„Когато прегърнеш някого, в момента, в който решиш да го пуснеш, го задръж още малко.“
==
Два сборника с разкази, но всъщност една единствена книга. Такова е усещането след прочита на “Кая” (Фама, 2020) и появилата се току-що “Има още време” (Фама, 2021) на Дияна Тончева. Историите в тях са сюжетно свързани, а централната им ос е главната героиня Кая - писателка, майка, дъщеря, любима, самотна и чувствителна жена, през чиято гледната й точка в трето лице върви повествованието.
==
В първия сборник то следва хронологичен ред - от детството на Кая, през загубата на нейни близки, случайните срещи с неслучайни хора и отглеждането на малките й деца, докато във втория сборник действието непрекъснато прескача между различни минали години и нашето “Сега” (както, с едно и също име, е озаглавена всяка втора глава от едно лято). Така сюжетното време се затваря между последното посещение на мъничката Кая при нейния отиващ си прадядо и изпращането в последния му път на собствения й баща след много години; между раждането на сина й и онзи миг, в която всяка майка трябва да пусне детето си и да се прегърне в изначалната си самота, в която току възкликваме: “Виках те, но ти не ме чу”.
==
Две са основните теми, които обединяват тези “сцени от един семеен живот”. Първата е преходността, отминаването на всичко във времето, неизбежната загуба, остаряването и самотността, в която си отиваме. Неслучайно действието на много от разказите се развива по време на пътуване с кола - пътят е вечната метафора за прекосяването на живота, за отминаващото. На страниците се появяват и много възрастни хора, рушащи се къщи, животни, които умират. Впрочем в книгата има много от неумолимия кръговрат на “живата” природа и брънките в него - всички онези животинки, чийто живот децата напразно се опитват да спасят; но пред нас е и парадоксално наречената “мъртва” природа, в лицето на морето срещу вилата на Кая - онзи вечен пейзаж, онова “неизменно, непроницаемо, безусловно като постулат” надвременно цяло, срещу което човекът съизмерва своята (не)значителност.
==
Макар и с горчивина, с човешка меланхолия, осъзнаването и приемането на тази вездесъща тленност, срещу която “нищо не може да се направи”, е наложително. Продължаването - въпреки, или дори със, въпросите, които се задаваме - е почти дълг. Отказът да заменим с друго онова, което си е отишло, понеже страхът е свързал неразривно любовта със страданието и не пуска ръцете ни, е равносилно на това да спрем да съществуваме. “Понякога е достатъчно просто да направиш няколко крачки, за да не останеш точката, която постепенно изчезва в далечината”. Защото “не можеш да надхитриш времето”.
==
Втората основна тема в двете книги е майчинството, и по-конкретно особената, болезнено-сладостна връзка между майка и син. Именно Кая и нейният Мати са в центъра на тези крехки и ненарушими отношения, докато останалите близки остават на заден план. И двете книги завършват с писмо-обръщение към сина, затваряйки кръговрата на времето, завръщайки се отново към първите мигове, когато се сключва онзи “безмълвен вечен съюз, скрепен от кръвта”. Читателките, които са майки на пораснали момчета (макар и не само) ще разпознаят с болка онази неумолима динамика, която превръща “обичам те оттук до края на космоса и обратно” на малкото дете във възгласа “ти си най-ужасната майка на света” на тинейджъра. Онова буквално и символично издърпване на ръката за пръв път, поради срам и неудобство, е неизбежната ентропия в любовта - необходимото отделяне. Наш е дългът да скъсаме пъпната връв и да освободим децата си.
==
Това са книги и за “онова безметежно, сладко детство, за което всички говорят все едно е нещо истинско, реално съществуващо, а не просто една красива илюзия”. Порастването е неминуема част от преходността, за която стана дума - срещата на децата със смъртта на близките и на домашните любимци, с ранимостта на собственото им тяло при лекаря, с уязвимостта им в самотата, когато родителите им не са с тях, по време на болка или кошмар. Децата все още плачат, и все още само се учат да не го показват както умеят възрастните. А последните трябва да разберат, че усещането за безпомощност - включително и в утешителните обещания, които безразсъдно даваме на децата ти - те вкаменява и постепенно се превръща в безразличие - то още не е присъщо на децата ти и често им се караш тъкмо за това.
==
==
Но възрастните също се смаляват, вдетиняват се, стават чупливи и плачливи като деца. Кая изживява това със собствения си баща, когото приема болен и с деменция у дома си в последните му дни, години след като той и майка й са се разделили, нанасяйки й невидима травма. Това е нейният път към прошката и към освобождението, което идва с нея, към приемането и мекотата.
==
Да, Кая от първата книга е много по-добра, по-свързана, по-топла. В първия сборник има много по-сантиментални истории за социално слаби, самотници, бедни продавачи, просяци, които ни дават възможност да я видим поучаваща и състрадаваща, макар и чрез най-дребните човешки жестове: да помогнеш на тормозено бедно съседско дете, да купиш букета от бабата, да дадеш някой лев на безпомощен. Там, във втората книга, виждаме една по-различна Кая (или може би просто Кая, към която е приложена друга оптика) - по-вглъбена, по-зряла, по-иронична и цинична, по-концентрирана върху тъмната си страна. Тя най-вероятно страда от депресия, издигнала е тежки стени, вкл. с терапевта си, “никога не търси помощ”, разчита доста на алкохола - и все пак не е загубила напълно онази чувствителност, която (понеже не може да я удължи в истинския си любим, с когото делят само съобщения и няколко часа на година) тя търси дори в някой случаен, на когото е готова да даде тялото си или поне бузата си за шамар - допир, който да й припомни, “че съм още жива и все още изпитвам нещо”.
==
Не на последно място това е разказ за писателското битие и опитите за вглъбяване посред шума на живота. Втората книга започва там, където е свършила предната - с чуденето кога точно е моментът да спреш с писането, но и с писането като метафора за вкопчването и вглеждането в живота. “Кога свършва детството”, пита се Кая, “свърши ли току-що, или има още време”? Кога човек се превръща в “простреляния, прободен, нарязан, ням човек, който нейният син беше нарисувал” като свой интуитивен автопортрет. Отговорът, ако не в заглавието, е някъде в книгата.
==
Може би най-красивата поука в сборниците е онази, която вероятно сами сте чували като деца: “Ако се загубиш, стой на едно място, а аз сама ще те намеря”. Той по природа съжителства с осъзнаването, че “Нищо не стои на едно място. Хората рано или късно си отиват.”
==
Фин, изчистен, чувствителен е стилът на Дияна Тончева. Макар на места да се впуска в афористични разсъждения (които, уви, добре съзнавам, се харесват на много читатели) и известна сантименталност и мелодраматичност, с това не е твърде прекалено, запазена е способността разказвачът да вижда отвъд себе си, зряло и меланхолично. На “вървежните” концентрирани мъдрости се противопоставя за баланс фината (само)ирония, на патетичното - интелигентния сарказъм. Много от разказите представляват просто единични сцени или диалози, с фини скици на атмосферата и настроенията - те предават далеч по-елегантно и умело смисъла, а тази линия - ако Дияна Тончева я следва в бъдещите си книги - би я приближила към големите разказвачи. Струва ми се, че тя е най-добра не когато проповядва и обяснява, а когато просто разказва с бегли, но точни щрихи.
==
Що се отнася до пространствените и времевите маркери - всъщност такива няма и не е ясно точно къде и кога се развива действието. Имената са генерични, не съвсем български. И въпреки че имаме повод да си мислим, че сме тук, у нас, има и такива неща, политически и икономически невъзможни подробности, които по-скоро ни карат да се съмняваме (бизнес по време на социализма? ИКЕА преди 2010 г.?), както и някои фактологически разминавания. Те обаче не нарушават възприемането на текста.
==
Като майка на момче, ще запомня тези два сборника най-вече с деликатната, болезнена, но насъщна нежност между Кая и Мати, ала в съзнанието ми вероятно ще остане най-дълго като фон многото музика, която звучи от страниците: Макс Рихтер, класика, но най-вече многото, многото “Пинк Флойд”…
