“После се изля бетонът. Бетонираха красотата. Бетонираха духа на Варна. Но няма как да бетонират спомените ни.” (Димо Кроснев)
==
В дълбоката есен и подстъпите на дългата зима вече мечтаем за следващото лято и море и се обръщаме с носталгия към спомените, събрани в сборника “Голи и солени” (Кръг, 2022). Съставител е журналистката Жанина Драгостинова, събрала разказите на 23 известни личности за техните незабравими лета по Черноморието от времето преди да се превърне в бастион на алчен стремеж за печалба, в строителна площадка на безогледни комплекси и обкичен с кич атракцион.
==
Включилите се писатели, журналисти, режисьори, политици, принадлежат на поколенията, чиято младост е минала в годините на зрелия социализъм – от 60-те до края на 80-те. Ето защо много от спомените им за онова унифицирано време, вкл. за начините, по които морският простор е осигурявал спасение от него чрез „идеологически разкрепостен дух и свободна любов“, до голяма степен се припокриват. В книгата са включени и черно-бели снимки на журналиста Иван Бакалов и актрисата Ана Вълчанова, а още такива ретро кадри наскоро бяха показани във фотоизложбата на Бакалов “Старият Созопол – 40 години назад”.
==
Разказите ни разхождат от Дуранкулак на север до Резово на юг, минавайки през всички превърнали се в култови за различните видове летовници места. Девствените и труднодостъпни плажове като Иракли и Алепу, предпочитани от диво къмпингуващите и нудистите (на които в онези времена също се е гледало с лошо око); малките селца и градчета като Царево, Синеморец, Резово; луксозните курорти със световноизвестни имена; Созопол с Царския плаж и Райския залив; любимите къмпинги като „Градина“ и „Златна рибка“; най-северните точки като Тюленово и Камен бряг, и т.н. Невъзможно е да се изброят всички места по 378-километровата ни морска граница. Граница не само източна, нито – както са се шегували – с „Балкантурист“, но изобщо със свободния свят, с отворените хоризонти, с бленувания Запад.
==
Да, може би най-вездесъщото усещане в тези разкази е именно за „свобода, каквато режимът ни бе отнел“ (Галя Лозанова) – на поведението, на мисълта, на чувствата, на разговорите за политика, изкуство, култура. Един безкраен духовен Джулай, още преди тази изцяло българска традиция, свързана с хипи движението, да се наложи.
==
В своя спомен Мони Паси обобщава много от начините, по които тогава са осъществявали поривите си за независимост: бурните купони, музиката, предимно рок, пътуването на стоп, сексуалните забежки („само един господ или незнаен брой красавици знаят колко от децата им са били зачена¬ти тук“ – Енчо Господинов), неформалният външен вид, чак до бягството на Запад. Категоричен е обаче консенсусът у всички и култови личности, и обикновени хора от онова време: “Имаше един универсален и вечен символ на колективен и индивидуален порив за тотална свобода, значим и до днес – морето, топлото лятно море!”.
==
==
Не на последно място тази свобода включва и необезпокояваната гледка към безкрайната морска шир, закрита днес от бетонни мастодонти на съмнителни собственици, платени съоръжения и кичозни заведения. Кристина Патрашкова обобщава чувството за свобода, давано от „неосквернената природа, чистото море, парковете, ниското строителство, шумът на вълните, незаглушаван от тежка музика в съседните заведения“.
==
Разбира се, формите и местата на тази свобода са различни. Един е начинът, по който тя се изживява на диви места като Иракли, където, по думите на Иво Беров, „ходехме голи, гладни, солени и щастливи“. За „обиталците“ на онова място, все живописни „откаченяци“ като Водния дух, Амадеус, Поета, с любов разказват много от авторите.
==
Поета е един от първите български дисиденти Петър Манолов. „Поета изричаше с пълен глас всичко онова, което хората си шушнеха в кухничките, уплашени, че ги подслушват. Тук, сред безкрайния плаж на Иракли, прозвучаха остри закани срещу народната власт, за каквито се отиваше направо в затвора“. Това пише Михаил Вешим, спомняйки си как пред тях поетът е рецитирал за пръв път над бутилки „Академик Неделчев“ поемата „Здравей, Америко“ – преди изземането на архива му, гладната стачка и екстрадирането. Зад Водния дух пък стои Димитър Б. Димов, и той със сложна следпреходна съдба, издал книгата „Мястото или Сказание за Иракли“ (Жанет 45).
==
Иво Беров отбелязва, че тези места са отрицание на само на мрач¬ния соц, но и на пазарния Запад. Защото доста по-различно е преживяването на свободата през досега с онова, което предлагат големи курорти като Слънчев бряг, Дружба, Златни пясъци. Дори издания като „Ню Йорк таймс“ са ги сравнявали с френската Ривиера и Маями Бийч. Там, ако цитираме любимия филм „Оркестър без име“, „и ние пушим цигари „Кент“ и ядем бонбонки „Тик-так““, гледаме вариетета с голи балерини, пием марково уиски, носим модни тоалети, различни от тези на социалистическата труженичка. Е, постижимо е само за хора, чиято заплата е доста над средната от около 150 лева. Там властват управители, бармани, чейнчаджии, гларуси. „През тази разнородна група „стопани” минаваше и поток пари, обмен на валута, търговийка“, припомня Иван Бакалов.
==
Усещането е за досег до забранения свят на Запад, най-вече заради възможния контакт с чужденците, които човек ряд¬ко можеше да срещне на живо другаде. Кристина Патрашкова разсъждава: „Социалистическият морски лукс, който не е доми¬нантен, но съществува, е създаден съвсем съзнателно от държавата в името на чужденците. Заради техния ком¬форт плажовете са пълни с клатещи се камили, вървят програми с танцуващи мечки, предлагат се разходки с ма¬гарета, каране на сърф и игра на миниголф. Фантастични¬ят свят се допълва от казина, корекоми в някои от хоте¬лите, много дървета и цветя и винаги изчистена ивица. Атракциите не са по джоба на повечето почиващи и дори създават комплекс, че средностатистическият българин е второ качество. Политическото лицемерие е съзнател¬но, но носи огромни печалби за страната.“
==
Една друга възможност за морска свобода, макар и при строг ред на смени, предлагат ведомствените станции на различните гилдии. Разбира се, в такива като на Министерския съвет, се влиза със специални карти, а цените – парадоксално – са в пъти по-ниски от тези за редовите почиващи другаде. Условията са само за “другари“ и любимци на режима.
==
==
Станциите на творческите гилдии обаче са отгледали няколко поколения и казионни, но и свободомислещи интелектуалци – имена, без които не можем да си представим българската култура. Не е преувеличено да кажем, че много творчески идеи и вдъхновения са били зародени именно тук, както и в собствените „бази“ на творците, когато след началото на 70-те инвазията им се насочва на юг от Варна към Созопол, Мичурин, та чак до Синеморец и Резово, в личните им къщи във Василико, под асмите с чаши водка, под колчетата с чаршафи на плажа, в редките капанчета.
==
Тук трябва да споменем и превръщането на места като Созопол и Варна в морски културни центрове чрез развитието на фестивали като „Златна роза“, „Любовта е лудост“ и любимата на всички „Аполония“, за която разказва един от създателите й Панчо Денев. Да, там не липсват и доносници и подслушвачи, но, както отбелязва той, „заради и въпреки тях витаеше странен за онова време и напълно неразбираем днес дух на избавяне от рамки, благоразумие и страх“. А Слава Янакиева с право забелязва, че масовия интерес към фестивала постепенно е изменил профила на летуващите: „От място на хипареещи неформали и неказион¬на „творческа интелигенция“ градът постепенно започ¬на да се превръща в притегателна точка за широк кръг формална снобария.“
==
Разбира се, морето не е само лежерна лекота. Разказва се и за множеството перипетии, нуждата от връзки да се сдобиеш с почивна карта или квартира, милиционерите, преследващи свободно плажуващи, строгостта и стиснатостта на някои хазяи, казармения ред в квартирите, триковете да се озовеш в едно легло с гаджето или да се добереш до дискотеката на място без свободен достъп.
==
„Едно лято попаднахме на хазайка, която не обичаше да си дава ютията, предполагам заради цената на тока, и когато ме срещнеше, все казваше, че съм добре изгладена, а не че съм добре облечена. Дразнеше се и като се къпя повече от един път на ден, предполагам заради цената на водата – „Ама ти вече днес не се ли къпа?“, питаше, застанала пред вра¬тата на банята“, спомня си Галя Лозанова.
==
Дългият път до морето е част от препятствията. Можело да трае цяло денонощие, прекъсвано от преспиване при роднини, със смяна на транспортни средства или на стоп. Това придвижване обаче също е част от свободното изживяване в духа на „По пътя“. И може би младостта е неизбежната канава на тези спомени – през нейния филтър всичко изглежда вероятно измамно разкрасено. Чак докато се озовем в детството си, когато всички сме молили: „Още десет минут¬ки, пет, три…“ във водата. Защото, както пише съставителката: „Сбогуването е мъчително като с най-скъпо същество. Разумът казва, че „след морето“ е „преди морето“, но сърцето не желае да приеме шестте месеца раздяла.“
==
