Tози материал беше съдаден от “Литературни разговори” първо за рубриката “На второ четене” в ”Тоест”, където също пиша, но за книги, излезли в последните години и незаслужено останали извън прожекторите.
==
Просто детска книжка, тематично свързани басни, философска поезия, новаторски прочит на конкретни психически състояния, роман за възрастни – „Същността на слона“ е всичко това. Живяла съм в Нидерландия, детето ми е учило там, ала, уви, едва сега разбирам колко важен, задължителен, плодотворен и награждаван автор е Телехен в контекста на детската (и не само) литература, като негови творби са част и от учебно-образователния контекст.
==
„Същността на слона“ е особена жанрово и тематично. Тя включва 53 свързани прозаични глави, както и отделен поетичен цикъл, ала някои я четат и като своеобразен роман. Книгата се вписва в явно любимите на Телехен истории изцяло с животни, чиито характеристики са отчетливо антропоморфни. Писателят запазва този животински актьорски състав, така да се каже, когато от 1999 г. нататък започва да пише и серия от книги за възрастни – нещо като хибриден жанр, в който си позволява повече сложност, дълбочина, трудни и проблематични теми. Някои от тези текстове разглеждат различни психиатрични състояния: депресията, нарцисизма, чуването на гласове и т.н.
==
За какво е тази книга ли? Хм… Би могла да е за компулсивно-обсесивното разстройство, както се отбелязва в издателската бележка към нея. Или за мазохизма. За невъзможността да се разделиш с вредните навици и все да им търсиш оправдания. За липсата на избор. За пораженчеството. За провалянето. Но ако сменим оптиката, би могла да е за силата на избора. За дерзанието и упоритостта да не се отказваш. За смелостта да се надскачаш, каквото и да ти струва това. Тази крехка, коварна несигурност разчита на нашия поглед. На нашия избор.
==
Слонът е обсебен от навика си да се покатерва върху високите дървета, да се взира в далечината, да възкликва радостно, да прави пирует и започвайки да танцува… за пореден път да пада на земята. Той целият е в рани и синини, събирач е на тази болка, която в поетичния цикъл ще бъде представена по доста по-мрачен, битийно двусмислен начин. Дали невъзможността да се откаже е въпрос на слабост и зависимост? Или пък, напротив, е неустрашима способност да мечтае, да надмогва земното притегляне, да търси далечината на хоризонта?
==
Книгата съдържа в себе си много различни прочити и погледи към тази компулсивна нужда, към катеренето и падането изобщо – и в буквален, но преди всичко в метафоричен, екзистенциален смисъл. Падането се превръща в герой само по себе си и се налага като неизбежност, като органична част от израстването и живота. Въпреки опитите да се съпротивлява, слонът в крайна сметка го нарича „единственото истинско щастие“, „събуждане“ – осмислящия реагент на съществуването.
==
Тази книга е опит за помирение с падането и провала, а може би дори морбидна тяхна възхвала. И на болката впрочем… Защото да паднеш боли – „падането е съпътстващо / болката също“ (всъщност според слона всичко в живота е съпътстващо освен катеренето и танцуването, те са екзистенциално съвършени).
==
… но болката е най-обичайното,
най-обичайното от всичко,
навсякъде болка.
==
Между яснотата, че пропадането неизменно ще се случи, и изкачването въпреки всичко, трябва да се запитаме дали това е патологична нужда от самонараняване и самонаказание, или мъдро философско приемане на цената на преходното опиянение и изобщо на същността на човешкото. И дали е възможно да съществува и издигане без провал, дали е възможно достигане? А може би провалът е нещо, което трябва да отстояваме като изконно право?
Не обичам правилните решения […] обичам грешните решения, които взимам импулсивно, всеки ден отново,
==
казва слонът. А друго едно от животните:
==
И аз искам някога да преживея нещо неизбежно, помисли си. Да изпитам болка, да съжалявам за нещо, да не знам какво да правя, да си обещая нещо, което да не спазя.
==
Всеки може да открие действие толкова лесно и достъпно като падането, мисли си слонът, обаче, по думите му, той го е направил „голямо, сложно и много болезнено“. Затова пък
==
Аз танцувах. Аз съм някой, вие сте всеки.
==
Това открояване въвежда една от централните теми в книгата – за идентичността. В кратките прозаични глави по едно различно животно разсъждава върху възможността да бъде слонът – „ако аз бях слонът“, започват те и си представят какво биха направили на негово място. Всяко предлага различен поглед – и следователно отразява различна идентичност. Някои биха направили същото, други са предпазливи и прагматични, трети измислят трикове, за да избегнат катеренето/падането, четвърти биха потърсили подкрепа, пети изобщо са неспособни – поради устройството си – да паднат, шести биха били още по-дръзки.
==
На този фон също така се изследва и способността да се идентифицираш – за едни тя е лесна, за някои е невъзможно да си се представят като друг, трети пък дотолкова не приемат себе си/слона, че изпитват отвращение от идеята да са себе си/слонът и т.н. В тези „опити“ може да се открие и здравословната, и проблематичната връзка с идентичността. Идентичността се отразява и в съветите, които животните дават на слона относно участта му.
==
Телехен подчертава уникалността на всяко животно – и следователно на всеки човек. В крайна сметка в тези мисловни експерименти става ясно, че дори и да пропълзи в кожата на слона, всяко от животните винаги ще остане малко или много себе си. Можем ли наистина да избягаме от тази същност, желателно ли е изобщо, питаме се. И какво съставлява същността, има ли я?
==
Паралелно е поставен и въпросът за свързването, за толерантността, за приемането. Животните са толкова различни – по вид, по размери, по възможности и способности. И макар Телехен да създава един свят на индивидуално различие, той позволява границите на идентичността непрекъснато да се изследват, оспорват и препотвърждават. Именно на този фон изпъква идеята за толерантността – затова е и възможно огромният слон да седи на маса и да пие чай с миниатюрната мравка, червейчето да се прегръща и да танцува с къртицата и така нататък. Физическите реалности, математиката на размерите се стопяват в името на тази споделеност.
==
Езикът на Телехен е измамно прост, ясен, репетитивен на места, но в него се отварят внезапни бездни от смисъл – прозрения, които носят смущаваща, интелигентна лиричност. Специално втората част на книгата, в която собствените мисли и нощни размисли на слона са представени под формата на 39 стихотворения, са по-скоро „за големи“, те са по-зрели, тревожни и притеснителни – истинска поезия.
==
В първата част финият хумор също се прокрадва, но поне моето усещане е, че не успява да надделее, да донесе истинска лекота. Диалозите сякаш са умишлено объркани, криптични, репликите понякога се блъскат или напротив, дори не се срещат и все пак стоят намясто. Със сигурност има и много афористични редове – такива, които да си препишеш.
==
Ще ви оставя с една любима история, може би защото е най-близко до писателското битие – за водния бръмбар „писателче“. Излиза, че всичко, което той прави, всъщност трябва първо да го напише. Да си е да се измисляш. Съществуваме и правим в езика, чрез въображението. И може би само ако решим.
==
Писателчето поклати глава и каза:
– Понякога пиша, че падам, и тогава падам.
– Но не падаш лошо.
– Ако напиша, че падам лошо, падам лошо.
– Ама не те боли.
– Ако напиша, че ме боли, ме боли – каза писателчето.
Замисли се и добави: – Понякога го пиша.
