Властта има различни форми, но - както вярва един друг голям български автор - определя почти всички взаимоотношения в природата и между човеците. Трите новели в последната книга на Красимир Димовски “Ловецът на русалки”, които сам той определя като новели за любовта и яростта, са пронизани от темата за властта. Властта над творението и потомството, властта над естеството и природата, властта между жената и мъжа, властта на диктатора над безименните, властта на миналото и бъдещето над сегашното, властта над едната човешка половина над другата (така както за един от героите се казва, че е “разполовен човек, едната му половина беше бунтовническа, другата – боязлива”) - списъкът е безкраен. По думите на самия автор, неговата амбиция е била да покаже властта и в нейната лудост, и в нейното всепроникване, и в нейното безсилие в трите поредни текста.
==
Властта на деспотизма - проявена в конкретни фигури на диктатори или в цели обществени явления - предполага мащаб на подчинението, огромни маси от зависими обекти. Краси Димовски обаче е избрал да покаже нейното проникване във възможно най-малкото географско-обществено място - малкото планинско селце и от предишната му книга “Момичето, което предсказваше бъдещето”. Неговото малко човечество от ъгловатата държава, затворено между планините Могила и Могилчица, е оголено до кратката структура на овластените си наместници, до базовите фигури-клишета на общността - Кмета, фелдшера, даскала, попа. На тази позната сцена той представя и своите особени герои.
==
За да превърне тези истории в надвременна алегория обаче и да изведе образа на властника над конкретните му носители и конкретното време (читателите неизбежно ще предположат кои са), писателят “съвкуплява” митологията на властта с митологията на религията. Между двете, както самият той споделя в свое интервю, се получава исторически най-опасната симбиоза, спохождала човечеството.
==
Явни или не толкова, преобърнати или дословни, пародийни или напълно сериозни, познатите библейски митологеми са там.
==
У Лесуса от първата повест “Бащата на света” можем да разпознаем един слабоумен, клет, но много радикален във внезапната си амбиция Адам, “занимаващ се с мислене” как да насели света с изцяло свои потомци. Мислене изключително опасно, смъртоносно, както би се оказало, ако това, което той намира като отчаяно решение, бъде осъществено. Още повече предвид онова замъгляващо преценката ни отношение към него (колко често е ставало!) - автоматично чувство на съжаление и съчувствие към неговата човешка трагичност, към невинността, която е зловеща, когато граничи с размаха на лудостта, въобразила си мисия.
==
Амбицията на всеки диктатор е редът - така и Лесуса мечтае в света да стихнат хаоса и шумотевицата - различието, - а той да уеднакви човеците и да въведе световна подреденост. За тази цел е нужно да се наплоди собствено човечество в образ и подобие - поданици деца, които можеш “да преиначаваш както намериш за добре”, така както по същата тази логика се е случвало и се случва и днес с цели народи. Злокобното предимство на самоовластяващия се е в неговото отсъстващо всеприсъствие сред народа - така и Лесуса, “приведен, с дебнеща стъпка, винаги нащрек”, притежава най-важното умение на тоталитарната държава: да наднича в хората и да ги запомня, да ги наблюдава и да знае всичко за тях, докато “не знаеше нищо за себе си”.
==
Да владееш света, осъзнава Лесуса с крехкия си мозък, е да бъдеш душа - душа, чрез която той иска да може да влезе във всеки един поотделно. Също като Светия дух, божието дихание, проникнало калта на тварите при Сътворението. Като тайните служби. Като вируса в една пандемия, който търси своите гостоприемници - защото подчинението, също като свободата, са заразни. Да привидим сиротния като дете, като младенец, Лесус в рождественските ясли обаче е опасно, защото както казва Димовски, “диктаторите винаги умират в яслата, но никога не се раждат там”.
==
“Аз съм роден за господ – твърдо промълви Лесуса, – ама не като тоя! – Той посочи над олтара. – Искам хем да съм там, хем да действам…”
==
==
Заглавието на “Исус Мухамад” говори само за себе си - новелата е наситена с библейска символика и фигури, но преобръща първоначалния им смисъл, превръща ги в мрачна пародия, в злокобна гротеска. Исус Мухамад, наричан още Дедо, управлява човеците 33 години - колкото еднолично държи властта Тато, но и колкото е Христовата възраст. Избирайки си това име и опитвайки се да скрие факта, че като дете е пасял свинете, амбицията на Исус Мухамад е да наложи възбраната си върху тези уличаващи миналото му отпреди властта животни в хората и от двете религии, та “да нямат те друг бог освен него”. Но всъщност да наложи възбрана и върху паметта, която понякога е най-силното ни останало оръжие.
==
В разказа можем да разпознаем и сцената с Преображението Господне, когато същностите на Дедо и прасето се събират, и откриването от мироносиците на празния Христов гроб след неговото възкресение на третия ден, и Тайната вечеря, на която става причестяването с буквалната, трансфигурирана плът и кръв. Буквално вкусилите от властта се променят, преобразяват се. Образите им - отново като при вирус - са обзети от коварство, насмешливост, надменност, съзнание за величавост, острота, безжалостност и едно усещане за “едрина” в очите на другите. Защото колкото по-отдалечена е властта, толкова по-масивно, мистично и незаобиколимо в самоцензурата е присъствието й.
==
В своя своеобразен Мавзолей едно прасе бива издигнато до непредставима почит, докато ужасът от престъпването владее както простосмъртните от тази, така и от последната повест - “Ловецът на русалки”. Насилието на страха, чрез който се осъществява тиранията, (а може би екстаза на страхопочитанието) владее и тукашните наместници, предизвиквайки у Кмета дори неволни изхождания. Под зоркия поглед на Стоманеца (в който можем да разпознаем най-кръвожадния диктатор на 20 век), издигнат в култ, превърнат буквално в идол (чрез извайването му от глина), е страшно всичко, което може да наруши неговия ред. “По планетата се въвеждаше нов ред, въведоха го и в селото, а от него искаха само да го пази”, размишлява Кметът. А младата Сияница ще противостои на полъха на волността и любовта, редейки трескаво единствените молитви, които познава - “стихотворенията за вечна правда, за братство и равенство и за величието на Стоманеца”.
==
“Знаеш ли, каза, виждал съм жени, полудели по мъж. Виждал съм мъже, полудели по жена. Но когато видях жени и мъже, полудели по статуя, разбрах, че светът полудява”, казва Морякът.
==
В тази най-дълга, най-тъжна и мечтателна новела Морякът е протагонистът, който ще донесе на местните заразния мирис на хоризонт, примамливите разкази за волните порядки на света отвъд полезрението им, щама на неспокойствието, любовта и свободата (“Дали не беше от някакви благородия, дошъл подривно да облагороди и тях”, чудят се те). “Корабокруширал” в този сух планински порядък, той излиза от падналата над селото мъгла като от световен океан, просмуквайки влагата му в дрехите им. Герой, в който можем да разпознаем най-малкото самия Христос, привикващ рибарите от брега на езерото, за да го последват, и изгубвайки душите си, да ги намерят.
==
==
Самият Христос е ловец на души. Неслучайно в заглавието на книгата е изведен именно символичния образ на ловеца - човек, който преследва и овладява. Морякът - или ловецът на русалки - олюбва в техните неподатливи тела волността, изпълвайки се със соковете на свободата. Защото свободата също е преследване, усилие, стремеж, точно както според Моряка “любовта е да плаваш към една жена, а не да хвърлиш котвата си в нея”. Свободата е шестото сетиво.
==
Властта, в същото време, е представена в своята импотентност, буквално - и в първия, и в последния разказ. “Неговата власт ставаше все по-голяма, пък неговият – все по-малък”, пише за Кмета. Свободата е потентност, изисква мъже - и утроби, които да я пренесат. И въпреки това най-устойчивата метафора на тоталитарната власт е именно проникването, “влизането” във всеки един човек. Този глагол носи силен сексуален заряд, но такъв носят много явно и разказите на Краси Димовски. Впрочем когато литналият портрет на Стоманеца захлупва един от мъжете съвсем буквално, Кметът ужасен отбелязва, че “Стоманеца лично оправя тоя селски мъж, макар в характера му да беше да оправя цели народи”.
==
И със своя език, пълен с неологизми и необичайни думи и словосъчетания, и сюжетно, новелите са пълни с почти мистична еротика. Защото начините, по които може да се упражнява власт, далеч не са свързани единствено с насилието, страха и заплахата. Може би единствено любовта е едновременно чиста власт и чиста свобода.
==
Краси Димовски създава запомнящи се женски образи, макар и (може би логично) невидени отвътре, непроникнати от мъжкото виждане, макар и понякога прониквани от мъжкия фалос. Към тези силни героини подходът е логичен - или с боязън, или с благоговение, или с копнеж, или с треперене. Те също са русалки, но с утроба. Те, както сам авторът отбелязва, носят живот на една планета, където са измислени много начини за сеене на смърт, но само един - за сътворяване на живот. Тази тяхна обгърната в мистична сянка утроба тъмнее в книгата като мястото, “откъдето започваше отвъдното”, но единственото, способно да улови светлината на безвремието. То привлича мъжа със силата на смъртта, но само там го допуска до изначалието на живота - дори когато двамата се боричкат в калта и нечистотиите.
==
Сияница се връща до самото начало, до още девствената Ева, затваряйки кръга на тази книга след началото с Лесуса-Адам. И докато маже буквално с глината бялото си тяло, докато счупва глинения човек, откривайки в него като в бутилка писмото на свободата, все още има надежда за малкото човечество. Надежда, каквато изгубихме в първия разказ. Защото единствено жената сред тези страници може да се освободи от властта през утробата си, да погълне мъжа, да погълне властта, да бъде власт над смъртта. Или както пише за Алая от втората новела:
==
“Кога го проумяла и решила, че няма да пусне в нея (утробата си - бел.а.) никой мъж, който ходи, яде, пие, репчи се и тъжи, смее се и пъшка, и диша по тая земя. И мен нямало да пусне. Друг чакала, нечовек.”
