и психологическата дълбочина на образите, които като че ли се оформят релефно единствено отвътре, докато отвън остават овално непроницаеми, символични монади.
==
Меланхолична, хладна, черно-бяла, тази атмосфера е особено подходяща за разказите, чието действие се развива в един футуристичен, постапокалиптичен свят, обикновено с привкус на екологична катастрофа във времето след нейното уталожване в “новото нормално”, до което се е стигнало от неназованите действия или бездействия на човека (за които днес все още само се предупреждаваме) и което е понасяно от наследниците му.
==
Зорница Гъркова обаче избягва баналния подход от редица други строго дистопични текстове - на протоколно разясняване и изреждане на характеристиките и правилата в новия световен ред, както и на събитията довели до него. При нея цялата тази информация е минимално загатната и затова ефектът е заглушен, но далеч по-тревожещ и зловещ на едно по-дълбоко, подсъзнателно ниво. Нейният свят и хората в него са обезпокоително сходни с нашите и само бегло споменати разлики и изтървани детайли, без никакви допълнителни обяснения, загатват за размера на загубата и промяната в някакво неуточнено време - обезлюдени градове, опустошени неплодородни земи, заплашени от унищожение гори, отровено море, изчезнали видове, потънала Венеция. (Този ефект е много сходен с концепцията за т.нар uncanny valley - можете да проверите значението й в Гугъл).
==
Човешкото тук често се е отдръпнало, отместило се е от мястото си пред биологията и природата, но самата тя не е буйно и жизно настъпваща, а е обезсилена, морбидна, хилава - така че човекът, дори и почти сведен до фантом, отново носи екзистенциалното първенство. Смисълът да опазиш изчезващ ендемичен вид или да засееш последните налични семена като че ли отстъпва пред отказа, пред примирението. Една от героините разбира онова, което за ужас на човечеството, вероятно му предстои само да осъзнае на свой ред: че “се е забавила, че се е колебала твърде дълго” в решението дали да се грижи за този крехък екземпляр или да се откаже от него, а значи да се примири с това, че така ще го убие. По някакъв странен начин, също както правим и ние в момента, тя дори е искала това, както децата искат да видят какво ще се случи с мравката под горещата лупа. Решения и в “Човешката рибка”, и в “Макет на морето” няма, има по-скоро бягства, отдръпвания, отказ да се изправиш срещу, отмяна. Така и героят във “Венеция”, Венеция, за която се мисли, че е потънала, се страхува да запълни липсата в себе си, породена от желанието и копнежа му по идеята за нея, със същинското й виждане. Виждане, което ще го изправи пред реалността и цената на подобията.
==
Почти всички от първите разкази са обединени от идеята за тялото, в неговата крехкост, несигурност, повреденост, изменчивост и в същото време в способността му да се свързва с и да представлява нашата същност. Слепият старец, който достъпва света чрез звуците, момичето, чиято емпатия с кóленото от възрастните животно води до лишаването от част от нейното тяло, абортиралата жена, чиято утроба е приемана като съсъд на грях и изкупление, другата, чиито вътрешности са се превърнали в гостоприемник на чужд организъм, или бременната, която носейки смъртното живо дете в себе си същевременно трябва да работи с мъртви тела, за да увековечи в безсмъртие изкуството си. Тази всепроникваща телесност, чрез която се преживява света, решават се морални дилеми, създава се творчество, до голяма степен се засилва чрез щателните, почти “биологични” в прецизността си описания и някак плътския, чувствен език, който следва сетивата, предизвиква сензорни усещания.
==
Да, езикът в тези разкази е като че ли по-важен, изпъква, води. Изреченията са сложни и стъпаловидни, с много разклонения, и в повечето случаи, макар вероятно да затруднят някои читатели, да изискват повече концентрация и на места да задушават леко историята, са като цяло овладени и плавни. Нещо, което е присъщо на по-обиграни, за разлика от начинаещите, автори. (За Зорница Гъркова това е втори сборник след “Пътят на мравките”).
==
Краищата в историите също са с особен почерк. Не бих ги нарекла дори отворени, а като че ли достигащи до някаква особена мъглявина, неяснота, невъзможност, дупка - и то след дълго и напоително изграждане на сюжета, бавно наслагване на очакването, за което като че ли няма облекчение, което не води до никъде. (Да, възможно е някои нетърпеливи читатели да се запитат - и сега какво, какво всъщност се случи?) Решения и спасения като че ли няма - има по-скоро отливи и прибирания. И зейнали въпроси без надежда за отговор. Краищата не оставят дори проследима следа или посока за въображението, а просто сякаш го изпаряват.
==
Струва ми се, че един цитат от първия едноименен разказ, който е отличен с награда “Рашко Сугарев” за 2016 г., достатъчно добре пресъздава меланхолната, минорната, философски и интелектуално обрана (дори бих си позволила в не лошия й смисъл думата “снобска”) тоналност на сборника: “Години наред щеше да го усеща, това фантомно усещане за нещо, което си притежавал, но вече си загубил.” Тази книга събира много загуби - дори и приктритите зад придобивки - в петриеви купички, за да ги изследва отблизо, както учените в “Ips Typographus” изследват пътищата, оставени като картинни йероглифи в кората на дърветата от ларвите на вредителя. И да, препоръчвам я на по-търпеливи читатели, които могат да оценят меандрите на езика, детайлността и специфичната атмосфера в историите.
