Аскетична и много тиха е тази книга, която всъщност ясно и недвусмислено извиква посланията си. Проста и изчистена е красотата на разказа в този класически феминистичен роман, който може да се чете също и като роман на израстването, и като поколенчески, и през религиозно-мистична призма, и през тази на митологията и изкуството.
==
“Зелена безбрежност” на гръцката писателка Евгения Факину излиза през вече далечната 1987 г., но – както за жалост се случва с редица книги от най-близките ни географски и културно литератури – стига до нас едва в началото на тази година. Романът е публикуван от издателство “Рива” в забележителния, изящен и прецизен превод на Марина Деливлаева. Това е първата ни среща на български с родената през 1945 г. Факину.
==
Сюжетът проследява копистката на икони Йоанна в нейното “пътуване към себе си”. Пътуване и буквално – из гръцката провинция, опираща в зелената безбрежност на неизменния морски простор отвъд познатия ни свят (предел и вход, на чиято граница завършва и книгата), и в миналото на героинята, и в нейния вътрешен свят на сънища, мечти и разочарования - последвани от духовното и душевното й израстване, на което Факину ни прави съпричастни.
==
Йоанна израства като дете, приучено на ред и разум от своята майка – жена, обсебена от идеята за “независимостта, която само добрата професия е способна да даде”, финансово и житейски. Тази мнима независимост обаче всъщност я превръща в пленница на предпоставен от другите – родители, общество, близки, за които винаги трябва “да бъде “добра”, за да я обичат” – избор. Загърбвайки мечтата си да бъде художник (да създава), тя се примирява с това да бъде копист (да копира). Метафората с начина, по който се създава изкуството, е повече от ясна и Факину не се стреми да я усложнява.
==
“Йоанна израсна невероятно разумно и послушно дете, и не защото бе такава по природа, а от страх. От страх и от любов. От страх да не изгуби любовта. Ето така любовта се превърна в страх.”
==
“Отхвърли страстите, а мечтите погреба дълбоко в себе си. Ала страстите и мечтите винаги си отмъщават.”
==
Срещаме Йоанна за първи път при внезапната ѝ и загадъчна поява в забравеното от Бога (иронията в клишето на този израз не е случайна) селце Агиос Власиос в Източен Кисавос, близо от егейския бряг. Загадката се разплита постепенно, връщайки ни и към миналото на Йоанна, но най-вече към дните непосредствено след нейното ненадейно, привидно необмислено и нелогично решение да напусне дома и съпруга си без никакъв багаж и да тръгне да скита из страната в търсене на изгубените си сънища (същата дума като за “мечти”) и способността си да сънува наяве.
==
==
Обзета от угризения, че е спряла да спазва каноните за непорочност, от терзание “има ли право копистът да се намесва в святите изображения”, в които е започнала да внася твърде много от себе си, Йоанна минава първо през древното селище Мистра (за чиято история може да прочетете в чудесната и изчерпателна статия на преводачката тук), където получава благословия да продължи търсенето си от монахиня-зографка.
==
Нейното пристигане в Агиос Власиос, където се установява в изоставена къща, разбунва духовете в това “канонизирано”, иконично в балканските романи общество, представено от местния свещеник, кръчмаря, възрастната вдовица и майка… Затворено, самодостатъчно и консервативно общество, в което чуждият, различният, младият са като несъвместим и отхвърлян присаден орган. Насред него тя открива изоставен и необичан чужд дом, населен с призраците на мъртви жени, който успява да превърне от “временно убежище, в дом, какъвто открива сама” - “истински и невероятно красив”.
==
В тази “сама жена” възрастните виждат заплахата, демоничното, силата и на жрица, и на тъмен ангел, прибиращ души – сравнения, на които са способни и заради силната си православна религиозност, и заради езическо-митологичното си наследство. За тази общност тя е “убийца, магьосница, демон, харпия, ехидна, самодива, вещица, заклинателка, горгона”. Горгоната (била прелестна жена) трябва да бъде обезглавена, така както Персей я поваля – в легнало положение, в съня й (както ще поискат да направят и с Йоанна).
==
Самият пол на Йоанна, в своята независимост и самота, е заплаха – оттам и желанието на кръчмаря Мелетис да я “разкъса на парчета”.
==
“Защото в лицето на непознатата Мелетис виждаше всички жени, които, независими и свободни, изживяваха своя собствен избор.”
==
Защото жената се (само)осмисля само чрез мъжа – както селската медицинска сестра Нони, която бленува за снажния мъж-великан, “чийто крак прегръщала с молба да я закриля”. Напротив, еманципацията на Йоанна се оказва еманципация и за един бъдещ мъж, всъщност за двама младежи от селото (но тук няма да давам спойлери). Впрочем, не случайно дори времето в романа се движи от сковаността на зимата към първото разцъфване на пролетта.
==
Особено когато става дума за гръцки роман обаче, е неизбежно контекстът – и прочитът – да са до голяма степен свързани освен с образите от старогръцката митология, то и с православието. Останалите културните препратки и символи в романа са многобройни и тук няма да се спирам на тях (насочвам ви пак към статията на преводачката).
==
Интересното е, че така, както Йоанна преобръща иконографската перспектива, образно казано, тя обръща и смисъла на православните практики (или?). Реално това, през което преминава героинята, е изключително сходно на онова, през което преминават светците по пътя към своето очистване и приближаване към бога: тя не сменя дрехите си, не говори, не се храни. В своето аскетично начинание Йоанна се превръща в нещо като стълпница, като юродива, нехаеща за хорското мнение – то, както на юродивите, служи за смирение. Парадоксално, именно то обаче я освобождава, приближава я не толкова към Бога, колкото към самата себе си – ала не е ли то едно и също. На примирението пред изборите, налагани ѝ от другите, се противопоставя смирението пред собствения избор.
==
==
“Несресана, с коса, висяща на фитили, с лице, белязано от безсънните нощи и разтърсващите я отвътре чувства, мръсна и с дрехи, които изобщо не си отиваха. Хората, които я виждаха за пръв път в живота си, я преценяваха веднага, лепваха є етикета “луда” или “просякиня” и извръщаха поглед от нея. Това, разбира се, нито я безпокоеше, нито я интересуваше.”
==
Този изпитан път към Бога Йоанна използва за себенамиране и постигане на “необикновена, като в съновидение, хармония”, изразена в последните й картини. В тях – по описанията на Факину – откриваме реплики на “Мечтание” и “Спяща циганка” от Анри Русо-Митничаря. Така от абсолютния и строг канон на изображението, изискващо подготовка, послушание и вярност, тя преминава към примитивно-инфантилния, необучен, пищен стил, който се свързва с неназования тук “баща на джунглата” в модерното изкуство. Джунгла, подобна на тази, която заварва Йоанна в изоставената къща. Свободна да съчетава и насища цветовете така, че да изразяват избуялата й вътрешна пъстрота посред пустинния аскетизъм, тя постига това образите й да притежават “магията и красотата на детска рисунка”.
==
“Защото в най-трудните моменти на нашия живот, в моментите, когато чувстваме най-тежка безизходица, се връщаме назад. В детските и в юношеските си години. Тогава, когато разстоянието между желание и действие е несъществено.”
==
Една гръцка Ибсенова Нора, макар и различна, се разкрива пред нас в романа “Зелена безбрежност”, написан с финия, поетичен, изчистен език на Факину. Роман, в който главният въпрос е не накъде отиваш и откъде идваш, а какво търсиш. Факину не дава почти никакво външно описание на Йоанна, само бегло загатвайки за нейната обикновеност, почти невзрачност, като така я превръща я в генеричен образ на всички жени. Дори другите, въпреки слепотата си, виждат не толкова външността й, колкото “дълбокото ѝ терзание”, силата, която я измъчва и тласка отвътре. Факину ни среща с пъстротата на вътрешния й свят. А проклятието към Йоанна “Да не те приеме земята дано!” се буквализира – изпращаме героинята на брега на “зелената безбрежност” – тази, която Йоанна, въпреки страха си, най-после е готова да преплава.
