Small Rain на Гарт Грийнуел - шедьовър като стил и саморефлексия

Този анализ бе написан специално за “Литературни разговори” от гост-автора Златко Ангелов.

==

Врабче по калдъръма, / Врабченце кръгло и сладко, / Птицата на Чосър…

==

Stranger’s Child by George Oppen

==

“Ситен дъжд” (преводът е мой на Garth Greenwell, SMALL RAIN) не е обикновена книга. Третият роман на американския писател Гарт Грийнуел е шедьовър в два аспекта: стил и саморефлексия. Започнах да го чета като предпечатен пидиеф файл (книгата предстои да излезе от печат на 3 септември, 2024) по покана на Гарт и веднага осъзнах колко съм пристрастен към историята, описана в него. Затова започвам, по американските правила, с пълни разкрития.

==

Първо, аз живях в течение на 14 години в Айова Сити – града, където живее авторът и главен герой на “Ситен дъжд” – преди Грийнуел, след завръщането си от България, да стане пост-докторант в световноизвестното Ателие за творческо писане към Университета на Айова. Второ, като лекар писател работих в течение на десет от тези години в университетската болница, където, както се разбира от сюжета, Грийнуел е бил приет за лечение по време на епидемията от ковид заради необичайно съдово заболяване, като писател пък бях сътрудник на Ателието пред последните четири години от работната си кариера. Трето, своя престой в спешното отделение Грийнуел описва с медицинска терминология и особения жаргон на медицинското обслужване в Америка, които за мен не представляват нищо ново; тъкмо обратното, аз ги разчитам критично. Четвърто, Гарт редактира английския превод на моя сборник с разкази “Любов на Boogie Street”. И пето, през 2016 и 2020-а публикувах есета за първите му две книги.

==

Има още нещо, което ни сближава с Гарт: любовта към България, където вече не живеем. У него тя е в спомена за четирите години, прекарани в София, където става писател. Тук създава първата си повест – „Митко“, която след това превръща в романа „Каквото ти принадлежи“. Всички разкрития дотук ме правят неизкушен читател, който би могъл да захвърли книгата, в която повечето места и събития са му до болка познати.

==

Последното разкритие обаче е червейчето на края на въдицата, заради което не устоях на изкушението и погълнах романа гладно – така, както отдавна не бях чел нова книга. Като мъж, който се интересува само от жени и любовта с жени, книгите на Гарт Грийнуел ми показват – ме научават – какви са отношенията на любов между мъже, които имат съвсем различни чувствителност, чувственост и словесен израз от тези, които са ми свойствени по природа. И по време на четенето на тази превъзходна проза, но с особена сила и възвишеност докато четях този открито и откровено автобиографичен роман, осъзнах, че тя пресъздава всеобщото човешко състояние на заплененост от любовта и смъртта.

==

В предишното си есе бях написал, че „[в]секи голям автор е твърдял, че литературата разисква две вечни теми: любовта и смъртта. Като отговоря на някого или някоя, че пиша книги, почти като правило ме питат за какво са книгите ми; не съм намерил друг отговор, толкова конкретен и в същото време универсален, колкото – пиша за любовта. Но подразбирането на часа е, че става дума за любов между мъже и жени.“ Гарт Грийнуел е голям писател. Но има нещо, което го отличава съществено и категорично от големите му предшественици писатели гейове (като например Уйлямс, Капоти, Болдуел, Видал, Холингхърст), от които се е учил.

==

Гарт не създава фикционални сюжети, въпреки твърденията му, че първите две книги не са биографични, а разказва от първо лице собствения си опит на хомосексуален мъж, роден и щастлив като различен (queer). В своите наративи той не се смущава от различността, не я защитава от нападките на праволинейните, не я оправдава, не я крие зад евфемизми, а просто я разголва. За него тя е толкова човешка, прекрасна и възвишена, колкото е всичко, в което се проявява човешкостта ни. Тя е едновременно всекидневна (усещанията на тялото ни) и божествена (проявите на духа ни). И ако в първите си две книги той разказва за простиутиращата мъжка любов като антитеза на отхвърлеността й от традиционните ценности без да скрива опасностите и моралното й двусмислие, в “Ситен дъжд” любовта между разказвача и любимия му Л. е семейна, спасителна, очарователна, телесна, самонаблюдаваща се, синхронна, творческа, духовна и най-важното, красива като всяка страстна любов.

==

Така че, преди още да съм го преразказал (ако ме питате за какво е този роман), отговорите ми са няколко. Това е роман за любовта и смъртта. Това е роман за мъжката хомосексуална любов. Това е роман за катастрофите, които ни дебнат в живота. Това е роман за откровената всепроникваща интроспекция, на която е способен поетичният ум на неговия автор. Това е роман за силата на поезията. И най-сетне той отговаря на модерната дефиниция за автобиографичен роман от типа на романите на Карл Уве Кнаусгард и Рейчъл Къск, но ги надминава с внушенията си за универсалност, интегрирани в неподражаемия дисциплиниран стил на Гарт Грийнуел.

==

Авторът не се опитва да философства върху преживяването си, а извежда философията си от вездесъщото си лично присъствие в срещите си с хора, поезия, природно бедствие, здравепоазна система и в крайна сметка, със страха от смъртта. Това е лична изповед за едно животозастрашаващо преживяване, очистена от сантименталната примиреност на обичайните изповеди. Моето есе няма как да не е в синхрон с този личен стил.

==

Избирам подхода на Гарт – да не се съобразя с предразсъдъците на преобладаващата част от читателската аудитория относно хомосексуалността. Наясно съм, че още от самото начало те ще четат това есе с предубеждение, като посегателство върху вкуса им, та чак и с отвращение. Ако изобщо го зачетат. На онези, които ще намерят сили да преодолеят съпротивата си или са по начало достатъчно ерудирани и с критичен ум, съм благодарен. Да се съпротивляваш на хомосексуалната литература означава, че си против правото на гей хората да изпитват универсално съществуващите човешки чувства, както и да не можеш или не искаш да допуснеш, че тя може да е висока литература, когато е написана от майстор на перото. А високата литература е освен наслада и култура, възпитание на чувствата (у читателите) и възпитание на стила (у писателите).

==

Книгата започва с болка! Дори – болката! Болката на разказвача, която е неизмерима. А в сърцевината на всяка неизмерима болка се крие страхът от смъртта. Наглед тя плаши с неизвестността – защо ме боли? Но всяка неизвестност ни изпълва със страх. Читателите, които не познават автора или предишните му книги, ще започнат да четат тази нова за тях книга, без да подозират, че разказвачът и главен герой е гей. Това става ясно едва когато той споменава партньора си Л. на края на 2 стр. Значи ли, че тук те ще захвърлят книгата с отвращение, без да са обърнали внимание на драмата, сполетяла този мъж? Или че както мен, няма да бъдат обзети от любопитство (поне) защо той изпитва такава неистова болка и се намира в приемното отделение на болница, подчинила дейностите си на страха от заразата с ковид?

==

Признавам, че отчасти любопитството ми бе на лекар, нетърпелив да стигне до диагнозата. Пациентът, обезсилен от болката, започва обаче да описва педантично и с точни медицински подробности всеки час (а на места ми се струваше - и всяка минута) от своето преживяване, след като е признал на читателя, че за първи път попада в болница, винаги се е отвращавал от болничните заведения и е бил здрав до момента на болката. Още в първите страници осъзнах, че ми предстои да видя развитието на едно заболяване и опитите то да бъде диагностицирано и лекувано от гледната точка на пациента, която е точно обратната на моята (аз винаги гледам на болестта така, както неговите болногледачи – медицинските сестри, стажантите, лекарите от различни специалности, та чак до чистачките в различните отделения, в които го местят: като внимание той да се чувства добре, да бъде извън опасност за живота си, да бъде обгрижван, да бъде осведомен за медицинската страна на болестта и шансовете да оздравее, а ако не е възможно да оздравее напълно – как да преустрои живота си, за да предотврати напредването й, да бъде изписан възможно най-оздравял и възможно най-бързо с оглед скъпото медицинско обслужване, но и за намаляване на психическата травма, която не отбягва и най-издържливия пациент).

==

Този необичаен със своята наблюдателност и чувствителност пациент създава небивало усещане за драма с неизвестен злодей, чиято развръзка се отлага от ден за ден. Лекарите знаят, че той всеки момент може да умре от установеното със снимки разслояване на стената на аортата, за което самият герой научава едва след три дни, прекарани в интензивното отделение (а това е около средата на книгата). Главната им грижа е да предотвратят този момент, докато решат доколко радикална интервенция да предприемат, за да го върнат към нормален живот. Той смътно се досеща, че животът му е в опасност, но съзнанието му е заето от усещанията, които предизвикват у него лекарствата, апаратурата за наблюдение, венозните системи, клаустрофобията в апарата за магнитен резонанс, и не превръща, дори и да му се е искало, опасността да загине в център на своите изживявания.

==

Това не може да не е съзнателен избор на автор, който мощно и безмилостно контролира своите думи, изречения, параграфи и глави в своя разказ. Така той оставя най-важното на читателя: да усети как знанието и незнанието си дават среща в общуването между пациент и медицински персонал. И тук майсторството на Грийнуел е удивително. От една страна, той нито веднъж не употребява какъвто и да е медицински термин погрешно. От друга, постепенно изгражда образите на хората, които го обгрижват. С едни се сприятелява по неведомите пътища на човешкото сближаване, въпреки дистанцията, която се спазва в това заведение, където всички, включитено и пациентите, носят предпазни маски, и накрая сбогуването с тях е мъчително (това е спойлер, който не мога или по-скоро не искам да избегна).

==

Други са студени и/или уморени от работа. Всички, с едно-единствено изключение, си вършат работата съвестно и в съответствие с установените норми и правила. И тук ми идва наум, че тази книга трябва да се прочете от медицинските лица в България на всички нива в здравеопазването, защото в нея един интелигентен пациент показва каква строго дисциплинирана организация и всеотдайна работна култура може да цари в една болница. Разказът на Грийнуел ме преведе през стаите и коридорите на университетската болница, която познавам до болка, и трябва да съобщя, че дисциплината там се дължи на академичното ръководство, а работната култура на Средния Запад е най-висока от цяла Америка.

==

Време е да обобщя какъв е сюжетът на “Ситен дъжд”. Ами няма сюжет в традиционния смисъл на понятието. Това е автопортрет на един гей писател като пациент, преживял тежко заболяване с добър изход. Времето на романа е заключено между приема на разказвача с неизмеримата болка в спешното отделение на болницата и първата нощ, прекарана у дома след изписването му десет дни по-късно. Има три главни персонажа: разказвачът, любимият му Л. и медицинската сестра Аливия. Бащата, майката и сестрите на болния, както и лекарите, които го лекуват, се появяват в съзнанието на разказвача епизодично, за да очертаят основните му отношения със света свързани със семейството и изгледите за оздравяване.

==

Стиловият похват, с който Грийнуел рисува този автопортрет, е ретроспекцията. Представете си автора пред огледало, как се взира в изгубилото нормалните си функции тяло с премрежени от седативите и принудата да не става от леглото очи. И докато нанася щрихи от обстановката и хората, които приближават до леглото му и после, свършили манипулацията или прегледа, се отдалечават, съзнанието му, вътрешното огледало на писателя, от което не може да се скрие, се отклонява към спомените за всекидневия му живот преди болницата, и той рисува с думите си друга картина, напълно отдалечена и чужда на мястото на действието. Впечатлението обаче е, че пише в момента или че е писал в момента, в който лежи отмалял и бяга от – иска да забрави за – ужасната повреда на тъканта, за която той няма тактилно усещане. Тази тъкан го е довела до границата между живота и смъртта.

==

Връзката, обединяващият елемент на всичко – легло, апаратура, вливания на лекарства, безвкусна болнична диета, общуване с персонала, въпроси на стреснатия – но не стресиран – от неизвестността болен и отговори на въоръжените със знание лекари, които въпреки това нерядко си противоречат – е самият той. Могъщ ум с невротичен характер. Огромно сърце с деликатна суетност. В края на романа става ясно, че неговият живот е пребогат на чувства и събития, но, помислих си, не е ли сюжетът на този прекрасен роман едно фикционализиране на всеизвестната максима, че болката, която изпитваш днес, утре ще се превърне в сила? Силата като обновяване на стари чувства, като апетит за нови преживявания, като оттласкване на страха от смъртта за сметка на тържеството на любовта и най-сетне като още по-дълбоко обвързване с поезията, чиито тайни стават все по-малко на брой.

==

Отклоненията от разказа за хода на болестта очертават постепенно и последователно четири теми: любовта, семейството, природните стихии и поезията. Всяка от тях е опредметена, оживена и очувствена от поетичната душа на разказвача с плътен образен език, пропит от остро интелектуално проникновение. Този език ще се изучава, вярвам, след време в курсовете за творческо писане (самият Грийнуел води курс по писане за секс наред с курсовете за тълкуване на американска поезия и проза) и би ми се искало да му посветя много страници, но в тази кратка есеистична форма си позволявам само да го обознача.

==

Уникалното в езика на Грийнуел е абсолютната откровеност, с която описва сексуалните сцени, до степен да ги направи не само необходими, но и привични като дишането, като пулса, като храненето и като четенето на поезия. Бях изкушен да цитирам един пасаж, но, когато го видях изваден от контекста, се отказах, понеже отделен от цялото загуби внушителната си, почти природна сила – дотолкова компактен и вътрешно непротиворечив е текстът на този роман.

==

Другата уникална характеристика е интроспекцията: разговорите и събитията не само са описани, но и осмислени чрез асоциации с миналото и сравнения със собствения интелектуален опит. Казано на пространствен език, това е три- и четиризмерна проза. Целият живот на писателя е като на длан пред очите ни.

==

Най-важното събитие – явление, ако щете – в този живот е любовта. Неизпитал любов, докато е растял, разказвачът я е замествал с ранни сексуални преживявания, но постепенно природната му дарба за музика го кара да облагороди свръхчувствителността си чрез музикално и литературно образование. И както често се случва в живота, след дълги години на крузинг и венерически заболявания, една съдбовна среща в Айова Сити с поета Л. го възнася в красивия свят на любовта. През цялото време, докато е откъснат от Л. в болницата и в неизвестност за прогнозата на заболяването си, мислите и чувствата на разказвача са за Л.

==

Толкова нежност! Ако се опитам тук да я опиша или обясня, ще наруша нейната чистота, лекота и хармонията, която тя излъчва. В същото време деликатността на тези две мъжки души не им позволява да афишират любовта си, те спазват всички изисквания за часовете на посещения, за това какво може да се пита в болницата и какво не. Л. страда сам у дома, страданието на разказвача в болницата е отчасти приглушено от непрекъснатите манипулации, изследвания, премествания и разговори за диагнозата, които той преживява всекидневно.

==

В течение на тези десет дни отклоненията – мога без колебание да ги нарека лирични – очертават цялата история на двамата, от влюбването до свързването им в семейство. Любовта между двамата пронизва и темата за семейството; разказвачът спонтанно сравнява семейството, в което е израснал, с онова, което е създал. Искреността на чувствата, добротата, радостите, щастието са реалност днес, в живота на зрелия Грийнуел, успял да надживее травмата, нанесена му от дисфункционалните отношения между баща му и двете му съпруги, както и да запази сърдечни отношения с една от сестрите си.

==

Семейството е общият дом. Двамата са си купили къща в университетското градче сред царевичните ниви и преживяват всички мъки и радости на ремонта, боядисването, уреждането, спасяването на къщата от ураганните ветрове – и това е метафора на всяко семейство, което живее в любов и гради бъдещето си. Болестта става причина той да се сдобри и с майка си, която дълго се е била отчуждила от него, отдала живота си на втория си съпруг. Типична американска история, впрочем, на фона на която младото семейство на двамата поети е оптимистична и тържество на нежната отдаденост един на друг и на поезията.

==

Затова не е никак случайно, че в няколко от своите отклонения от болничната обстановка Грийнуел говори за книжката с поезия, която Л. му донася в болницата, и особено за едно стихотворение от нея. Стихотворението за врабчето. Асоциацията е, че на перваза на прозореца в болничната стая често кацат врабчета. Той отваря на страницата със стихотворението, препрочита го за хиляден път и му прави невероятен анализ, като описва как го е преподавал на своите студенти и какви ритми и нюанси открива всеки път в стиховете за кръглото сладко врабче. Цялото стихотворение звучи така:

==

Врабче по калдъръма,/Врабченце кръгло и сладко,/Птицата на Чосър …

==

или ако листо/Заискри сред листата,/Сред листата на сезона …

==

Крачката на врабчето/Крачката на рожбата му докосват/Голата скала.

==

Анализът, който Грийнуел прави, лежейки слаб и безпомощен на болничното си легло, заема 15 страници от роман. Когато го препрочетох, докато пишех това есе, настръхнах от вълнение, по-силно от първото четене, по-поглъщащо от собственото ми битие. Потънах в музиката на думите, които Грийнуел употребява, за да предаде своята идея на поет, който живее във високопланинския замък на словесността, далеч от тривиалния свят, но построен с неговата спонтанна красота.

==

Нюансираността на анализа е толкова потресаваща и обзема почти целия смисъл на поетичния свят от Чосър до днес, че ми е невъзможно да я резюмирам. Вместо това ще цитирам откъс от есето, което Гарт написа, след като ръкописът му бе придобил формата на книжно тяло и на проекта за корица беше изписано първото изречение, това за болката. В отговор на почитател, който в Туитър изразява съмнение, че изречението не е съвсем по правилата на синтаксиса, авторът развива своето физическо усещане за въздействието, което имат за него запетаите и абзаците. Едните – придаващи лекота или тежест на изреченията, т. е., свързани с психологията на героя и действията му; другите – определящи графичната композиция на страниците, която би трябвало да е синхронизирана с отпечатания върху тях текст.

==

Тук му е мястото да съобщя, че Гарт е писател, който създава поезията и прозата си, пишейки на ръка в номерирани бележници, както той обяснява, за да усети енергийната връзка между мисълта и думите. Заглавието на книгата, пише той на стр. 46, е взето от една медиевална песен, която като млад той е пял, а по-късно преподавал на студенти като поема и в която фразата „ситен дъжд“ в контекста на песента, според него, изразява меланхоличен копнеж по смъртта.

==

„… here’s how the first sentence of Small Rain might be more conventionally punctuated—by the conventions of your typical tenth-grade English class, say: ‘They asked me to describe the pain, but the pain defied description; on a scale of one to ten, it demanded a different scale.’ That’s double the punctuation of my version, …: ‘They asked me to describe the pain but the pain defied description, on a scale of one to ten it demanded a different scale.’ Why do I think my version is better? I don’t mean in a platonic way, as a se ntence without context, but as the first sentence of this particular novel. The difference isn’t about semantics—I think the meaning of the two sentences is equally clear—and it’s not just that I like a clean line; there are plenty of places in my prose where I like a glut of punctuation, a sense of things being bunched-up or clotted. It isn’t just musical either, since actually I like the music of both versions: there’s an elegance in the more heavily punctuated sentence that in another context I think I’d be drawn to. But the psychology is all wrong: the more lightly punctuated version is more urgent, at least to my ear (…I mean nervous system), it doesn’t have time for elegance. I think that’s right for the start of a novel that begins with pain, with the narrator in pain, and also with disorientation and panic. But it’s not just psychology, either. It’s also a question of scale of articulation. I don’t know how to talk about this, really, but it has something to do with the movement of energy, where and how you want an arc of energy to touch down. It feels like a conductor’s decision to conduct a bar of 3/8 in either one or three strokes of a baton: the notes and rhythms don’t change, but the character of the music, its energy, does. That feels true to me for sentences, too.”

==

По време на боледуването не вали дъжд. Но копнежът е дълбоко в душата, обвит от страх. Житейските неща са отвън – врабчетата, слънцето, сестра му, която паркира. И в края на романа те лежат прегърнати и гледат как тяхното куче тича да улови топката с уши обърнати от вятъра. Pure life. ПРОСТО ЖИВОТ!