“Едно възможно начало” на Тодора Радева (ICU, 2023) е сборник с разкази, обединени от идеята за смисъла на дома и за живота като история, чийто сюжет може да бъде конструиран и разказан по различни начини. Преди всичко обаче това е безупречен образец за женска книга - и като тематика, и като звучене, и като послания. В центъра на всеки разказ тук стои именно жената. Дори и в редките случаи, когато върви през мъжка гледна точка, а не през съзнанието на някоя от героините, обект на този разказ, негова сърцевина отново се оказва женски образ.
==
В сборника (който тази година спечели първата награда в конкурса “Йордан Радичков”) жената присъства в различна възраст, статус, образ, състояние. Тя е и жертва на психологическо и физическо насилие; и уморена, потънала в безличното ежедневие домакиня; и крехка, несигурно търсеща себе си самотница; и изкусителка; и неуловимост. Но онова, което обединява протагонистките, е, че те са разгледани в позиционирането им спрямо дома и живота, с който разполагат, в който се лутат и/или който търсят за себе си. Събира ги желанието за “друга съдба” - защото за всяка от тези жени съществува поне теоретичната вероятност за различна история, за “едно възможно начало”.
==
Да, “дом” и “история” тук са флуидно припокриващи смисъла си синоними. Домът е усещането за мястото, в което историята е наша, такава, каквато ние я искаме. Същевременно чувството, че не притежаваме, не участваме в и не разказваме собствената си история, ни оставя бездомни.
==
“Дом” е и богатата и просторна къща-затвор, в която израства Рая - една от главните героини, която се появява в няколко от разказите - и чиито с 37 прозореца майка й ще потроши, преди да я напуснат; но и полусрутената призрачна къща-бърлога с дупка по средата, приютила години по-късно момичето (“Капана”).
==
Мнозина не успяват да се откъснат от своя “дом” - като героините от “Дни като този” и “Хроника от петия етаж” например. И двете са се оказали в плен на заблудата, че да се омъжат, значи да започнат да създават свой собствен свят. И двете са разбрали, че трябва да спазват “вече установени, макар и неписани правила” и че всъщност няма да разполагат със себе си. И двете са оставили всичко това да проникне дълбоко в тях, а мъжете да станат собственици на историите им, както разсъждава героинята и в “Случайна среща” (Защо мъжете си мислят, че като ги обичаш, като си с тях, и изведнъж стават собственици на всичките ти истории, на всичките ти спомени и желания?). И при двете бягството се оказва невъзможно.
==
В “Дни като този” героинята поне прави опит, колкото да се окаже на същото място след този отчаян завой. Хаосът на ежедневието, което е неспособна да подреди сама като супержената от списанията, я пресреща като доказателство, че не може да се справи с живота си (Всичко, което би могла да направи, се изпаряваше при вида на къщата ѝ). В “Хроника от петия етаж” този процес вече е завършен (Животът те притиска и няма мърдане, и са напразни всякакви усилия). Там жената е стигнала финалната фаза - да оправдава мъжете за поведението им, за пренебрежението, грубостта и насилието към нея. Нещо повече - да обвинява самата себе си (Тя е виновна за всичко).
==
Понякога домът има шанс да бъде открит именно там, където кривваш от все същите маршрути (Искаше да се откъсне, да поеме в друга посока, но сякаш бе разпиляла себе си по тези улици - “Люляци през есента”). В откъсването от познатото, от капана на фабулата, в която си се затворил, “има нещо магично, нещо съдбовно”. В този разказ с леко фантастичен привкус домът се разкрива като утопичната фиксидея на толкова много самотни, лутащи се жени - той е сякаш един от макетите на къщи, които героинята измисля и изработва на ръка; гънка в пространството, която наивно искаме да мислим като запазена единствено и само за нас.
==
Внезапен, непланиран дом може да се окаже привидно спонтанно място - като простата къщичка в перуанското селце от “Коридор 76”. Място може би всъщност предопределено от пресичането на милиардите географски линии и от съдбата. Защото - както героинята е разбрала - “няма как да я подмине това, което действително е важно за нея”.
==
Домът може да се окаже илюзия и в друг смисъл. Извън неговото познато, уютно и обживяно пространство, героите от “Втори шанс” изведнъж се оказват неспособни да се разпознаят, да се “видят”. Тогава лъсва и заблудата, че в един дом хората са опознават - истината е, че те всъщност се забравят, защото спират да бъдат в крачка с промените си. Навикът те прави невидим. В “Другата” пък се поставя въпросът за цената на това да бъдеш от “готините” (както казвахме някога в училище) - от независимите, самодостатъчните, интересните, бунтарките, противопоставено на това все пак да имаш някакъв дом, все пак да имаш някого, за когото да се грижиш, до когото да заспиваш, който да ти осигури история.
==
И така в книгата образите на героините са затворени или между птицата от алегорията в “Ръце, какво ми носите” - хваната и отчаяно пърхаща сама в комина, върху който художникът ще изрисува дърво, т.е. утешителната илюзия за дом; и между бабата от “Разпилени нишки”, чийто дом някъде сред природата представлява откъснат, малък свят с къща, в която “нямаше нищо излишно”. Тази монотонност е задушаваща за нейната внучка, която иска да се свърже с големия свят, но за възрастната жена е нейното непоклатимо място, защото според нея промяната се поражда от непринадлежимост, от несигурност, от несвойственост, от нещастие (Хората променят живота си само при нужда, обикновено от лошо, вярва тя). До смъртта си, дори и в самотата, тя отказва да напусне своето място, защото във всички случаи домът е само и единствено свое “пространство, независещо от външния свят”.
==
Онова, което може да се каже за почти всички героини - за жената изобщо - е, че тя е носител на травми. Че жената е картография на болки, които сякаш винаги са там. Да се откъснеш от мястото източник на болката, не означава да се откъснеш и от нея. Сякаш винаги съм го носила в себе си, тъпа, приглушена болка, но неизменна, постоянно присъстваща, казва Рая в “Едно възможно начало”. Тя е единствената героиня, която се появява в няколко разказа, заплитайки нишка, обвързваща и всички останали протагонистки в нещо повече от случаен сбор от истории.
==
Не случайно Рая носи това име, макар че да, предвидимо дразнещо е то да се свързва с онова отвъдно утопично място, както самата героиня отбелязва - място, където (уж) заради жената извечният съвършен дом на човечеството се е провалил и се е преврънал в място след наказание: “ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе” (Битие). Мислим си за това, когато Иво, един от влюбените години наред в Рая, прави списък в тефтера си, озаглавен “Болките на Рая”. Спомняме си за ябълката, когато тя си мисли: Всеки се докосва само до част от нея, която му харесва, откъсва я…. Името на Рая носи тази перфидна двусмисленост: женският (опит за) рай е по дефолт травмиран.
==
Сещаме се и за изгубената чистота на това, че в рая “и бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха”. Не е случайно, че в “No Subject” Рая споделя как винаги е искала просто да се съблече пред някой мъж - не като стриптийз, не като акт на съблазън, не като игра, а в простия смисъл на откритата голотата. На видимостта. Да, тук жената е разпъната между желанието да бъде видяна и да остане защитена от погледа. Рая съзнава, че “винаги има разлика между въобразеното и случващото се”, че тялото й е участвало единствено в съчинени истории, прекопирани, съшити. Макар и запазило външните си очертания, то се оказва разбъркано, пренаредено и разместено от болките си.
==
При цялата невидимост на жените (от гледна точка на мъжете) в тези страници, единствено онези герои, които сами са самотници и особняци се оказват способни да преодолеят тази хем феминистка, хем парадоскално сексистка невидимост, неуловимост, непостижимост на жената. Като Иво, който успява внимателно да изследва тялото на Рая, за да се открие къде в крайна сметка тупти сърцевината му. И като героя художник от “Ръце, какво ми носите”, обсебен от ръцете на чужда жена, в които открива “издатина от застинала болка”. Само когато - както и в двата разказа - жената остава неизконсумирана, в известен смисъл на пиедестал, когато не си дръзнал да провериш “колко дълго ще действа магията им” - само тогава видимостта се приближава.
==
Тук неизбежна е и връзката с незадоволимостта на жената (Никой мъж досега не успяваше да я разпали, ако се остави само в неговите ръце, ако не разчита на собственото си въображение - “Другата”), свързана с нейната специалност и същевременно самодостатъчност. Факт е, че мъжът в крайна сметка бива неспособен да достигне до “най-долния пласт на палимпсеста, където е истинският текст, вероятно
написан на език, който са забравили или изобщо не владеят“.
==
И ако за някои героини ролята на Пепеляшка е неизбежна, ако за някои действително е вярно, че жената “може да се приюти единствено в нечия любов” (“Когато денят си отиде”), разбирай - в историята на мъж, измислена за нея, то Рая все пак отказва да приеме пренареденото герданче от другия си обожател Калоян - герданчето на майка си, което се е скъсало и чиито мъниста са се пръснали по земята, а той ги е събрал и нанизал пак. Акт изцяло символичен, абсолютно феминистичен - акт, отказващ пренареждането, събраната вместо нея за нея история. Именно майката на Рая в едноименния разказ ще бъде жената, достигала своето най-страшно за мъжа проявление - жената-вещица, горгоната, от която мъжът се страхува, която изпива силите му (червените обувки са друг пределно ясен символ). Макар и да плаща за това с живота си.
==
Може би най-женското в тази книга е именно признанието, че жената е способна да бъде чужда не само на дома, на съпруга, на живота си, но дори и на детето си. Чужда и на самата себе си или напротив - тъкмо така оставайки тя. Макар и по женски сантиментална и патетична на места, в това Тодора Радева успява да бъде честна докрай.
==
Тази книга събира вечните (женски и не само) теми: раздялата, самотата, идентичността, бездомността, приютяването, нещастния брак, празнотата, любовта, болката, загубата, грешките, пропуснатите възможности, безсилието, “чувство на вцепенение, чувство, че си някъде отвън, встрани от собствения си живот”. И макар разказите да се разполагат в годините на 90-те и малко след това, то те разказват общовалидни, универсални истории. Въпреки че, както пише някъде Радева, “изкуството изпъква само на фона на някакво голямо събитие, че в него трябва да присъства историята”, това не е разказ за времето, а за хората му. Маркирано крайно дискретно чрез крайъгълни събития, то е само дух, който преминава през онези, които обхождат улиците му - в познатия голям град - Пловдив, в хаоса на столицата, в провинциалната затвореност на Първомай. Капана е една от реалиите в тях, но капанът като нарицателно е навсякъде по тези страници.
==
Защото езикът е важен - и когато казваме много неща с една дума, и когато казваме едно с много думи. В тази книга той е инструмент, който наранява, манипулира, съблазнява, придобива, отдалечава или приближава. Творчеството е една от възможностите за “друга история”, за възможно начало. Както в “Разпилени нишки”, където героинята едновременно защитава и изразява себе си чрез шарените рокли, които създава; показва най-интимното от себе си и това я прави вътрешно свободна. Или като в “Когато денят си отиде”, където сама измисля истории чрез писането. И знае много добре с колко малко време разполагаме след убийството на всекидневието. Затова всяка нощ се мъчи да улови историята на пулсиращото сърце, преди да замлъкне завинаги.
