"Брюксел, разголен" от една българка – такъв, какъвто не сме свикнали да го виждаме
Опровергавайки онова "никога не трябва да се смесва градът със словото, което го описва" на Итало Калвино, романът на Ирина Папанчева прави именно това
“Брюксел е моят най-голям любовник. Никога не мога да му се наситя, той винаги ме улавя, съблазнява ме на неочаквани места, запознава ме с необикновени хора и ме глези с истории”.
==
==
Вероятно това е последното, което си представяме, когато чуем името на европейската (и като че ли чак след това белгийска) столица. У нас тя все още стереотипно, предубедено се свързва единствено с безбройните институции, със сложната чиновническа йерархия, с евробюрокрацията, с бюджети, помощи и „натрапени“ правила. Последният роман на българската писателка Ирина Папанчева, която от дълги години живее и работи в Брюксел, напълно опровергава имиджа му на скучен, безличен, административно-сив град. На немечтано и пренебрегвано като туристическа дестинация място, в което може единствено да се работи. В „Брюксел, разголен“ (Знаци, 2022) „престолният град“ на Европа не е просто фон, както впрочем и в други романи на авторката. Той е повече дори от жив, пластичен декор. Брюксел сам по себе си е главен герой.
==
И много, и някак изброими и предвидими – а може би дори “лесни” за описване – са градовете, останали в литературната история. Сред Дъблин на Джейм Джойс, Истанбул на Орхан Памук, Неапол на Елена Феранте (ако трябва да споменем само много малка част от тях), Брюксел далеч не е сред обговаряните. Още повече в преведени на български романи. Още повече в такива, писани от български автори. Има изключения, разбира се: градът присъства в “Опитът” на Русана Бърдарска, която работи като преводач в Европейската комисия и пише от белгийската столица; в творбите на живеещия в Брюксел Димил Стоилов, сред които “Невинни жени в Брюксел” и “Децата на Дон Кихот. Белгийски и други разкази”; в романа “Странстващият албатрос” на Деметра Дулева, чиято героиня, българска емигрантка, преминава за кратко през града в търсене на по-добър живот.
==
Несравнима обаче е степента, в която Брюксел е разголен, показан, обходен и обживян в романа на Ирина Папанчева. Сложен, многогласен текст, който звучи с гласовете на различни негови обитатели: българката Ирис, алтер-его на авторката (както впрочем и героиня в предишния й роман „Тя, островът“), белгийки, хърватка, сенегалец, мароканка, холандец, австралиец. Срещаме ненапускащи квартала си мюсюлмани; еманципиращи се от семейството и религията момичета; изстрадали бежанци, добрали се с лодки до Европа; дългогодишни поколения имигранти, маркирали с присъствието и търговията си цели квартали; недоволстващи, но и съчувстващи и помагащи местни; луксозни компаньонки и паважни момичета на нощта; творци, издатели, служители на различните институции и банки; постоянно пребиваващи, непостоянно пребиваващи, преминаващи, космополити…
==
==
Ирина с издателката си Румяна Емануилиду и други автори на фестивала “С книга на плажа” в Бургас, 2022 г.
==
Всеки от тях живее собствената си история, преплитаща се с тази на другите, за да се разплете и заплете отново, докато Градът държи и дърпа всички нишки. Всеки от тях живее своя собствен Брюксел, живее във своя собствен Брюксел. Често той се равнява на холограмата на собствената родина. Каква ирония, че дори когато си я напуснал или дори избягал от нея, можеш да се озоваваш отново там, в нейната брюкселска проекция. “Всички ние бяхме чужденци в този град, слепнати един за друг като ориз, и макар Матонге (т. нар. африкански квартал - б.а.) да беше имитация на дома, поне на повърхността, беше наш”, казва сенегалецът Амаду. Или португалецът Алберто: “Напуснах Португалия, само за да намеря друга Португалия тук”. Защото Брюксел предлага острови, илюзии и вкусове от дома – “подслон на копнежа по онова, което сме оставили зад себе си”, когато сме избрали него за нов дом.
==
И Брюксел, и неговите обитатели, са внимателно и обичливо картографирани. Всяка глава носи заглавие, съставено от определен квартал и пощенския му код (идеята е на Митко Новков, редактор на романите „Перо от пеликан“ и „Тя, островът“ на Ирина), както и от името и националността на разказвача. Тук са Саблон, Моленбек, Укъл, Матонге, Скаарбек, Саблон, Сент-Жил, Марол…, някои от тях печално познати ни от новините. Ирина Папанчева демонстрира интимно познание за настоящето и миналото на всяка уличка, заведение, хотел, изложбена зала, сграда, театър, парк и т.н. “Възможно ли е един човек да задоволи всичките ти нужди?”, пита една от героините. А възможно ли е един град? Вероятно също не. Но Брюксел, убеждаваме се, не е един град. Брюксел е толкова градове, колкото са хората, които вписват историите си в него. А “да се впишем в историята му е нашият шанс за анонимна вечност”.
==
Личните истории неизбежно се преплитат с голямата, тази на Европейския съюз. Макар и повече като фон, тя е маркирана чрез крайъгълните й камъни, като действието в романа започва от 2003 г. Разрастващият се съюз е сложно, динамично, често проблемно семейство. Тук са обсъждането и последвалото пропадане на Конституцията, когато Ирис пристига в града като стажант с виза и непостоянен статут, подписването на Лисабонския договор, първото голямо разширяване, последвано от присъединяването на България и Румъния, бежанската криза и терористичните актове, довели до безпрецедентно затваряне на града, Брекзит и българското председателство на Съвета.
==
Пристигайки от страна, загърбила илюзията за светло бъдеще, Ирис се влива в редиците на онези, които гледат към едно друго, общо европейско (и също по презумпция светло) бъдеще. За да стигне до усещането, че “напуснахме родните си страни преди години, преследвайки призрака на светлото бъдеще, само за да разберем, че сме пристигнали не на място, а във време, времето на смъртността на светлото бъдеще”.
==
==
Първите три книги на Ирина Папанчева
==
Ставаме свидетели и на това, че кариерната тяга и желанието да придобиеш постоянен статут често е водещо. Че важни решения се обсъждат не само в кабинетите и залите на евроинституциите, но и на безкрайните разточителни партита и коктейли. Че една-единствена европейска идентичност е труднопостижима цел насред националното многообразие – още повече когато “наваксването” е трудно за тези, които идват от свят, бит и култура отвъд Желязната завеса (“Може би все пак един ден разликите между нас можеха да бъдат размити, но щяха да ми трябват години, за да наваксам пропуснатото”). Че да, бюрокрация съществува, че шефът ти може да си присвои заслугите за твоя труд, че сексизмът в брюкселските коридори далеч не е преодолян и в редица случаи шансовете ти зависят от пола и вида ти, че снизхождението у представителите на богатите и старите към гражданите на новите и бедните страни в ЕС съществува. И че обществено-политическият идеализъм върви редом до простичкото и разбираемо желание на всяко следващо поколение европейски кадри и за един безкраен “международен, свободен, безгрижен живот”.
==
Самата Ирина Папанчева пристига по същото време, като героинята си, в Брюксел. В течение на девет години ръководи застъпничеството към ЕС на фондацията на Дж. К. Роулинг Лумос. Визията на организацията е всички деца да растат в безопасна и грижовна семейна среда или с качествени услуги от семеен тип при липса на алтернатива. Ирина започва сама и постепенно изгражда екип. Динамичната работата включва изготвяне на стратегии за застъпничество и ръководство на изпълнението им, писане на политически документи, срещи с представители на всички институции, организиране на събития. Целта е преходът от институционална грижа към грижа в семейството и общността да бъде интегриран в ключови европейски политики, както и фондовете на ЕС да подкрепят този процес и да не се използват за строене и поддръжка на институции (т.нар. сиропиталища), изключително вредни за здравето и развитието на децата.
==
Девет години по-късно това е факт. Ирина е особено горда с включването на споменатия “преход” в Регламента, който управлява външното финансиране на ЕС за този програмен период (2021-2027). Това се случва за първи път и е в голяма степен резултат от тясното сътрудничество между брюкселския офис на организацията и кабинета на еврокомисаря Невен Мимица в течение на пет години. В началото на този април Лумос затвори офиса си в Брюксел, а Ирина вече е приела да работи за същата кауза в Hope and Homes for Children. Междувременно върши консултантска работа за Children of Prisoners Europe (COPE).
==
Но да загърбим тази страна на Брюксел и да се върнем отново към заглавието на романа и към човешките истории в него. Защото градът е видян преди всичко през любовта в различните й аспекти, интимността и самотата. Обичта се заражда или престава, отсъства или изменя. Понякога е бързи, платени или Тиндър срещи в един град, осигуряващ анонимността и преходността. Понякога е дългогодишно обвързване. Понякога е страст, а понякога – просто човечност и помощ към друго човешко същество. Но като някаква плазма между всички тези същества плува и самотата, изначалната необвързаност на тези, които искат да живеят изпълнения с кариерни възможности, събития, мероприятия и забавления град. Да вземат самолети и влакове, които ги отвеждат у дома за уикенда и ги връщат отново за работния понеделник. “Постоянните любовници” се менят, Градът остава.
==
==
В любимия Брюксел - снимка: Янчо Събев
==
Понякога, когато четем регионални книги, които разказват за едно място по общочовешки начин, случващото се може да се усети като възможно където и да било другаде. И мястото да придобие някаква митологичен статут. И така е, и не е така в романа. Тук, струва ми се, Брюксел все пак остава и някак твърде свой, конкретен и реален. Не-метафоричен. Призовава ни да видим всичко случващо се именно по улиците му, в заведенията му, в потайните му ъгълчета, всички с техните конкретни имена, с дъха си на любопитно минало и светло бъдеще. Ирина ни показва – и разказва – Брюксел с много факти, със завидна компетентност, познания и културна ерудиция.
==
Всъщност, може да мислим за самата Ирис като за Града. Тя стои в началото и в края на този роман, отваряйки историята за него и предоставяйки своята на другите герои, в чиито истории присъства повече или по-малко бегло, контурно. Така, както Брюксел е навсякъде и е различен за всички, Ирис е в почти всички истории и е с различно значение за техните носители и протагонисти. Загадъчна, изплъзваща се, провокативна, разголваща се – точно какъвто виждаме тук и самия Брюксел.
==
Опровергавайки онова “никога не трябва да се смесва градът със словото, което го описва” на Итало Калвино, “Брюксел, разголен” прави именно това. “Но ако му дадете време, ако освободите ума си от етикети и предразсъдъци, и вместо това проявите любопитство, следвайки интуицията си без карта на гугъл, наистина ще започнете да го виждате”, обещава Ирина в този свой най-зрял до момента, комплексен и разгърнат роман – роман на европейско ниво.
==
Интересен факт е, че романът всъщност е писан на английски, после е преведен и предстои излизането му на персийски, а българският превод прави самата авторка. Книгата беше сред фаворитите за новата литературна награда Приз “Орфей”, но публикуването й преди края на конкурса я дисквалифицира. Неин редактор е бургазлията Христо Димитров-Хиндо, с който Ирина има близко литературно сътрудничество от години. Тя е автор още на романите “Почти интимно” и “Анабел”, на детската книжка „Аз заеквам“, мемоара „Добре дошъл, Натан!“ и разкази. Носителка е на награда на участниците „Южна пролет – 2008“ за „Почти интимно“. Има номинация за „Анабел“ в конкурса на Фондация „Елизабет Костова“ и издателство „Open Letter Books“ в Университета в Рочестър за Съвременен български роман (2014 г.). Книгите й са преведени на английски, френски, арабски, персийски.