Странно и тъжно е, когато осъзнаеш, че „батковците“ ти – тези буквално от поколението преди твоето – вече пишат своите мемоари. Редят почти застъпващите ви се спомени, които уж трябва да идват късно в живота, като равносметка и опит да обхванеш далечното, докато пропускливата ти памет доизмисля съхраненото под формата на „емоции и парчета от емоции“. Още по-тъжно е, когато естественият разказ – съставен от отделни лично преживени случки, но изградил биографията на цяло едно поколение (това на 60-те) – се разнищва трескаво, неспокойно и нервно накрая, превръща се в гневен публицистичен дневник на сегашното: време на безумна война през XXI в. и на настъпващия дори в литературата изкуствен интелект. Първото – отнемащо човешки животи и достойнства в угода на един луд, второто – отменящо ценността на стремежа към автентичност, достоверност и истинност.
==
Именно от война – Първата световна (приключила, уви), започва романът „Жив“ на Емил Тонев и във война опира – несвършваща, заплащваща да се превърне в европейския апокалипсис на един съвременен антихрист. Никой от героите вътре, изглежда, не е живял без своя война. И все пак първата, в която авторът ни среща с по чудо оцелелия си дядо на Добро поле през 1918 г., е някак едва ли не „обикновена“, „земна“, плод на трагични човешки грешки, но и място, където то, човешкото, все пак може да се прояви, изкупи и въздигне (както когато събраните от къде ли не войничета пият своята жолта ракия, а македонецът от Битолско спасява живота на дядото от Чирпан). Тя, въпреки своята трагичност, е малко или много обвързана с възможност за чест, за достойнство, за човеколюбие.
==
Затова пък осколките от днешната демонична „специална операция“ разкъсват способността на автора (който я преживява остро, така както трябва да я преживява всеки от нас) за спокоен художествен разказ. Притеглят го периодично, особено накрая, към публицистиката и директното изразяване на позиции. Отприщват непосилната и нежелана омраза и разрушават илюзията за каквито и да било сигурност и оптимизъм. И отменят препоръката за дистанция при осмислянето на историческите събития, защото:
==
Не съм историк. Днес ми е тревожно. Днес ми е кофти. Войната е днес.
==
Като автобиографичен мемоар е замислена тази книга. Но макар личното, семейното, споеното от навици и куриозни случки, от забавни моменти и тъжни епизоди ежедневие да е в центъра ѝ (с еднакъв процент истинско, измислено и смесено между двете, по думите на автора), войната е нейният незаобиколим, засмукващ водовъртеж. Всъщност „извинението“ на самия Емил Тонев, че в някакъв момент изоставя традиционното художествено разказване, за да се отдаде на почти дневникови, дори фейсбукарски, разговорни размишления, е най-логичното, което може да се случи в контекста на една война – тя обърква познатия поток на живота, накъсва мисълта, разрушава всеки разказ. Структурата тук отразява това.
==
Да, този дух е навсякъде – пресечен неизменно, дори и в безвоенните години, с подчертаното от автора присъствие на руснаците (днес директно и справедливо наричани от него „рашисти“). И много преди преврата от 44-та, когато опълченците от епопеята по освобождението ни говорят всъщност много различни езици, а далеч не само руският, както ни се втълпява. И веднага след 9 септември, когато Тонев припомня с подигравателно гнусене станали градски фолклор истини (някога заменяни удобно от пропагандни лъжи) – за безподобно вулгарното, пияно до откат, нагло до тъпота и нелепост присъствие на „братушките“. И в уж мирните години на зрелия соц, когато – вечно плашени с империалистическо нападение – младежите ни, сред които и авторът, са трамбовали в гротесковото безсмислие на казармите, с техните изстъпления, сакатлъци, арести и злоупотребяващи с властта си ненормалници. Докато стигнем до днес, до тресавището на руско-украинската война – с нейните безропотни, идиотизирани, алкохолизирани, бедни, влачещи се на фронта за едната паница леща орки, „освободители на Украйна от нацизма“.
==
Емил Тонев (някогашен хипар, пацифист) признава, че буквално не може да спи и да съществува, докато някъде съвсем наблизо една чудовищна холограма избива деца. Когато – след като почти целият съзнателен живот, неговият и на близките му, е преминал под съветски-вдъхновената диктатура – сега тя заплашва да се пренесе и да зарази и новия век. Авторът е рязък, категоричен и не спестява нищо в тона си и в своите позиции – такива, каквито липсват с подобна яснота в най-новата ни литература, каквито са необходими на фона на разлома в обществото ни, една част от което носталгизира по лъжата на миналото заради младостта или облагите си, и оправдава войната, фалшифицирайки не само новините, но и самата реалност.
==
Времето в романа сякаш се затваря и единственият изход е авторът да се върне в Епилога към спомена за своя дядо – оцелелия на фронта учител по литература, зарязал цигарите и алкохола от благодарност към тази милост на съдбата, заживял „чист физически и духовно“, в съгласие със своите неписани дзен правила, според които трябва да правиш „всичко с безкрайната любов, която ти е дарена по рождение“. Защото войната трябва да води поне до пречистване, до поука, до неповторението си във фарс, който всъщност е стопроцентова трагедия. Може би затова историите на предците са написани като че ли с най-много нежност и лиричност.
==
Освен този, Емил Тонев предлага и друг контрапункт – описвайки всички онези случки в живота си, които по същество представляват малките бунтове на свободата, която човекът винаги отстоява – дори и по най-абсурдните и безплодни начини, дори и в най-нелепия контекст (в случая на зрелия соц). Тук е рок музиката, захранила душите на няколко поколения от това време и превърнала се в най-важното средство за идентификация и разпознаване на другия. Тук са хипарските компании в пловдивските кръчми от 80-те. Тук е автостопът, който може да ти струва арест – където можеш да срещнеш единствено хора ценни, независими, съмишленици. Тук са първите любови, купоните, щурите младежки изпълнения и всички прекрасни чешити, чиито образи са описани с много любов, симпатия и носталгия. Тук, в крайна сметка, е младостта (зрелите, средни години на автора сякаш умишлено не са включени) – защото в нея е надеждата за промяна, за движение, за свобода.
==
Да, онази специална необикновеност на обикновените хора спасява този роман от това да се превърне в изцяло дистопична публицистика, да се изгуби в дебрите на фейсбук-споделянето на омерзения и непоносимости. Емил Тонев разказва в едри щрихи, превръщайки голямата история в определящ, но същевременно контрастен фон негатив на своите герои. Пренася ни през цялата страна – от Бургаско, Чирпанско, Дряново, село Шипка, Казанлъшко, през Стара Загора и Пловдив та до София. Покрай личните истории, разказани без грам мелодрама или тежест, ни припомня и интересни енциклопедични факти, градски легенди, младите версии на свои приятели, станали впоследствие лице на поколението си.
==
И някак небалансирана е тази книга от гледна точка на изчерпателност, фокус, тежест на различните части – но именно защото тъкмо такава е паметта, така мислим миналото: несъразмерно, на „буци“. А и нали много от читателите все още помнят това време, пък дори и през косвените спомени на близките си. Все още, все още… Емил Тонев рядко, само в ограничени случаи обяснява – просто припомня времето, без дидактика, без образователни жестове, с емоцията на обикновен спомнящ си. И с много ирония! Защото това е едно от най-силните оръжия в тази книга, написана през лекотата на смеха. Езикът ѝ е натурален, сладкодумен, понякога уличен и много, много жив, каквото е и заглавието на романа.
==
А тази живост е ключовата дума на всичко. „Жив“ е епопея на „живия живот“, както обичаме да казваме. Той е своеобразен портрет на нашия толкова близък и вече (уви!) толкова отминал XX в. Той е подигравателна критика на социализма – с неговите безумия, кражби, норми, наказания, но и надхитряния и неподозирани жилави бунтове. Той е за прорастването на обикновения бит и естествената свобода между бурените на войните, диктатурите и идеологическите миражи. Той е за драмата да обичаш една култура, но и да ненавидиш слабостта на народа, от който (от чиито изключения всъщност) тя произтича. Той е за ваксината, която четенето на въпросните руски автори изключения ще осигури срещу умилението от набивания в главите ни Павел Корчагин. Той е за непоносимостта към фалша и изкуствеността – в живота, в политиката, в литературата. Той е за толерантността и обичта между онези, които властта иска да насъска едни срещу други (леля Сабрие с промененото име, македонските ни събратя). Той е за наивността или смелостта – според прочита – да останеш в страната си въпреки всичко.
==
Можеш да носиш тежести – и от миналото, и в настоящето, и в бъдещето си. Всичко зависи от количеството обич, което можеш да побереш в личната си, неприкосновена душа.
==
Винаги, когато чета, по възможност търся и литературен контекст. Така че няма как да не спомена още няколко книги, които се доближават идейно, тематично и като изпълнение до тази. Един от книжните ѝ близнаци е прочитът на XX в., направен от Симеон Ботев в сборника му „Неизбежният наследник“ („Жанет 45“, 2024). Той също събира лично чути или преживени истории, а в някои от разказите двамата автори сякаш са били рамо до рамо – като например тези за страстта на Пенчо Кубадински по мечките и използването на младежи да осигуряват просеки и удобства за лова му. Другата книга е „Макгахански блусове и балади“ на Юли Шумарев („Жанет 45“, 2022) – впрочем Емил Тонев сам я споменава някъде, най-малкото заради прекрасното описание на детството и живота с баба и дядо на родените през 60-те деца в някогашния Пловдив. Споделят града и със Станислава Станоева, която припомня сходни истории за младежкия живот, музиката и кръчмите на града в своята „Трева и звезди“ („Жанет 45“, 2022).
==
И накрая отново се връщам към войната, защото с война не бива да се свиква (а тъкмо това се случва). Ето, Третата световна е на прага ни, и то обявена от страната, в чието име 45 години сме се пазили и защитавали от другите, от „фашистите“. На този фон прекрасни, почти поетично-екзистенциални са първите страници, в които „един малък войник се е свил в окопа“, „свит в родилна поза“. Защото (както наскоро напомни румънският писател Мирча Картареску в един наш разговор, цитирайки творба на Стендал) в постмодерния смисъл войната, голямата славна битка не съществува. Не и в миниатюрния обкръжаващ свят на един обикновен войник, който вижда и усеща само онова непосредствено около себе си. Човекът е ембрион, свит в окопа. Славната война я създават и описват от птичи поглед историците. Но ние сме тук и сега. Затова и тази книга, писана по време на война, поставя под съмнение смисъла на самото писане:
==
Защо пишеш, обясняваш и се обясняваш, когато всеки момент един откачен може да превърне в пепел книгата ти, детето ти и кучето ти, приятелите и враговете ти, теб и всичко останало, и всички останали?
==
Може би защото се остава жив единствено ако помниш – дори и само своя тесен окоп.
