"Теодорос" - житието на един антисветец

Този материал бе написан за Портал Култура, където можете да прочетете и други мои статии, т.е. на “Литературни разговори”, препубликувани после и тук.

==

На фона на все по-трудното за задържане внимание и съветите романите да бъдат по-стегнати и олекотени дори за традиционно мазохистичните читатели на висока проза, да продължаваш да пишеш епично, мащабно и най-вече разлято, в рамките на стотици страници, е едва ли не самонадеяно предизвикателство, гордо хвърлена ръкавица към преуморената от първосигнална визуалност и бързи социални послания публика. Малцина си го позволяват, без да заплатят за това, и един от тях е големият румънски писател Мирча Картареску, който тази година гостува на Софийския международен литературен фестивал с последния си роман „Теодорос“ (изд. „Хермес“).

==

Излязъл през 2022-ра, но публикуван у нас тази година, „Теодорос“ е мащабен, пищен, приказно епичен текст, който за най-удобно можем да определим като квазиисторическа биография, антижитие, летопис за една оспорвана душа, записан и разказан в ти-форма не от кого да е, а от самите ангели (приликите с излезлия тази година роман „Ти, подобие мое“ са единствено структурни, но несъществуващи по отношение на дълбочината и размаха).

==

В интервю самият автор определя книгата като своя първи „същински“ роман – защото „не е поема, не е метафизичен трактат“. Може би и защото привидно не е автофикционален и в първо лице като другите му опуси. Но всъщност не е така – „Теодорос“ е всичко това и определено звучи като тяхно органично продължение – от „Ослепително“, през „Соленоид“ и т.н. Част е от метаромана, в който Картареску не е спирал да пише себе си, да задава същите смазващи екзистенциални въпроси и да търси чрез писането изход, план за бягство, както го определя в „Соленоид“ (където алтер-егото на автора изгаря ръкописа си, когато възниква изборът: книгата, плодът на егото и на търсещия ум, или детето, бъдещето въпреки).

==

Неизбродим е настоящият роман, който също толкова ефектно завихря вибриращата сплав на видимо и сънувано, явно и въобразено, истина и лъжа, факти и фантазия, реалност и видения – защото никога не знаем кое кое е, кое прониква другото и дали едното изобщо съществува (ала кое?). По тази причина всяка кратка статия за книгата би била повече от повърхностна, каквато е и тази. Така че въпреки архетипните, общочовешки и вечни теми, по които книгата тъче, е успокоително усещането, че повече от всичко Картареску сякаш е бил воден от мощта и радостта на разказването само по себе си, от създаването на приказка. И подобно на Шехерезада – от нейната спасителност. Защото, както изглежда, само чрез записаното в книгата на живота на протагониста ще може да бъде отсъдена съдбата му.

==

…сега вече знаехме всинца, че не Съдът ще положи човека на блюдото на везната с греховете и добрините му, ами книгата, написана от нас с усърдие в продължение на половин век. И ако тя бъде приета на небесата, ще бъде приета също тъй и на земята.

==

Макар да се базира на реален исторически прототип – провъзгласилия се за император Теуодрос II на Етиопия (вижте в Уикипедия), биографичното тук е почти само името, от което са покълнали лъскавите бурени на едно добре познато ни въображение. Писателят ще потърси произхода на своя анти-герой в миналото на родната Влахия, където Тудор е бил момче на беден калпакчия и прислужница, дошла от елинските земи. После – безмилостен хайдутин около Букурещ и околностите. После – най-издирваният безмилостен пират в гръцкия Архипелаг, където Теодорос ще скита години наред с верни другари за ужас на околните власти, моряци и народи. Най-накрая ще се превърне в Теуодрос II и ще се добере до трона на наследника на Менелик (сина на цар Соломон и Савската царица, за чиято връзка също подробно ще ни разкаже Картареску, отвеждайки ни в Юдея) през своя XIX в., в желанието си да властва – не само на земята, но и на небето.

==

И каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си?

==

Би могло да се каже, че този базов евангелски стих е мотото на „Теодорос“, но това би било и вярна, и твърде еднопластова презумпция. Въпреки спорадичните коментари на ангелите този разказ е далеч от обичайния дидактизъм. В неудържимия наратив, чийто анти-герой в жаждата си за власт и величие е готов да изнудва дори Бога (че ако Той не го възкачи и не му въздаде исканото, то той ще се обърне за помощ с душата си към Противника), има твърде много условности. Гледната точка и езикът също са сред тях, така че да изпитаме необяснима емпатия заради зловещото обаяние на тлеещия, неспокойния, разкъсания, страдащия, неудържимия човек. Същата, която изглежда изпитват и архангелите, та въпреки всичко да се бият с демоните за спасението на Теодорос, докато Бог чете историята му. Защото човекът в крайна сметка е само сбор от разказаното и записаното за него, а Бог се оказва не съдникът, а Великият Читател – цъкащ с език над разказа за своето създание.

==

В тази неуморна совалка създател и създание се пишат един друг в пласта от прозрачни страници, както взаимно се пораждат книгата от света и светът от книгата.

==

„Теодорос“ може да се чете като житие на анти-светец или роман за израстването, който всъщност се превръща в роман за пропадането, за сриването на едно мечтаещо за приключения момче в садистичен и кръвожаден звяр, изгубил човешките черти дори на плътта си. Роман изследване на свръхамбицията за власт, която от малък тласка Тудор да иска да задмине своите кумири в покоряването на света – Александър Македонски и Наполеон. Роман за величието, чийто смисъл излиза далеч извън обхвата на моралните категории и земните притежания. Роман за фаталността на издигането (или по християнски „превъзнасянето“), до което ангели, човеци и кой знае какви форми на живот се домогват от времето на Луцифер, на Вавилонската кула, на изобретения асансьор, на ракетите, на изкуствения интелект… Защото, както се пита Теодорос, как живееш, ако винаги нечия пета е над теб, колкото и да се изкачваш? Роман за самотата, която нараства с издигането ти. Роман за разрушителната сила на отказаната любов. Роман за преходността – защото въпреки този епичен опус „светът няма да свърши с теб, колкото и велик да станеш“.

==

И все пак този стремеж, тази нужда от триумф в крайна сметка надмогват апетита за материални придобивки, и тяхното основание се разкрива в нещо метафизично, нещо много отвъд този свят, нещо сродено с негатива на любовта. Онова, което превръща ангелите в паднали демони. Затова и истинското търсене на Теодорос – отвъд грабежите, златото, корабите, дворците – е всъщност търсенето на буквите от Божието име SAVAOTH, изписани по творението Му, както и на Свещения кивот, който – уви – героят ще открие (но на каква цена…). То е и търсене на възможния изход, нарицаем спасение, за който Картареску говори и в „Соленоид“: за напускането на поредицата от затвори, в които се намираме – първо в черепа си, после в тялото си, после в света, който е в други и други в една мултивселена.

==

То е и търсене на любовта – по-скоро на земни лостове, с които тя да бъде открита и отвоювана от демона-змей, владеещ тялото и душата на Вечната любима на Теодорос – Стаматина. Тази отказана първа и чиста любов (колкото и пъти героят да се докосва до нейните последващи ерзаци с други жени) ще омърси отношенията му със света, ще превърне търсенето на великия пират в крушение. А той ще бъде воден като слепец, рушащ всичко в отчаяния си ход, от призива на Стаматина, който чува в главата си:

==

Търси ме! Търси ме! Дори в невяра и в предателство! Износи деветдесет и девет чифта железни обуща и желязната тояга в ръка, за да намериш укритието ми в края на света! Ще те чакам там, само не спирай да ме търсиш!

==

Не е случайно, че близостта бива изживявана във взаимното разказване на истории. Стаматина е момичето, с което първо Теодорос е споделял разкази за себе си, крачейки, без никога да се докоснат. Също толкова силна и вербална е връзката с майка му, захранила го с древногръцките истории за великите герои и пътешественици (нима самият той не е един трагичен Одисей?). На майка си героят пише почти до последно писма, изпълнени с бели лъжи. В тези писания измисленото и де факто преживяното добиват еднаква значимост, лъжата е силна като пожелана истина. Там, в далеч по-благородните фантазии, които ѝ разказва, Теодорос сякаш бива умиван, вкл. от празните листи, които майка му му изпраща, за да засвидетелства огромната си любов към него отвъд думите. Дотолкова, че самите ние искаме и вярваме в тези измислици поне толкова, ако не и повече понякога.

==

Базова в романа е и идеята за разменените идентичности, за заемането мястото на другия, за Doppelganger (мотив, познат още от Яков и Исав, та чак до Марк Твен и т.н.). Една от най-вълнуващите приказки в книгата е тази за двамата младежи, чиито глави били отсечени и разменени без белег, така че грозният да заприлича на красивия принц, който да се омъжи за царската дъщеря. Нея Теодорос помни, когато сам разменя идентичността и живота си с този на сина на бедна продавачка на коссо (лекарство против глисти), за да поеме към трона на Етиопия, в пряко наследство от цар Соломон. Този мотив пронизва многократно романа, където в крайна сметка Теодорос се разменя сам със себе си, с другия, който е можел да бъде, ангела – с демона.

==

Винаги ми е била интересен и противоречивият начин, по който Картареску гледа на свободната воля. От една страна, всичко е написано преди вековете, всичко е предопределено и има отредена съдба, така че „веднъж започнал, потокът на живота не може никога да бъде направляван“, а „когато Бог те тури настрана за нуждите на своите тайни планове, никакво нещастие на света не може дори един косъм да разклати на главата ти“. Малкият Тудор ни се дава „лош още от раждането си и (…) обладан от пороци“.

==

От друга страна, защо е създаден така, ако от него се очаква промяна и спасение? Как така хем си „бил избран за спасение още отпреди сътворението на света“, после „още можеше да бъдеш спасен (…) и много пъти ти давахме да избереш друг някакъв път“? Защо, както е и в „Соленоид“, човекът уж всеки следващ миг, с всеки следващ избор и решение се разклонява в нови свои версии, а значи проявява свободната си воля и се самосъздава? Ако ангелите знаят отвека написаното, защо следят всяка стъпка на Теодорос със затаен дъх, скърбящи да видят как се саморазрушава? Защо в решителни моменти се намесват? Защо Бог се диви на житието му, ако сам героят усеща, че „съдбата ми отдавна е написана и написаното на челото ми е турено“?

==

Толкова въпроси. Не зная дали това противоречие е съзнателно, или плод на мятащия се между двете възможности мозък, или просто значи, че Бог нищо не е предопределил, а само пред-знае как човекът ще използва свободната си воля. Воля, която по презумпция се противопоставя на многократно споменавания „страх от Бога“ и се отъждествява с „беззаконието и идолопоклонничеството“.

==

А какво друго е вярата, ако не воля, воля без граници?

==

И докато при Достоевски имаме образа на каещия се грешник, тук покаянието не се състои. Получава се един абсурден парадокс: страхът (от Бога) не може да е знак за обич. „Най-вече трябваше, ако се наричаш истински християнин, да имаш страх от Бога (…) Но как биха могли любовта и страхът да бъдат някога заедно?“. Не е ли, парадоксално, най-небогобоязливият най-изпълнен с тази любов?

==

Любов, слава и спасение се заплитат завинаги в тези страници, напоени със сълзи, защото и до днес ти не разбра, че не можеш да имаш и трите, тъй като вечно разминаване има помежду им.

==

Всичко – и любовта, и величието, и спасението – в крайна сметка изглеждат отказани на Теодорос. Но все пак в края на света (а той е даден с огромна точност – 4 февруари 2041 г.) за него ще се бият архангелите на светлината и тъмнината. Целият роман е есхатологичен – поредица от подобни битки опасват наратива: от тази между чумавите и гробарите във Влахия, където и умрелите се вдигат от гробовете, през оспорващите си властта в етиопските княжества и решителните битки на Теодорос за трона, до тази от Апокалипсиса.

==

Духовното и материалното също са споени в „битка“ и се изживяват премесени. Плътското и възвишеното са преплетени в една пищна метафизична чувственост. Разказът е пропит от сластни течности, от нега и секрети – дори когато е видение отвъдно. Една от най-силните метафори в тази изобилстваща от символични образи книга е от историята, която Теодорос разказва на майка си – за корабните червеи, които „пеят в дървото“, и които пиратите уж купили и пуснали нарочно в дървенията на кораба, за да може той да звучи красиво, докато изтлява. Не е ли това човешкият жребий? Не е ли единствената ни възможност възпяването на смъртността?

==

Истината не е в света, тя идва отгоре или отдолу, от небесата или от ада на човешкото сърце.

==

И в този роман Картареску ни среща с множество други герои – кой от кого по-особени. Сред тях, давайки им дори гледна точка, са кралица Виктория, някога съюзничка на Теуодрос II, обърнала се срещу него, както и Ейбрахам Нортън, самообявил се за император на САЩ, и дори прадядото на Джон Ленън. Писателят изпълва гроздовидно страниците с куп истории, излезли като от „1001 нощ“. И в този роман той засвидетелства очарованието си от научния и технически прогрес на XIX в., от неговите машинарии и изобретения. Връща ни и в библейските дни на цар Соломон и ни въвежда в Храма. Пренася ни през ересите, напомняйки ни, че по-големите от тях стават религии. Залива ни с исторически факти, митове и легенди, приказки, фантазии и чудеса. А изплуването от тях е мъчително, сладостно и замаяно – с онзи приятен хаос в главата, който остава след големите романи.