"Корабът на сирените" - романът, в който Александър Секулов си позволява всичко

Малко писатели могат да си позволят всичко. С “Корабът на сирените” (Хермес, 2023) Александър Секулов с възхитителна дързост ни заявява, че е един от тях, създавайки интелектуално и чувствено пищен свят, в който авторът не само необуздано присъства във всичките си герои и говори чрез тях, но разговаря и със самия Бог. И както “Престъпление и наказание” може да се чете като обикновена кримка (ако не може да се проумее като дълбокото философско-психологическо изследване върху човешката съвест, каквото е), така и “Корабът на сирените” за едни ще е щура приключенска комедия, а други ще могат да се упражняват в обстойни критически прочити на този бременен от световна култура текст, при това прилагайки различни видове теории: на архетипите, на структурализма, на марксизма, на феминизма и т.н.

==

Препратките, алюзиите, реалиите, директният name-dropping, изброяването на базови жалони – в литературата, драмата, киното, политическите, полови и литературни теории – в романа са толкова много, а полето на интелектуалното заиграване и пародията обхваща такава част от културната история на човечеството, че ако читателите се задъхат и започнат често-често да проверяват едно или друго в Google, то проблемът ще е изцяло техен, топката, както се казва, ще е в тяхното поле. Защото въпреки ясното съзнание за интелектуалното си надмощие, авторът не е искал толкова да изпита или впечатли аудиторията, колкото докрай да се наслади на умствената си игра, да изпита нарцистично по същността си удоволствие, да вземе на подбив и най-възвишеното, да бъде демиург на хипотетичното и дори на крайно неправдоподобното.

==

Ами да! Тази история е възхитително невъзможна, героите са по-скоро репрезентативни, иносказателни, карикатурно-плакатни, понякога направо химерично-утопични до недостоверни, макар и всеки от тях да е снабден със своя кратка биографична бележка – но тъкмо там е работата, тъкмо това е толкова симпатичното! Кога иначе ще чуем порно актриса да чете Елиът по време на акт и да реди дълбокомислени литературни анализи пред почти неуки моряци, или пък продуцент, определян уж като пълен илитерат, който (как въобще е възможно!?) дори не е чувал за съществуването на Маркс или на най-базовия черно-бял филм в историята, да прави сложни мисловни експозиции, размишлявайки върху евангелията, природата на киноиндустрията и революциите. Пък дори и само заради това авторът да ни обясни и разкаже (а в най-добрия случай – припомни) всичко това.

==

==

И ето. Два плавателни съда се сблъскват насред лазурното море на любимата на писателя Егея. Разбитата лодка носи крайно интелектуалното руско имигрантско семейство на Иван, Маргарита (по Булгаков?) и Евгений Миклухо-Маклай, произхождащо от рода на известния пътешественик, антрополог и изследовател. Тримата владеят куп езици, познават историята на киното, вещи са в куп теории и текстове от сферата на хуманитаристиката, като при това съвсем не им е чужд руския “емоционален екстремизъм” и радикален идеализъм. Другата гемия носи типичния за Секулов занемарен гръцки екипаж, непрочел нито книга в живота си, но крайно обаятелен в своята автентичност и някак по детински чист примитивизъм. Както и кино екип, който снима порно продукция на борда – сбирщина от всякакви (предимно балкански) националности, сред които и четири абсолютни двойнички на вечните звезди София Лорен, Бриджит Бардо, Шарън Стоун и Мерилин Монро.

==

И двете гемии са се отдалечили от всеки възможен бряг, бягайки по различни причини от властите и обикаляйки в кръг в открито море. Тук структурният подход веднага би провидял типичното за приказката отделяне и преминаване от света на цивилизацията, културата и законите в света на природата, където протагонистите обикновено биват изправени пред предизвикателства и изпитания. Е, тези няма да се завърнат като герои. А неопитоменото пространство, където синът Евгений веднага “подивява”, всички остават “без имена, националност, минало, може би и бъдеще”, ще се превърне в територия, в която досегашното им аз претърпява трансформация, но и в която парадоксално закипява бурна културна и цивилизационна дейност. Излизайки от линейното време, героите – които буквално се въртят в кръгове с гемията – влизат в цикличното, митологично време, където “морето е другото име на вечността, а сред нея часовникът е излишен”. Където властват архетипите и вечните функции – “в центъра на света под развеселения поглед на Бог”, най-големия режисьор.

==

Събрани по принуда на съдбата, двете групи пасажери ще се впуснат в изненадващи отношения (сексуални или платонични); в пресъздадени като драматургични диалози, едните – дълбоко прозаични, разиграни с куп огледални реплики, другите – безмерно високи, разгърнати като философски полемики, с невъзможни за изказване в реалния живот дълги декларативно-лекционни реплики. Тази непрекъсната игра между ниското и високото пронизва цялата книга и на нея романът дължи голяма част от въздействието си. Поради липсата на достатъчно човешки и технически ресурс героите ще обединят сили в опит да създадат порно римейк на историческия по силата на своите внушения, монтажен и звуков подход и изразителни средства филм на Сергей Айзенщайн – пропагандния “Броненосецът Потьомкин” от 1925 г., който е задължителен за изучаване от всеки прохождащ в киното.

==

==

Сред най-ефектните прийоми, които Секулов използва, са буквализирането на метафори, използването на езикови двусмислия, ироничното преобръщане на клишета, подриването на стереотипи и, както вече споменах, непрекъснатото взаимно пародиране на високото и ниското, вкл. превратното използване на езиковите регистри – например възвишена, барокова, патетична реч, употребена за нелепа или натуралистична битова ситуация. Невъзможно е да се споменат всички такива места, но е достатъчно като пример за всичко това накуп да вземем дори и конфузното объркване около израза “да работи върху себе си”, който може да означава и духовно самоусъвършенстване, и мастурбация. Това непрекъснато изненадващо изместване на фокуса по отношение на обичайното и очакваното носи изключително висок комичен заряд, който Секулов прекрасно експлоатира.

==

В романа, чиито конци до един държи не друг, а самият той, писателят използва разказвачи в множествено число (ние), които нарича хроникьори, издигайки на още по-високо равнище поредицата от пикарескови събития – в крайна сметка, не всеки човешки опит заслужава свои собствени летописци. Те обаче са крайно субективни, а паметта им – ненадеждна (“цитираме по памет, която отслабва”). Използвайки техния анонимен глас, Александър Секулов не пропуска да се намеси авторски като в добрия стар роман – с интелектуално мъдруване, критични ремарки, пристрастни лични разсъждения.

==

Като успешен драматург в реалния живот, той ни прави съпричастни и на някои от драматургичните техники от кухнята, коментирайки и върху използването им и в постройката на този роман. Позволява си например да копира разговор от няколко страници в почти изцяло същия вид, ала проведен между други двама герои. Разиграва пред нас упражнения по метода на великия Станиславски, познат с техники, които изискват актьорите да се опират на собствената си емоционална и сетивна памет, на въображението, на мисленето „какво, ако“, на обстоятелствата, на физическото ангажиране, както и да си задават всички въпроси от кой до защо. А насред цялата вакханалия от говори на сцената на гемията, Секулов ни предлага практическа апология на мълчанието, карайки ни да го броим сами в конкретни секунди след всяка реплика на героите си. Отново – прекрасно!

==

==

Романът теоретизира почти еднакво върху киното, драмата, литературата и революцията – в този формат е невъзможно да се напише достатъчно за всичко това, но ще се спра съвсем мъничко на литературата, понеже тя е във фокуса ни тук. Разсъжденията върху нея са остро злободневни и иронично критични и реферират нескрито към актуални литературни фигури и процеси на родния литературен небосклон. Особено явно това е в трактата на Иван “за инфантилното изкуство”, зад което по думите му се крият бездарни едноклетъчни артаджии (теория, развита от стр. 227 и малко по-нататък). Почти съм сигурна, че активните читатели ще разпознаят визираните модели. Освен това самото повествование също често спира, за да разсъждава метатекстуално върху себе си, върху избора на изразни средства или смисъла на казаното, върху вечния въпрос кое е по-важното: историята или стила.

==

Онова, което видимо занимава авторът обаче, е най-вече забравената бавност на литературата и изобщо на културните текстове предвид повсеместния глад за бързо забавление. За Секулов вече е факт, че “краткото царство на буквата рухна под империята на образа”. Докато сам целенасочено прекъсва и забавя действието, на редица места той с иронична театралност се смъмря, питайки се кому вече са нужни “подробностите”, описанията, разсъжденията, ремарките - всичко онова, което пречи, когато може да се заложи просто на голото действие и репликите. В книгата прозира заслужен упрек към днешния масов читател – “новият читател отказва да чете как Том Сойер лови муха на три страници”, защото “зрителят се разсейвал излишно”. И е престанал да забелязва оригиналите.

==

В същото време авторът признава своята субективност, слабостта си пред измислянето, дори своя мързел да обяснява всичко (“Изнервяме се, когато в подобни суматохи искате да обясняваме какво, как и по какви причини се случва”). И с въпроси, и с целия си роман като цяло Секулов хвърля ръкавица на издиганата в култ достоверност, на необходимостта всичко да е обосновано. “Стига с тази психология!”, ще възкликне той в защита на своя карнавален художествен свят. И ще защити съществуването на грешките в една творба като животворящо.

==

==

Революцията е все пак централната тема в “Корабът на сирените”. Може би в единствения ми до момента прочит неточно съм усетила някакво противоречие по отношение на тезите за нея, което би се изгладило при втори, по-внимателен. От една страна, на съвсем буквално ниво, “революционни” са много от изборите на отделните герои – стига само да споменем, че почти неграмотните капитан и боцман прочитат за първи път в живота си не кого да е, а Маркес, а свикналият на пошла физическа любов порноактьор се влюбва напълно платонично в духовния и интелектуален облик на жената отсреща. Революцията е преди всичко и творческа – като революционно можем да разчетем дръзкото сливане на високото с ниското изкуство, на интелектуално-духовното и чувствено-телесното, на невинното с порочното, на материалното с вечното. Революционно е, в крайна сметка, самото писано слово, което според Секулов се “превръща в единствено средство за съмнение в реалността; не в акт на познание, а на диверсия”.

==

В същото време обаче писателят вярва, че “всяка революция избухва от омраза към красотата”, че нейната цел е “изличаването на божия промисъл”. Особено в обществено-политически смисъл “всяка революция е преди всичко лошо поведение и нездравословни навици, а успехът й се дължи на ослепителна, необяснима и безпределна наглост”. Може би нейната природа по неизбежност се проявява като пастиш на отмененото, като ерзац, който превръща в революционния бяс в диктаторски. Какъв по-силен символ от революционния и по тематиката, и по визията си филм “Броненосецът Потьомкин”?

==

Именно него Иван ще предложи на продуцента Корнелиус Плейн (може би от английското plain – плосък, прост, обикновен?) да превърнат в нов манифест. (И не се бойте, ако не сте гледали филма – той е подробно резюмиран, вкл. с кадри, а вероятно можете да го намерите и в YouTube и да го изгледате. Така пряко ще схванете пародията в прословутата сцена със стрелбата на одеското стълбище.) И докато актрисите протестират срещу отвратителната храна на борда, също като във филма, Иван и Корнелиус замечтават за революция чрез изкуството, която ще сложи край на всички революции, ще взриви 250-годишния революционен бяс чрез изразните средства на секса и иронията. Порното ще стане единственото, носталгично съхранило великите традиции на нямото кино – и може би ще се превърне в израз на вечното сливане. Какво повече от красотата, хармонията и свободата на сексуалния акт под слънцето над синьото гръцко море?

==

Впрочем – хетеросексуалния акт. Защото докато марксистката литературна теория би могла да предложи класов прочит на творбата, феминистичният подход би анализирал по своя си начин недвусмисления преврат срещу днешното либерално отношение към пола – обратно до зададените по дефолт настройки: мъжкото и женското начало, в чиято единственост писателят не се съмнява. Без да крие това. Видяна през алфа-мъжкото – или по-скоро оставаща вълнуваща, плашеща и непроницаема мистерия пред взора му – вечната жена на Александър Секулов е от типа на тази у сходния му Казандзакис. И може би, съвсем не тайно, е точно такава, каквато мнозина читателки искат да се видят описани.

==

Така че докато продуцентът се оплаква как в порно индустрията са нахлули сексуалните малцинства (“Нарочиха ги за жертви и ги приготвиха за диктатори”), превзели влачената от тях пазарна ниша чрез (джендър) идеология, Корнелиус Плейн мечтае да изземе нови територии от старото хетеросексуално мнозинство/пролетариат. Случайно ли е тогава, че на въоръжение е взел четири от най-сексапилните, архетипни жени от старата школа, предшестващи #metoo и cancel-културата: София, Бриджит, Шарън и Мерилин? Е, българската публика със сигурност ще му “прости”.

==

Всъщност, поемам огромен риск с тази статия, защото авторът очаквано не гледа никак добре на критиците, които в романа описва като неспособни да усещат в дълбочина творбата прометеевци с изкълвани от терминологията дробове. Повърхностни ерзаци на твореца. Така че донякъде нарочно правех теоретични вметки – за да види, че не е толкова страшно, – ала така или иначе приключвам, защото по всеки аспект от този роман може да се напише цяла студия. Странното е, че Александър Секулов ми се струва далеч по-органичен и вълнуващ именно в него, отколкото дори и в най-сериозните си книги, някои от които приемам повече като нужно в българската литература упражнение по стил, отколкото класически романи per se.

==

“Корабът на сирените” е удоволствие, което предизвиква не само смеха, но и ума ни. Изпитание за общата ни култура, което се преминава леко и не без добронамерена помощ от автора. Удоволствие, което ни напомня, че “разказът е река, историята – море”, която дори и привидно да свършва в нищото, продължава вечно отвъд. За предпочитане – с френски сладкиш.