Ямбол. 1967-а. Дълбок социализъм. Тази рецепта е незабавно разпознаваема, но изпълнението й в новия роман на Яница Радева „Годината, която започна в неделя“ (Жанет 45) е по-различно и далеч по-плътно откъм сюжет и описателност. Макар и неназован, провинциалният Ямбол, този град „като всеки друг в китното ни, както казват, отечество“, се превръща в арена на редица лични съдби, разказани по надвременен и общочовешки начин. Обикновеността, изцяло битовите истории и общественият фон придобиват екзистенциална приказност – и заради образния език, и заради граматическите избори (като преизказното наклонение), и заради гледните точки.
==
Последните минават през съзнанието на едно седемгодишно момиченце, от една страна, а от друга – през онова фокнъровско „ние“. Разказвачът от първо лице, мн. число се включва периодично, рамково, и стои особено подходящо предвид обществено-политическия строй, основан върху всеобщата униформеност и разтварянето на аз-а сред безличието на мнозинството.
==
На това разтваряне Яница противопоставя наративното обостряне на своите образи. От една страна, те са типови, типични за соцреализма, като извадени от социалистическия каталог с герои (старши сержант, партиен деец, млада майка, главен редактор на вестник, директор, работничка в текстилен завод, политически репресиран, „ретроградна“ госпожа от предишното време и т.н.). От друга, тя е събрала повечето от тях на една улица, сближила ги е, обвързала е пътеките им, извеждайки на показ тяхната човечност и „човешкост“. Подробно, сладкодумно, с вникване във вътрешното им пространство и мотиви е превърнала разказа за тях в невъзможен за соцроманите. Но – още по-важно – за нетипичен дори за съвременните романи, опитващи да възкресят близкото минало. Няма обяснения, дидактика, свръхдраматизация, идеализации, пряко осъждане, неудържано залитане към клишета. Това прави книгата незабавно разбираема за живелите тогава, но и близка и понятна за онези, които не са били родени по онова време.
==
Малка вметка. Могат да се направят паралели между романа и подобни съвременни четива, оформящи общ контекст – по отношение на език, постановка, гледна точка. Сред тях са най-малкото „Тук живее Йожи“, “Лято в Бурландия”, “Макгахански блусове и балади” и др. Бихме могли да направим асоциации и с „Неясните очертания на света“ на Ирис Волф, която принадлежи на същото това наше поколение разказвачи и чийто роман също е далеч по-екзистенциален, отколкото исторически, по-камерен, отколкото мащабен. И в двата своеобразните жалони на мястото и времето са вградени, органични. Социално-политическото бива не преекспонирано, а удържано пред крайно личното, белязано от базовите житейски преживявания: раждането, загубата, наказанието, приятелството, помощта, изневярата, завръщането и т.н.
==
Въпреки че разказът преминава през всеки от героите, като че ли в неговия фокус все пак остават малката Йоанна и нейната баба, Госпожата – бивша актриса, загубила съпруга си в лапите на новата власт и (макар и току-що излежал присъдата си) на сина си, осъден заради своя стихосбирка, а сега принуден да работи по мегаломанските строежи на социализма. Драмата на семейството, закътана между уж обичайните съдби на съседите им, приютена в общото им ежедневие, се усеща още по-наситено именно така, без прекомерното й обговаряне. Бегли изречения, казани едва ли не между другото, като: „Цялата китна страна е постлана от ръцете на онези, които са изчезнали безследно от домовете и работните си места и никой не знае къде са“, отекват далеч по-зловещо.
==
Отвъд тяхната история обаче, пак така, почти индиректно, като в легенда, понякога по-тъжно и сантиментално, понякога почти комично, на фона на подготовките за честванията покрай отбелязването на Великия октомври, започват да се разкриват и ред други нередности и мрачни петна в обществения и човешки ред. Необходимостта да криеш вярата си. Изселеното семейство, с чието дете Йоанна се сприятелява, така както социално неуместните и отхвърляните винаги се сродяват в своето различие. Дискриминацията и бедността на циганите. Бившата танцьорка, осакатена и използвана за проститутка. Детето, което се изгубва, въпреки „невъзможността“ това да се случи в социалистическото общество. Доносничеството на най-добрия ти приятел за теб. Далаверите, кражбите от държавното и спестяването на ресурси в строежа на представителни съоръжения. Недостигът на продукти. Връзките. Скритите социални неравенства. Изкуственият апломб на медиите. Изневерите в образцовите семейства. Празниците, които са „откраднати набързо от времето и изникнали от пепелта“. Младежите, които викат срещу своя довчерашен учител. Участието на български войници в смазването на Пражката пролет. Застрелването на онези, понечили да преминат границата. Смазването на неудобните и присъдата „няма такъв човек“.
==
==
Ала на смътния фон на всичко това изпъква цветността на човешките взаимоотношения, взаимопомощта, съпричастието. Неслучайно романът ще завърши с посрещането на новата година, която ще събере всички съседи. Въпреки истината на Петър, че „в един и същ човек може да живее и приятел, и враг“ и решението му, че на никого да не се доверява напълно, книгата ще завърши с надежда в образа на детето, протегнало се към бъдещето. Защото „Каквото и да е то, каквото и да ни чака, щом едно дете се протяга към него, не бива да се страхуваме“.
==
В една от централните метафори се превръща вродената дивост на опитомената, експлоатирана и редовно побивана с възпитателна цел циганска мечка, с която Йоанна се „запознава“ по време на изгубването си. Именно мечката ще се превърне в главният виновник на възникналия по-късно инцидент. Почти фантастично – и крайно символично – хукналата мечка ще подпали реда, лъжите, скритите измами в чекмеджетата на властимащите. Ще се превърне в образ на пуснатата от синджира свобода. А Йоанна също ще си помисли, че „час по-скоро трябва да избяга, преди да ù сложат халка и да я превърнат в мечка“.
==
Друг важен проблем е идеята за името – защото „Не може човек да си намери място в новия живот със старо име“. Така и не разбираме това на Госпожата, която чрез прозвището си бива белязана от своя произход и принадлежност към предишния морал. Йоанна пък ще трябва да промени своето, защото то е буржоазно, а „новият живот не се нуждае от такива хора“. Така човекът бива разполовен на публичен и свой, на Йо, което момичето запазва за себе си, и Анна, която може би ще има шанс – въпреки своята вглъбеност, интелигентност и особеност – да се впише в бъдното. Ирония е, че Госпожата е бивша актриса. Защото социалистическият човек е играещ човек, човек на маската и ролята. Както героинята ще отбележи: „Животът стана съвсем театрален – значи си избрах добра професия навремето, за да мога да играя“. А привидната униформеност не бива да заблуждава, защото съдържанието е различно – така, както Слав и Ясен носят еднакви костюми и обувки на училище, но единият от тях е доносник.
==
Трета важна метафора е фобиоскопът – предмет, измислен от бащата на Йоанна – Петър. Поглеждаш го, когато се страхуваш, за да се освободиш от страховете си, обяснява на детето той. Заровена в пръстта, тази кутия, криеща тайните му, се превръща в символ на самия човек, на неговата скрита индивидуалност, на сърцевината и същността му, до която външното няма досег и съответно не може да подчини. Онази огромна и тъмна риба в съня на Петър, събуждащ се от задушаването в корема ù, е всъщност онова, което го крие и съхранява – точно като Йона в корема на кита.
==
Социалистическият човек е човек без памет, но героините на Яница помнят:
==
Възможно ли е? Нима е толкова къса човешката памет, нима толкова бързо забравиха какво беше? Нима другите не са като нея, нима не забелязват, че живеят в имитация на своя живот? Не, преструват се, не може да са забравили?
==
„Годината, която започна в неделя“ е диорама на обикновеното, видяно по един по-необичаен начин – през детското, през образното, през приказното. Тя е книга за възможното бъдеще на човека на фона на онова светло общо бъдеще, в чийто единствен смисъл е било разрешено да мислим идното. Тя е поглед към героизма на банално човешкото на фона на признанието, че няма нищо героично във времето, потънало в илюзии за фалшив героизъм. И истината, че също като куцата след насилието над нея Филипа, ние всички „сме с ампутирани части и куцаме“ през живота. Всички сме фобиоскопи и гледайки се един друг, не бива да се страхуваме.
