Александър Байтошев: Когато пишеш за мрака, създаваш пукнатина в него

_Антония: Една от най-честите конструкции в поезията ти е отрицателна - с думата “няма”. (Например: “няма да ме чуят”, “няма да прекратиш насилието”, “нашето послание няма значение”, “няма смисъл да гледам напред”, “няма да се върнеш”, “няма да се отскубна”, “няма да я намеря”, “няма смисъл от друго” и т.н.) Какво e това - отказ от, невъзможност за, или провал на действие и притежание? _

==

Александър: Това отрицание е липсата, както и лишенията. Те могат да ти дадат много важен урок. В състояние, при което е на ръба на оцеляването, в човека се задействат скрити сили. Това е „вродената сила“, за която говори Джоузеф Конрад в „Сърцето на мрака“.

==

Ако човек се занимава с изкуство, в такива моменти истината засиява, болката отваря път към „несъзнаваното“ или „реалното”, както е при Лакан. Оттам се черпят образи и емоционални състояния, които могат да бъдат разпознати много ясно от читателя. На този ръб на лудостта поетът е истински честен.

==

Антония: Казваш на други места, че тази книга е и за провала. Обясни как точно разбираш провала. Какво носи той - присъда или облекчение?

==

Александър: В крайна сметка всяка житейска ситуация се проваля, останалото е илюзия и дистанция от истината. Провалът е учител, защото с него започваш да разбираш реалността. Когато си се провалил във всичко, всъщност си стъпил на много здрава почва.

==

Антония: Книгата ти е пропита с мрак. Какво е мракът за теб и какво съдържа? Липса ли е или е невидимост на нещата?

==

Александър: Истинският мрак не е навън, а дълбоко в сърцето. Човек трябва да се бори много усърдно със злото в себе си. Изкуството за мен е единственият начин то да бъде възпряно. Когато пишеш за мрака, създаваш пукнатина в него, през която е възможно да проникне светлина. Ленард Коен говори за тази пукнатина, тя е вътре в човека, свързана е с болката, приемането ѝ, преминаването отвъд.

==

_Антония: В тази и предишните ти книги има много животни. А на едно място казваш “Аз съм животно, вързано на въже”. Не е ли впрочем несправедливо да наричаме “животинско” низкото и примитивното у себе си, своя мрак? _

==

Александър: Животинското е нещо, на което можеш да разчиташ в много ситуации. То е свързано с оголения живот и оцеляването. Искал съм да покажа последствията от избора да бъдеш въплътен в него.

==

Антония: “Притежанията ми се събират в един сак”, пишеш. Какво притежават всъщност твоите лирически протагонисти? Кое е най-човешкото притежание?

==

_Александър: _Притежават само толкова, колкото могат да носят в едната си ръка, с другата трябва да са готови да реагират. Трудно ми е да говоря за човешкото. За мен то е свързано с изкуството.

==

Антония: Казваш, че в предметите е събрана цялата тишина: “Коленича пред един стол/и се моля да проговори”. Каква е ролята им в рамките на човешката самота - одухотворява ли ги тя, търси ли присъствието им? И не е ли плашещо, че те ни надживяват, напомняйки ни после за мъртвите?

==

Александър: Когато човек достигне дъното на самотата, предметите около него започват да имат собствено битие. Екзистенциалната криза, която преживява истински самотният човек, го кара да стигне до изхода на самоунищожението. Смъртта му става много близка. Опасно близка.

==

Антония: Пространствата в поезията ти са камерни, много пъти затворени, ограничени: героите ти обитават стаи, квартира, клетка, колиба, фургони, подземия, пещери, камери с въздух, дори собствената си глава.

==

_Александър: _Те са едновременно подслон и затвор. Когато си близо до лудостта, няма безопасни места. Затворен си в дадено пространство и единствената ти задача трябва да бъде да се опазиш от самия себе си.

==

_Антония: Какво остава от човека, за когото казваш “изпари се”, но в същото време и че прахът (му) “няма да се изчисти”? _

==

_Александър: _Тук говоря за принудителен труд, подобен на този в концентрационен лагер. Там хората биват изгаряни и от тях остава само прах. На такова място духът им е просто поредното изпарение, те са лишени от човешкото, не по тяхна вина.

==

Антония: Каква е ролята на насилието за съществуването ни, за човешкия ред на нещата?

==

_Александър: _Насилието е изначално и според мен то може да бъде предотвратено единствено чрез изкуство.

==

Антония: Постижимо ли е в крайна сметка бягството или не? Намира ли отговор тази книга?

==

_Александър: _В последното стихотворение от „Чучело“ — „Естество“, говоря за живата мъдрост на съзерцаваната природа. То е своеобразен бунт срещу темите, за които пиша. Човек трябва да е способен да разпознава красотата. Бягство няма, но Одън го е казал много добре: „Ако не ни се умира, ний трябва да се обичаме“.