Никой не умира навреме - отворено писмо до Иван Станков за неговата "Късна смърт"

Силно послание от един автор към друг. Да можеше така да си говорят българските белетристи! Редакацията на “Литературни разговори” публикува отвореното писмо на писателя Златко Ангелов до писателя Иван Станков по повод неговия последен роман “Късна смърт” - без никакви редакционни намеси и запазвайки уважителен неутралитет към изказаните вътре мнения и твърдения. Ще се радва обаче да публикува евентуален отговор.

==

Писателите четат романите на други писатели само за да разберат как са написани. Габриел Гарсия Маркес, „Моята среща с Хемингуей“

==

Няма къде другаде да живеем, освен в хотела на спомените си. Иван Станков, лична кореспонденция

==

Български магически реализъм досега е нямало. Но „Късна смърт“ (Хермес, 2022) не е имитация на Маркес, а Иван Станкова магия. Бях изненадан. Потресен! Потопен в магията на словото – такова слово сякаш не помня някой да е писал в България. Ти знаеш всичко, човече. И за словото. И за историята. И за географията, която умира в България продължително, а, както казваш, „когато умира географията, историята няма шансове.“

==

Да се говори с теб е упоително, вдъхновително и очовечително. Да те чете човек е извисително. Но извисяването вътре в думите ти не е като у Милен Русковото „Възвишение“ - локално и народопсихологическо, а библейско. Така го усещам, въпреки че Библията не е моят пътеводител към човека. Пътеводител са ми големите книги, с които съм израснал и с които ще умра. И тези, които черпят от Библията, и онези, които черпят от Просвещението, са обречени да показват, изразяват, тълкуват и величаят любовта и смъртта. Пътеводител ми е самият човек – онези, които съм срещал в живота си, които съм обичал и любил, наранил или разочаровал, които са ме обезверявали, докато отново се изправя. И разбрах, че любовта и смъртта се съдържат в човека, но човекът се учи на любов, докато е жив.

==

За да повярваш на онова, което преживях в романа ти и мога само плахо и бегло да скицирам тук, ще го въведа с моето убеждение, че любовта е по-голяма от смъртта. Сърцето, което обича друго сърце, отнася тази любов със себе си отвъд смъртта, но същата любов остава у все още живото сърце. Остава като спомен – любовен спомен – и така напусналото живота сърце продължава да живее. Любовта е едновременно тук и отвъд. Смъртта е само преход.

==

Това ме осени като физическо усещане по време на йогийска медитация, и то за конкретни личности, но в неговата универсалност не мога да се усъмня. Защо тогава смъртта – ненасилствената, разбира се – занимава толкова много отделния човек? Единственият смислен отговор за мен е, че животът е толкова хубав и предизвикателен, че искаме да продължава вечно. Ние не се страхуваме от смъртта, а от прекъсването на живота. Този страх ни парализира да живеем така, както ни подобава. Да любим, както бихме могли. Сякаш се състезаваме помежду си кой да умре по-късно.

==

Но както ти си решил, нито Аристотел Теодоров, твоят мечтателен герой, нито Богдан Чизмаров, твоят изобретателен герой, умират навреме. И до своя край след 140 години живот – тяхната вечност – не разбират, че са пропуснали да се съединят с величието на любовта.

==

Прости, че се опитвам да открадна от занаята ти. Но предизвикателството да говоря с теб, професора, идва от родството, което изпитах, като четях написаното от теб, автора. Избрах малко суетно да се срещнем на терена, на който няма да ти изглеждам некомпетентен: мъжката любов в „Късна смърт“ и женския образ в съзнанието на двамата ти герои – и двамата влюбени в Деляна Новакова по много различен начин.

==

Литературните качества на книгата ти са толкова неоспорими, че едва ли има нужда да бъдат изброявани. Ти ги знаеш, читателите ги подразбират, писателите, върху които стъпваш, и пишещите, които ще стъпят върху теб, се сродяват с тях по необходимост и отвъд тленността на конюнктурата. Но се питам, питам и теб: литературните качества достатъчни ли са, за да заеме книгата полагащото й се място в националния и световния литературен канон? Дори за теб, в рамките на твоето лично време тук, това двоумение да изглежда маловажно, за езика, литературната история, националната история и литературния морал неговото преодоляване е от първостепенно значение.

==

И слабо ерудирани читатели веднага откриха, че Маркес е твоят извор – коренът, през който черпи сокове твоето дърво. А първото, което ме стресна, когато си го помислих, е: Маркес принадлежи на света, целият свят го знае и се интересува от него и книгите му от самото появяване на „Сто години самота“ до последните написани от него думи. Той е това, което наричаме световен писател. И то въпреки че самият Маркес, запитан дали е измислил героите и сюжетите си, отговаря „Всичко е истина. Ние така живеем. Ние така мислим“. В Колумбия!

==

В „Късна смърт“ по език, идеи, внушение и магия Иван Станков също е световен писател. Всичко в нея е истина. Ние така живеем. Така мислим. В България. Но нито аз, нито ти, нито някой друг може да си представи, че ще “принадлежиш” на света. В разговор с читатели ти самият каза някак мимоходом и естествено, когато те сравниха с Исмаил Кадаре, че Кадаре е световен автор, но има лошия късмет да се е родил в Албания. Ето това ме мъчи: несправедливата съдба на таланта, който се е родил на място, значително само за него. В това място човекът, любовта и смъртта са същите като по света. И са били в литературата (парафраза на твоето убеждение, че което се случва в живота, вече е било в литературата). И литература има.

==

Но има и нещо друго, едно друго двоумение. Вътре в тази литература как се мери величината на авторите? Ние сме нация, която е скарана с истината. А истината в литературата се постига с автентичност и откровеност. Ще има ли доблестта нашият местен – провинциален! – литературен свят да признае и обяви, че „Късна смърт“ е най-добрата книга не просто на 2022 г., а на десетилетията след 1989-а, тъкмо защото е автентична и откровена? Тя е, като книгите на Йордан Йовков, мека и заоблена. Сюжетът не е линеен, а обемен и обемист. Наглед няма наратив, но ти си ни потопил в едно окръглено повествование, центрирано около самодостатъчното съществуване на едно измислено село до една реална река. Няма и конфликт, въпреки че са видими предпочитанията ти към Аристотел и отвращението ти от Богдан. (Аз също се идентифицирах с Аристотел, с едно-единствено недоволство, че е твърде платоничен за моя вкус и за времето, в което живеем.)

==

Няма назидание, няма предварително набелязани цели и катарзис, животът тече през романа като река, за бреговете на която двамата мъже си спомнят като за жена. В женски род. Смъртта най-сетне ги застига, но сякаш извън времето. Философията на техния живот е в несъпротивлението. И няма как да не повторя афоризма на една читателка, според която „ако Йовков и Маркес си имаха дете, то щеше да се казва Иван Станков“.

==

Този афоризъм е ключ за обяснение на архаичните вибрации, които звучат в езика ти и определят ритъма на сюжета. Трябва да призная, че, като човек отдавна пребиваващ на Запад, езикът ти ми звучеше повече, отколкото днес е допустимо, по йовковски. Той оставя впечатление за една старомодност – симпатична, красива, мечтателна. Но не е ли това, защото нацията е старомодна? Не се е развивала в синхрон със света и е възприела неговия 21 век с неизживяното мислене отпреди насилствено прекъснатата култура. И това несъгласие с недоразвитата култура е, според теб, едно гигантско усилие срещу смъртта. Усилие, преживяно като дълга, несвършваща, несподелена, срамежлива, мечтателна и в края на краищата безплодна любов към една и съща жена.

==

Реалиите ти са главно, дори натрапливо, селски - несъмнено продиктувани от убеждението, че сме (все още) селска нация, изгубила действеността си, насила преселвайки се в градовете. Така нито градовете ни са градски, нито селата ни са жизнени. Не е ли това причината героите ти почти да не коментират времето след Десети ноември, което ги заварва самотни и отчуждени от всичко, освен от миналото си? И фактически реалното време на романа, ако имаше такова, свършва някъде до утвърждаването на отечественофронтовската власт през 50-те години. До “голямото прекъсване на културата”.

==

Питам се, страх ли те е било да навлезеш в модерните десетилетия, през които хаосът още се вихри и прахът на времето не е улегнал? Или с непогрешимия усет на големия автор знаеш – не само допускаш, а знаеш! – че литературата ни през първите „сто години самота“ съдържа празнини, които трябва да се запълнят? Милен Русков запълни две от тях: националното самоосъзнаване преди Освобождението - с „Възвишение“, и годините на политически братоубийства през 20-те години на 20 век - с „Чамкория“.

==

Мисля, че ти си придал по-голяма историческа мащабност на онова, което Емилиян Станев е искал да постигне с „Иван Кондарев“. Запълнил си празнината от неслучилото се осмисляне на цялото предкомунистическо време от войните през второто десетилетие на 20 век до създаването на онази вездесъща система на човешко следене и доносничене, която беше единственият механизъм комунистическата власт да пропие социалната тъкан и да я озлокачестви за все още неизвестно колко време.

==

Но да се върнем към любовния триъгълник. В „Късна смърт“, казваш ти, историята е само декорация. Позволи ми да не се съглася. През цялото време в спомените и на двамата мъже има повече история, отколкото любов. Което не значи, че книгата не разказва за любовта и смъртта. Любовта и смъртта са жалони на съществуването и затова ти смяташ, че „героите трябва да издържат и на двете“.

==

Но любовта и смъртта само наглед са универсални категории. Те съществуват навсякъде, където хората изживяват смисъла на животите си, но са различни по проявленията си в зависимост от локалната култура. И не ти си този, който не е спазил равновесието между културната история и любовта на двамата ти герои към обожаваната жена. Българската действителност не предлага такова равновесие и ти не можеш да изневериш на тази истина. Хората по тази кръстопътна земя са определени в много по-голяма степен от историческите събития, отколкото от личните си драми. Романът ти по естествен път се е получил повече исторически и философски, отколкото любовен, въпреки заявката.

==

За разлика от теб, аз мисля за любовта чрез живота, а не чрез смъртта. Смъртта е случайност. Как сме живели и как сме обичали преди нея ни прави временни или вечни. В отзива си в “Литературен вестник” (бр. 24/2022) Антония Апостолова го е усетила със своя отворен въпрос: „Кое ли е по-вярно да кажем: че любовта на двамата герои към жената оразмерява времето им, или че несъществеността на тази любов осигурява безвремието им?“ Ключовата дума тук е „несъществеността“.

==

Любовта е съединение. Нито Аристотел Теодоров, нито Богдан Чизмаров се съединяват с Деляна Новакова през живота. Истински. До плътта й епизодично се докосва офицерът Чизмаров, безплътната й душа се слива с душата на учителя Аристотел в нейния предсмъртен миг. Нещо повече: Новакова, както ти сам признаваш, няма собствен език. Тя ни е описана от двамата мъжки протагонисти. Това описание обаче говори повече за всеки един от тях и за това колко са различни, ала жената с нейната необикновена красота и самочувствие на властваща над мъжете сякаш няма личност. Събирателна е за представата, още по-точно за мечтата, която мъжете имат за присъствието и ролята на жените в живота им.

==

В баналността на мъжкото всекидневие Аристотел е женен, а Чизмаров изпитва инцестно влечение към сестра си, което накрая се превръща в некрофилия (неконсумирана). Действената любов на Аристотел е към дъщеря му и, след нейната смърт, се пренася към внучката му, примесена с вина. Но това е любовта на несъединението, над нея виси табу-то на кръвната връзка. Тази любов наричаме чиста любов. Любовта и смъртта са съединени в смъртоносната болест на Ася, дъщерята. Любовта и живота или по-скоро любовта във живота не се превръщат в център на любовния триъгълник.

==

Това според мен е ключово авторово решение, коренящо се в българския национален характер. То отразява две особености на българския манталитет. Едната е, че любовта не заслужава пагубни страсти – посочи ми български любовен роман, който би ме опровергал – и поради това е срамежлива относно сексуалното й преживяване. Оскъдните сексуални сцени в литературата, доколкото все пак ги има, се посрещат с недоумение или лицемерна погнуса. На село сексът се случва на тъмно. Другата е, че жената и в живота, и в литературата е обективирана през мъжкия поглед; тя отразява мъжките въжделения, ненарушимата мъжка власт над нейното битие и мъжките страхове.

==

И ето, нито единият от двамата не се решава да съедини живота си с възжеланата Деляна Новакова. Те така и я наричат, с двете й имена. Съпротивлението на историята е по-мъжка работа. Нагонът към смъртта е по-силен. Цитирам отново Антония Апостолова с проникновеното: „Смъртта обаче е негов главен герой навсякъде. Опровергавайки, а може би всъщност перифразирайки казани другаде думи на [Иван Станков], бих твърдяла, че мъжете се страхуват много повече от смъртта и затова се опитват много повече да надиграят живота, докато жените разбират много повече смъртта именно защото са по-близо до най-важните преживявания, свързани с него.“

==

Ето защо аз натъртих по-горе, че романът е за мъжката любов. Не може да се появи голям български автор, който да направи роман за женската любов като „Ана Каренина“ например. Едно, че такава жена тук не се ражда, нито отглежда. Другото е, че мъжете на това място не разбират – защото не се интересуват от – женската любов. Надеждата ми е да се появи авторка, която да напише автентичен български роман за женската любов.

==

Или онзи автор, какъвто усещам, че си ти, който познава женската любов отвъд своята мъжка представа, да се пресрами да създаде български роман за голямата любовна страст между равни по всичко мъж и жена. Ти сам ми написа по повод една пламенна, но неконсумирана любов: „Лъжата, че не искаш нищо от нечия любов, докато в същото време неистово искаш всичко без остатък, е единственото красиво лицемерие, което, именно заради красотата, си е извоювало право на всеобщо опрощение.“

==

Признавам ти, мечтая за български роман, в който провинциалното няма да е използвано като вдъхновение, нито като екзотика, търсеща световния интерес. В една световна книга от неизвестен световен автор Адам и Ева не се възпират да изядат ябълката и да се съединят. Ако бяха, тяхната ангелоподобна близост нямаше да предизвика братоубийства, защото нямаше да има братя. Но всички ние произлизаме от грешката на Рая, която превърна Адам и Ева в човеци. Литературата е нескончаемият разказ за тяхната човешка съдба, за живота, в който се съединяват, разделят и умират.