Tози материал беше съдаден от “Литературни разговори” първо за рубриката “На второ четене” в ”Тоест”, където също пиша, но за книги, излезли в последните години и незаслужено останали извън прожекторите.
==
Кратък, кинематографичен, наситен, „Тръпка“ е един от важните и обсъждани романи в съвременната полска литература. Неговата универсалност като текст, изразяващ гласа на цяло поколение, се припознава обаче и в контекст, много по-широк от националния. Неслучайно през 2019 г. книгата получава Наградата за литература на Европейския съюз.
==
Романът се включва в една набираща сила тенденция на автофикционални текстове, които представляват своеобразна изповед на поколението на 90-те и градят литературния образ на младежите, родени по време на желязната завеса и израснали след падането ѝ – времена на геополитически трансформации, икономически и ценностен преход, бум на културно обогатяване откъм Запада и най-вече сбогуване с аналоговия начин на съществуване и общуване.
==
„Тръпка“ изразява тревожността и несигурността, копнежите и вълненията на онези, които са били тийнейджъри през 90-те. И тук това не се случва през голямата история и обществено-политическия фон (та дори и само многократно споменаваните панелки в крайните квартали на Варшава са достатъчни, за да „видим“ образа на останалото, така добре познато ни в този край на света), а през крайно личното и интимно преживяване в балона на младежката субкултура. Последната бива очертана през задължителните жалони – крайъгълните музикални, филмови и литературни заглавия от онова време. „Тръпка“ изобилства от препратки и цитати, от културни реалии: от рока и пънка до култовите ленти, например „Убийци по рождение“, която е почти програмна за романа. Защото това е роман за онези – за онези двама, – които някога, във вечността на своите 15–16–17 години, са искали единствено това:
==
да убия всички и да останем само ние.
==
В центъра на „Тръпка“ е любовта между „аз“ и „ти“ (оставени без имена) – една от онези връзки, които – за да продължат завинаги – трябва да не бъдат никога докрай осъществени, да бъдат прекъсвани в момента, в който започват да се превръщат във формалност, в рутина, в нещо последователно. Които не могат да бъде впримчени в „обичам те“ – макар тези неизказани думи да изпълват всичко със смисъла си.
==
Границата между притежанието и пускането, между сливането и свободата, между принадлежността и независимостта/страха от обвързване прекосява цялата книга. Героите имат много други похождения и връзки, те експериментират заедно и поотделно, оставят се и се търсят неистово, пътищата им вървят винаги успоредно, ала на достатъчно отстояние, създават дори семейства, но „засичането“ им е също толкова неизбежно, защото, както пее една добре позната група от 90-те, I can’t live with or without you.
==
Джидо рисува любовта като неминуемо бягство и неминуемо завръщане в една непрекъсната спирала, без нищо да взема надмощие. Пътят – във всички свои смисли – е част от сюжета на книгата: героите се лутат, картографирайки не само столицата на Полша, но и Европа, та чак до Азия.
==
Джидо е избрала да види любовта и единението през телесното, плътското, интимното: може би защото на тази възраст то е пределно слято с другото, вътрешното, романтичното, душевното – те са почти неотличими, изразяват се и се осветляват едно друго. Крайно откровен по отношение на физиологичното и сексуалното, този еротичен текст доказва, че в източноевропейската литература, живяла дълго време в срамежливостта на табутата и соцреализма, има място за смели женски гласове.
==
Без да е вулгарна или самоцелно демонстративна, авторката показва една здравословна липса на срам, когато предава първичната, невъздържана, естествена сладост на физическото сливане. Макар и често да се движи по самия бръснач на клишето, Джидо успява да избегне порязването. А и клишето е не само допустимо и простимо, но може би е и задължително и здравословно, когато се пише за една възраст, толкова зависима от него.
==
Освен че е писателка, Марта Джидо работи като сценарист и режисьор – и това определено се усеща в начина ѝ на писане тук: кинематографичен, фрагментарен, с прости и ударни изречения. Текстът сам реферира към тази сфера. Първо, той е изграден като диалог, макар и косвен, наподобяващ преписка от „времената, когато хората си пишеха писма с химикалка“. Гласовете на героинята и на героя се преплитат, те разказват всеки своята версия в един все по-интензивен и задъхан ритъм на редуване, така подобен на сексуалния акт (и с онзи непрестанно повтарящ се като мотив въпрос: „Помниш ли?“). Двамата говорят в първо лице и се обръщат един към друг във второ, разтягайки тази сценичност през пространството и годините.
==
Освен това към края на книгата авторката предлага директно различни завършеци на този общ „сценарий“, както го нарича – възможни развития и финали на връзката, ако бе продължила в бъдещето, ако… и още ако, и т.н. Докато вече сами не знаем кое е пълна измислица и кое наистина се е случило. (Впрочем това ми напомни за нещо също много деветдесетарско: книгите игри.)
==
Романът е и своеобразен tribute към аналоговото време. Една от базовите дихотомии тук е именно аналоговото и дигиталното преживяване. С първото е свързана и тази позабравена романтична идея за отложеността и неизвестността, характерни за общуването тогава. Джидо се опитва да пресъздаде усещането за тази „разкаченост“, където е нужно да чакаш за отговор, където е възможно посланието изобщо да не достигне до теб, където вътрешният и дори външният ти свят не са изложени като в Meta диорама, където остава много неизречено и неразгадано, реакциите не се свеждат до бърз лайк, а кадрите са само 36 и затова трябва да се пестят, но същевременно са невидими и носят магията на своята отложеност. За разлика от тогава, днес е невъзможно дори въпросното „само ние“, тази ексклузивност, скритост, откъснатост от целия контекст наоколо, характерна за любовта извън социалните медии.
==
Не на последно място, „Тръпка“ може да се чете и през феминистична гледна точка – като роман за женската еманципация, за бягството от уседналостта, за опита да бъдеш отвъд стереотипите, за правото да се луташ, да пробваш, да пропадаш, да търсиш, да не намираш, да… Уязвима и чувствителна, но притежаваща силата да се отдели, копнееща да остане, но и болезнено ревнива към свободата си, е героинята на Джидо. Дори и смелостта ѝ да е продиктувана от страх:
==
Не си представях да бъда нечия жена, а още по-малко – твоя. Питаш защо. Ами за да не можем никога да се разведем.
==
И ако изобщо тази история има финал, то той няма как да е „щастлив“ – тъй като проблематизира самата сигурност на смисъла на тази дума. Разказвачката не вижда „възможност в подобна история да стане чудо“. Защото никой от нас, порасналите любими, не би го повярвал.
