Tози материал беше съдаден от “Литературни разговори” първо за рубриката “На второ четене” в ”Тоест”, където също пиша, но за книги, излезли в последните години и незаслужено останали извън прожекторите.
==
Позволявам си да напиша тази статия като автор (какъвто всъщност съм, преди да се упражнявам и като рецензент). Не знам дали е „разрешено“, но е неизбежно, когато срещнеш своеобразен литературен близнак в лицето на писателя, за когото ще стане дума. Това припознаване се случи спонтанно, от раз, и върви по линия не толкова на сюжетите, колкото на цялостната нагласа и тоналност; на кръженето около големите, вечни теми; поетичните затишия и чувствеността в езика; реферирането към собствените текстове; предизвикването на читателя и съзнанието, че не си отговорен за удобството му; саботирането на мелодрамата и клишетата (което отнема сантименталността, но не и призрака ѝ); веруюто, че „ако в една идея или мисъл липсва парадоксът, тя е незавършена и невярна“; дори начина, по който две от историите ни (излезли в сборници през същата година) са дотолкова сходни, чак до конкретната сцена, че някой би могъл да ни обвини в плагиатство. Рецензионният поглед е изотвътре, макар и отдалечен, но радостта автор да срещне и припознае като себе си друг е рядка, особена и плътна.
==
Запознавам се с творчеството на Пламен Антов чак до неудобство късно, докато той е на литературната сцена отдавна, ала – иска ли питане – изглежда, присъства тихо, ненатрапливо, може би с онова специфично пренебрежение на пътуващия човек от книгата, за която ще стане дума тук: „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“. В края на миналата година „Жанет 45“ издадe и най-новия му сборник, събрал (случайно или не) девет разказа – „Нагоре по реката назад“. Той обединява в един почти митологичен общ разказ истории от далечните му пътувания „в дивото“ и само сенки на сюжети, построени върху архетипни дихотомии, философски разсъждения и напоителни диалози, които разхождат белия културен пътешественик нагоре и назад отвъд западната цивилизация. Силно ви препоръчвам да обърнете внимание и на тази книга.
==
В „Голямо червено слънце, самотни електрически светлини“ историите също са обединени от пътя и също са автофикционални или дори автобиографични (затова за по-лесно ще наричам героя вътре „автора“), но се случват не из дебрите на далечна Азия и Южна Америка, а в България, по време на пътувания на стоп или с влак. И тук авторът се придвижва в леко абстрактната география, в неназованите градчета, по пътищата между големия град и провинцията, между планините и морето, между голямото червено слънце на свободата и изкуствените електрически светлини на нейното обратно, между невъзможността на природата и неизкоренимостта на цивилизацията – защото „всъщност името изобщо нямаше значение“. Неслучайно всеки път въпросът откъде идва и накъде пътува, отправен към него, остава без ясен отговор.
==
И тук времето е изведено в скоби или по-скоро авторът се самоизвежда извън него (макар и не така метафизично, както е преминаването между хронологичното и цикличното време в новия му сборник). И тук символично присъства – или по-скоро липсва – часовникът, когато някой друг герой стратегически го попита за часа. Тази неопределеност важи и за времето на самите сюжети; усещането е за флуидност – струва ти се например, че авторът е съвсем млад и пътува през 80-те или 90-те, а после се появява мобилен телефон, докато накрая, в последния разказ, героят съществува в суперпозиция с възрастния си Аз. Всеки разказ представя някаква среща „по пътя“, и то с различни типове хора.
==
В някакъв смисъл тези истории са много по-сюжетни и по-социално ангажирани (мразя това леко неточно определение, но не разполагам с по-общопонятно), отколкото новите, които са далеч по-съзерцателни, разсъдителни. (Не, тук съзерцанието далеч не липсва – просто в тях Пламен Антов повече показва, отколкото казва.) Та, авторът среща например пиещи жп работници, деветдесетарски нимфетки, ревниви жени на ръба на нервна криза, бивши любими, избягал престъпник, просяк, пътни работници цигани, хомосексуален пич в мотел, съученици по време на среща на класа, а накрая и изобщо: самия себе си. Момичетата са много. Във всяка история героят по одисеевски копнее, очакван е, отделен е от, съжалява за, пътува към… (и така нататък) едно момиче/жена – на различни възрасти, в различни роли, в различни фази на отношенията, маркиращи и собственото му движение във времето.
==
И те, и срещите обаче по-скоро не обживяват, а рамкират екзистенциалната самота на героя („космическата ни самота в смъртта“) и тази самота е един от героите в тези разкази, защо не дори главният. Самият автор е отстранен от света, носи известна неприязън, натъртва на своето безразличие, казвайки за себе си:
==
„… все се по-малко гледах да се намесвам в света, все по-малко ме интересуваше той, достатъчно ми беше да бъда само едно невидимо, само едно око невидимо, изпълнено с досада и омерзение“. Или: „Общуването с хората не е моята стихия, аз съм от самотните скитници. Но понякога изведнъж ми става нещо“.
==
Това остава в сила и когато неговите действия го потвърждават, но дори и когато го опровергават. В тези истории например има достатъчно примери за обмен, за даване (цигари, храна, помощ, съчувствие, компания, разговори), но тези дребни жестове се явяват като изключенията, потвърждаващи заблудата, че „малките неща не умират“. Има и вземане в този обмен – от това да те качат по пътя, но най-вече на нечие тяло. Впрочем цялата книга е пронизана от една смътна, опосредствана, копнежна или неочаквана сексуалност, която винаги е там. Може би неин е червеният цвят, който се появява на много места (а и на всичко друго, на което можем да го припишем символично).
==
Та тези срещи са на една самота с друга самота, защото в крайна сметка са просто част от пътя, от преходността му и същевременно от неговата неизменност. От една страна, това са човеколюбиви, протягащи се към другия разкази, написани с на места почти социална чувствителност и дори сантименталност. (Последната, слава богу, веднага подрива или може би дори подиграва себе си, за да не прозвучи евтино, както биваме предупредени в предговора – че тук има „пародии на литературни сюжети и ситуации“.) От друга страна обаче, състои ли се наистина срещата и доколко? Един разказ, в който това е особено видно, е „Самотните електрически светлини“, където отказът на просяка да потвърди присъствието си в носталгичния спомен на приютилия и обгрижилия го герой, оказва съпротива на „сълзливата сантименталност“ на този филмов момент:
==
„И едва сдържах някакъв странен порив да падна на колене пред този непознат, да целуна ръката му и да поискам прошка – със същата сълзлива сантименталност както у Достоевски, само че без капчица религиозен патос, който е по-непоносим от всичко“.
==
Така че срещата е просто забавянето при отминаването, крехкостта на спирането, преди да продължиш. Неслучайно заедно с отсъстващия часовник ,един от другите най-присъстващи символи в историите е цигарата. Героите току си предлагат цигара и пушат заедно, и в нейната краткотрайност, в съскащото ѝ горене-гаснене на вечния студ, в споделената компания на издишания дим е може би смисълът на този повтарящ се мотив.
==
Онази неопределеност, за която стана дума по-горе, е и по отношение на моралните (и естетическите) координати. Тук те са пресечени, дифузни. И по отношение на разказвача, и по отношение на други герои/постъпки. Самият автор е нюансиран, диалектичен тип, иска ли питане. Във „Влизане в непознат град и излизане“ например сюжетната кулминация го превръща от избавител в насилник (морбидна подигравка на идеята за „спасителя“), а героинята осцилира между жертва и „просеща си“ го изкусителка. Невинността и вината се проникват, мотивацията на действията е противоречива. Бунтът прераства в насилие срещу онази, която в този момент в очите на героя олицетворява еснафското примирение; свеждането на вектора на „пътя“ до кратката затворена отсечка на ежедневното дерзание, конвенционалното примирение и неспособността да зададеш големите, страшните въпроси. Така от красиво и невинно момиче героинята се превръща в „тъпа кукла“, а накрая просто в „нещо, пълно с лайна“.
==
Подобни преходи има и в „Нощен влак“, и в „Майтап бе, Уили“, и в „Самотните електрически светлини“, и в „Шантав автостоп“. В много разкази отделните жестове на добрина, на протегната ръка биват избавяни от мелодраматичността си именно от замъгления морален фон, от нагласата на героя, от съпътстващите цинични размисли.
==
Сходна е ситуацията и по отношение на естетическото. В „Като във филм отпреди новата ера“ онова, което първо е намирал за изключително грозна гледка заедно с нас, ще се разкрие пред автора като „най-красивото нещо на света“ в голотата си. В „Нашата голота“ ще надделее нечовечното, но и небаналното, като реакция пред вестта за смъртта на нечий родител. Еросът отхвърля Танатоса; красотата на един момент на живеене, страст, телесност тук и сега, когато сме „така измамно млади, измамно живи и топли“, отхвърля досадната натрапчивост, неестетичността на смъртта и тленността. Този нетактичен егоизъм отново подрива мелодрамата на момента – той е искрен, жизнеутвърждаващ, справедлив дори.
==
В предговора към книгата Пламен Антов посочва, че тя е незавършена и в техническия смисъл на думата е така. Но доколкото пътят поражда тези сюжети, да, тази книга е невъзможна за завършване. В крайна сметка дори и пътят да свърши, както си казват героите в „Шантав автостоп“, трябва да започнеш да се връщаш (а това е нов път). И не съществува никаква утеха, само пътят, само пътят, по който вървиш, тази улица в това безименно, смътно познато или съвсем друго градче, само пътят, който е свобода.
Малко ще е глупаво накрая да обобщя тези разкази и като „хипарски“, макар битническият начин на живот да има доста общо със сюжетната рамка на сборника. (Лично на мен историите ми напомнят и мъничко на Колдуел, и дори на Селинджър). Не върви да ги огранича и до „социални“, никак даже. Те са по малко от всичко, в тях има игра, има закачка с литературни формули и стереотипни образи, има дори авторски нарцисизъм: в „Три“ момичето ще отхвърли героя като реалния автор на книгата, която чете (настоящата, като нас). Има поставени в кавички емоционални изблици, макар и минорни, меланхолични. Има и нещо сурово, момчешко, грубовато. И нещо филмово (честата фраза „звучиш ми като реплика от филм“). И да – онези бегли поетични затишия, словесните пейзажи. Понеже няма начин за завършване на всичко, което казвам, съвсем в духа на тази книга, слагам рязко точката тук.
