Романът "Объркани в свободата" - творческото дежа ву на Владимир Зарев

На представянето на предишния си роман “Чудовището” (Хермес, 2019), Владимир Зарев предположи, че това ще е последната му книга. За щастие, оказа се лош пророк. На премиерата на своя последен роман “Объркани в свободата” (Хермес, 2022) той директно даде заявка, че ще има и следващи, защото – както на всеки голям писател, както на всеки човек – му се пише и живее.

==

Възможно е, парадоксално или всъщност съвсем не, това решение да е свързано с въодушевлението от оцеляването, от изплуването от годините на пандемичен локдаун, в които е бил написан и „Объркани в свободата“. Една от централните теми в него е именно тази: отраженията, или по-скоро пораженията, които безпрецедентните мерки и ограничения оказаха върху съвременния човек, и по-конкретно – върху двойките. За разлика от други текстове, които набързо се заиграха и възползваха от темата, Зарев достоверно и прозорливо, с познание за крехката психология и постъпателното сриване на човека, но съвсем не без ирония, проследява и описва ефекта на рязко промененото ежедневие върху нашия характер, морал и мотивация.

==

И в романа, и сред обществото ни например остава като че нерешена и нерешима дилемата между отстояваната независимост и различие на личността от една страна, и уеднаквяването и изравняването ни пред общите за всички несвободи в името на обществената сигурност, от друга. Пандемията дава повод авторът отново да постави под лупата си изконно важни за творчеството му теми: свободата, насилието, властта, зависимостта, (не)равенството, страха, несигурността. Тези теми и базови философски понятия са поставени на изпитание и във втори сюжетно-времеви контекст, тъй като романът редува две линии.

==

Да, възможно е да помислите, че Владимир Зарев се повтаря, че вече сте чели тази книга, както отбеляза и проф. Михаил Неделчев на премиерата. В едната линия например със сигурност ще разпознаете “Разруха”, “Светове” и “Законът”, в другата - “Поп Богомил и съвършенството на страха” и “Лето 1850”. Едната е остра и злободневна, другата - отнесена в безвремието на миналото. Едната позволява груб и делничен език, другата ни връща към един позабравен и изящен, „боговдъхновен“ език. Можем обаче да предпочетем да интерпретираме това не като творческо изчерпване, а като своеобразен носталгичен трибют, сумиращ преглед, отдаване на почит към цялостното му творчество досега.

==

В съвременния сюжет Зарев разказва историята на двама приятели с неслучайно избраните имена на светците Петър и Павел. На фокус обаче са най-вече разказвачът от първо лице Петър Михайлов и жена му Мила. И тримата, по един или друг начин, са свързани с милионера и съименник Петър Иванов и съпругата му Дора, с която като млади двамата приятели също са имали връзка. Зад образа на Петър Иванов, започнал своята кариера (а всъщност път към самотата на властта) в зората на Прехода по познатия ни начин и заемайки пари от съименника си, можем да разпознаем афинитета на автора към други почти идентично трагични „герои на своето време“, като Боян Тилев и Христо Вълчев, но и реални прототипи от съвремието ни, одиозни фигури на бизнесмени, преминали през новинарския поток и напуснали страната поради рухването на жилавите, но всъщност уязвими връзки с държавата, поддържаща мощта им.

==

Вероятно малко ново има да се каже по темата. Преходът, уви, ако и да изглежда непреходен в реалния ни обществено-политически живот, в литературен план със сигурност е значително изконсумиран, затвърдил е и е изчерпал до голяма степен своите клишета – сюжетни, ролеви, контекстуални. Със сигурност обаче Владимир Зарев се чувства в свои води в темата за мътния генезис на днешните блясък, власт и богатство, та да разположи там познатите си тъжни и трагични милионери, повлечените от тях интелигентни и фатални жени, другите си герои мъже, делящи страстта към тях, но чрез бита и морала си оттласкващи се от прелъщението на „разрухата“.

==

Милионерът Петър е безличният до незабележимост, но тъкмо поради това способен да проникне – точно както корона вирусът – в самите клетки на политиката и обществото ни self-made, но де факто направен такъв посредством цялата порочна мрежа на времето и връзките богаташ. Герой с „могъща, някак обидна обикновеност“ на произхода и характера си, неведомо как достигнал до сегашния си облик, който писателят винаги успява да натовари с нечовешка харизма и дори известно мъченичество в обожанието му, с печална власт над простосмъртните, с надмощие над “дребни премеждия като смъртта”. Герой, издигнат до почти невеществен, полудемоничен Свръхчовек, който остава в периферията на повествованието, докато същевременно то е изцяло в сянката му.

==

На този Петър (наричан още Питър) авторът противопоставя другия Петър, другия логично възможен образ и морален контрапункт, който би могъл да се зароди в дебрите на Прехода. Журналистът от националното радио Петър Михайлов е бохем и дисидент, професионалист, който често е заплашван или уволняван заради своите разследвания и последователни позиции в името на истината и справедливостта. Именно той е мъжът, на когото по ирония на съдбата милионерът дължи и кариерата, и семейството си. Този „първоначален капитал“ е направил от единия властник над средствата, закона и душите, а от другия, както той сам се описва, „старец хедонист, който е пропилял живота и таланта си в епидермални удоволствия и безцелна суета“ (предпоставил е обаче и зависимостта между двамата). Нашият Петър ще падне под властта на вируса, но не и под тази на богатия си съименник:

==

“това невероятно богатство ни удивляваше, но не ни привличаше, ние бяхме друг тип хора, напълно свободни от неговата порочна и най-вероятно подсъдна власт. Тази наша независимост Го смаляваше и обиждаше”.

==

Въпреки привидната схематичност на образите, въпреки неизбежните 90-арски клишета в описанието на (генезиса на) властниците, от една страна, и на „имунизираните“ за тях бохемски, интелектуални, самомаргинализирали се герои, от друга, героите не остават черно-бели – успяваме едновременно да им симпатизираме и да бъдем отблъсквани от тях, да ги разбираме и да не ги приемаме. Очаквано, Владимир Зарев завърта още един важен „капитал“ между двамата мъже с еднакво име – този на споделената, но „непринадлежима“ жена.

==

И ако този роман се пропуква някъде, то е преди всичко в женските образи. С известни изключения, те като че ли остават външно обозряни през алфа-мъжкото, капсулирани в своята непроникната от мъжа неяснота, видени през желанието, странността или умилението, и необяснени докрай в действията и изборите си. Твърде плътски и външни стоят тези обяснения в този много мъжки роман. Може би най-съвършеният женски образ остава епизодичният, измислен, почти нетварен (да използваме отново тази важна за романа дума) образ на момичето от втората времева линия (за която ще стане дума). То оставя у нас съмнение в това дали жената не е изобщо измислица – красива, вълнуваща и гнетяща измислица на мъжкия логос.

==

==

Контекстът, в който се развиват събитията – а именно пандемията и локдаунът, е във фокуса на романа. Той е двигател и на основния конфликт. Зарев проследява деволюцията на една семейна двойка (но всъщност на двете монади в нея), затворена не другаде, а в дома си – дома, който би трябвало да е собствената й крепост и защита, а се оказва затвор и заплаха. Героите преминават от възбудата да са насаме през унинието и сънливостта, заядливостта и търсенето на кавгата като начин да се почувстват живи, яденето и пиенето, занемаряването и загубата на способност за общуване, до финалното сътресение, пред което се изправят и което се оказва възможността за катарзис и развръзка.

==

Една от най-често подчертаваните качества на милионера Петър Иванов е способността му да отсъства и присъства едновременно, да се изплъзва, да е тук и да го няма – способност, която правят властта и влиянието му толкова всепроникващи. Метафората е ясна. Същата власт притежава и този непознат за човечеството вирус, изправил го пред безпрецедентно безсилие и упражняващ “постоянното, невидимо и разрастващото се насилие”. Впрочем Павел, другият герой, ще формулира добре видовете насилие: насилието на страха, насилието на неизвестността и насилието на отнетата лична свобода. Към тях нашият Петър ще добави и насилието на принудителното равенство, наложило уеднаквяване, безличие, посредственост и житейска самота и погубило творческата енергия, дължаща се на различието.

==

Гладът, който предвещаваха, че ще отключи у нас наложената изолация, като че ли не се случи – глад за човешко общуване, за обръщане към себе си и към духовното, за осъзнаване и прегръщане на същественото и истински важното. Картината, която ни показва Зарев е различна: този социален по същността си експеримент на природата като че ли води към оскотяването, себеизгубването, себепрезрението, а оттам и към съмнението и омразата към другите. Към унинието, занемаряването, лудостта. В книгата впрочем има глад, но той е буквален – към изобилието от храна и алкохол, към телесното насищане и самозабравата чрез поглъщането им.

==

В тази триада, или троица, на властта на едновременно присъстващото и отсъстващото Владимир Зарев неизбежно включва и самия Бог (впрочем неслучайно за богаташа Питър се казва Той, с главна буква). Във втората сюжетно-времева линия разказът се води в първо лице от монах в първата половина на 15 век – дните, когато Българско и Балканите са вече под мощта на агарянците, но престолният Константинопол все още не е паднал. Голямата история ни е представена откъслечно, през дочутото, през тук-там изпитаното и видяното, през препредаденото и достигналото като слух вдън гори – докато Зарев не решава да ни представи своя маргинален, малък герой, разположен в самия й център.

==

Един монах - Йоан, предал се на исихията и схимонашеството, обрекъл се на пълно мълчание и пристигнал в забравен сякаш от Бога крайдунавски скален манастир, търси в себе си непостижимата Таворска светлина и си спомня за дните, преди да се озове в тази пустош. Няма съмнение, че силата на Владимир Зарев се разкрива именно в този втори, изключително изящен, красив, дълбоко философски наратив. В него авторът се занимава от една страна с непопулярна и неразглеждана с подобно внимание тема, а именно споровете около теологичните “подробности”, разделили някога чрез схизма източната и западната църква, както и пътуването и участието на стотици православни богослови във Фераро-Флорентинският събор, завършил със сключването на „крехката и унизителна“ Уния, на която ромейският император възлага надеждите си Източната империя да бъде спасена от гибел.

==

От друга страна, насред този религиозно-исторически контекст център на разказа са преди всичко вътрешните търсения и човешки колебания на отец Йоан, неговият драматичен път към нетварната и непостижима светлина, в която някога Христос се е преобразил пред учениците си и която монахът ще открие по непредполаган начин. Този път се избистря между товара на миналото и нашепващия смях на Сатаната, докато познанието за Бога, знанието изобщо, се оказва едновременно насъщен духовен порив, но и „най-добронамереното и приветливо лице на Сатаната“. То се оказва пречка, защото напуска сърцето и обладава ума, смалявайки вярата и приближавайки ни повече към себе си, отколкото към Бога, осъзнава отец Йоан, понеже:

==

„човешката вяра не се нуждае от сложност и всякакви обяснения, защото сама по себе си тя е съставена от смълчание, от непорочие и тайнство“.

==

Неизбежно е да си помислим, че както знанието в известен смисъл „отхвърля“ властта на Бога над монашеското сърце, над простодушната, естествена и безхитростна вяра, то, макар и да не е казано, в съвременната линия именно знанието (научното и медицинското) ще е пътят и решението, което ще отхвърли властта на вируса над телата. И докато също така в съвременната линия авторът на разказа в разказа признава, че „единствената ми съпротива към заразата е този опит да говоря, донякъде да се изповядам в този объркан текст“, то в средновековната линия доброволният обет за мълчание е онова, с което монахът се съпротивлява на заразата на света. Чрез говоренето първият герой ще отнеме властта на принудителното лишение от човешко общуване и на наложените ограничителни мерки, а чрез своето благословено безмълвие отец Йоан ще отнеме властта на игумена, тъй като монасите ще предпочетат него за своите изповеди, така че тайните и неудобствата им да потъват в тишината и забравата.

==

Лесно е да го видим: както обществото на 21 век самоволно налага и се съгласява на ограниченията, за да се спаси телесно, така един монах избира доброволно тежкото въздържание на монашеския живот, поста, изолацията, “смазващата принуда”, за да се спаси духовно. Замислена или не, метафората е неизбежна: пандемията и локдаунът са нашият манастир. Животът и в двата е съпроводен от съмненията и страха, от съзнанието за опасностите, от сянката на злото.

==

Централният въпрос на „Объркани в свободата“ несъмнено остава този, който сам авторът е извел в началото и в края на романа:

==

“Възможно ли е в затвора, в затвора на високите стени, на решетките, на ключалките и на принудата – питах се аз, – дори в затвора на нашите страсти, желания, надежди и илюзии, човек да изпита усещане за съвършенство и за неизмерима свобода?”.

==

==

Владимир Зарев, както стана ясно, разглежда обаче свободата в органична връзка с властта (и насилието). Неизбежен е изводът, че всичко в природата и човешките отношения е въпрос на различна степен и посока на власт. Властта, насилието, свободата са като уроборос. Насилието е упражняване на власт, властта е абсолютна свобода, свободата да упражняваш власт е насилие, неизмеримата свобода да отнемаш дава власт. (При това властта може да се упражнява и чрез доброто, красивото, нежното, слабото, умилителното.) Отново да подчертаем, макар и да прозвучи маниерно – може да се каже, че „Объркани в свободата“ се занимава с властовата си троица: Бог, Петър Иванов, корона вируса.

==

Въпросите, повдигнати около тези базови теми, са много. Единосъщни ли са абсолютната власт и абсолютната свобода? Път ли е пълното и доброволно подчинение на волята към придобиването на свобода? Безнаказаност ли е свободата, ако и Бог, и вирусът, и милионерът съществуват отвъд всякакви граници, отвъд видимостта, отвъд морала, отвъд закона, бидейки всъщност самите тях? И още: Къде минава привидно тънката граница между фанатизма и саможертвата в името на чистотата на вярата? Къде, ако не в най-дълбокия манастир, могат да се открият най-големите грешници?

==

Да, въпросите са много, а моралните и други парадокси присъстват навсякъде. Дори и това, че в безукорно издържаната и консултирана със специалисти православна теология, в романа витае своеобразен дуализъм, витае усещането, че Сатаната (злото) е почти основополагащо начало, онтологична категория, демиург, съперничещ си по мощ с Бога, както е в гностицизма, манихейството, богомилството. И така както се смята, че Христос не би умрял, за да възкръсне и да изпълни пророчествата, без предателството на Юда, отец Йоан си мисли: “Злото се съдържа в Доброто, както и Доброто се съдържа в Злото, че без живото и подвижно Зло Доброто е невъзможно. Бях разбрал още, че светът е особено устроен, че както Малкото се съдържа в Голямото, така и Голямото се съдържа в Малкото”. Така че както човекът е приемник на невидимия миниатюрен вирус, способен да убие милиони, така човекът е приемник и на невидимия безкраен Бог, миниатюрните „подробностите“ около чието разбиране са способни да разцепят църковното единство и да сложат край на цели империи.

==

В заключение трябва да кажем, че макар и привидно несвързани, двете редуващи се части на този роман успяват да се проникнат тематично, като дух, макар и да са несравними в красотата на езика си, в словесните си регистри, в самата си тишина. Във въздуха на „Объркани в свободата“, който твърди, че съвършенството е, или поне може да се сравни с абсолютната свобода, остава висящ въпросът: ами свободата и да грешим, свободната воля да бъдем и несъвършени? Остава още и усещането, което сам героят описва – за “смешение на възхитително високото и обидно обикновеното, на съвършеното и на пошлото”. Смешение, което Владимир Зарев почти е патентовал и което, както казахме, напомня и на другите му романи. Ако харесвате писането му и не ви притеснява това, че той е разпознаваем и повторим, дори в специфичните думи, които преминават през всичките му романи, то е препоръчително да прочетете и този.