Дебютният роман на Або “Поводи за връщане” (виж рецензия тук) може да се чете като пътепис, като дневник, като хибрид между фикция и документалистика, а защо не дори и като приключенски роман за пътуванията му в Перу и Боливия. Вижте интервюто с него по повод книгата и пътешествията:
Антония: Има ли места, на които не би искал да се върнеш? И кога чувстваш, че онова, което си взел и видял от едно място, е достатъчно?
==
_**Або: **_Животът е твърде кратък за „достатъчно“. Роден съм без да съм видял нищо и така ще си отида. Затова и няма място, към което целенасочено да избягвам да се връщам. Само такива, които ме притеглят много по-силно, такива, за които съм сигурен, че все още взетото е съвсем недостатъчно – места като Аризона, Тобаго и Сахара.
==
Искам да се връщам там често. Искам да се връщам навсякъде - и не искам никъде да отивам.
==
А: Усещаш ли принадлежност към определено поколение и какво е то, особено по отношение на уседналостта vs космополитността и възможностите за пътуване?
==
_**Або: **_Поколението ми е много нишово. Израсъл съм между столицата и провинцията във време, в което половината ми съграждани носеха галоши и прекарваха следобедите си, чистейки кочината или кокошарника, а другите – живеещи врата до врата с тях – караха автомобили с вградени мобифони и играеха голф. Половината не бяха носили дънки, другата половина ядяха хайвер.
==
Самият аз успявах да комуникирам с всички поравно и да изживея детство, което е единствено по рода си във времето и пространството – изградено от контрасти между комунизъм и капитализъм, между скотовъдство и лукс, между книгоедство и илитератство, между столица и провинция, между уседналост и космополитност.
==
А: Романът ти е хибрид, който може да се чете като много жанрове, вкл. според мен дори като приключенски роман на XXI век? Би ли се съгласил с това?
==
Або: Това е твърде голямо ласкателство – аз нямам такива претенции. Въобще в XXI век приключенството е много относително. Срещал съм само един истински приключенец – Филип Лхамсурен – но нито аз, нито героят ми можем да се сравняваме с него.
==
Мойто е овеличествен туризъм, но светът в момента толкова позволява. Имаме свободата да пътуваме, която отнема свободата да приключенстваме. Та нали приключението е именно в досега с непознатото и забраненото! Но в крайна сметка, няма значение какво е искал да каже авторът, а какво е прочел читателят, така че не съм несъгласен.
==
А: Докато пътуваш в страните от третия свят, ти критикуваш евроцентричността на света, от който идваш, както и консуматорството и някои от проявленията на глобализма (спомням си за абсурдния стадион в селото на инките, например) Но като че ли не успяваш докрай да се освободиш от сянката им, търсиш своите малки удобства, чантичката с лекарствата си, имаш своите критики, разчиташ на дебитната си карта? Можеш ли напълно да се откъснеш от своя свят, да изгубиш корените си, докато си на път?
==
_**Або: **_Всеки път, когато сменя обстановката (отида или се върна някъде), ми се налага да се адаптирам. И да, отнема време да отвикнеш от удобствата – но и да свикнеш отново с тях след това. Разбира се, че ненавиждам консуматорския манталитет, в който притежанието е по-висш двигател от нуждата, но улавям и в себе си такива привички.
==
Понякога ми се струва, че това, което ти наричаш уседналост, е всъщност заветната цел на цялото странстване. Затова винаги се вглеждам обратно към корените си – те не се губят, а растат: колкото повече нарастват в диаметър, толкова повече се впиват и навътре.
==
А: Налагаше ли се много да редактираш оригиналните текстове, от които е съставена тази книга, за да ги сведеш до пазарен и литературен продукт. Или текстът е близък до оригиналния поток на мисълта ти?
==
Або: Не е важно продуктът да е пазарен, а качествен. В процеса на редакция на „Поводи за връщане“ получих безценна подкрепа от Борис Христов. В края на един дълъг разговор по телефона, в който четяхме откъси от текста на глас и обсъждахме мненията си, той ми каза: „И не забравай, че талантът не е нищо повече от концентрация“.
==
Та макар че текстовете са близки до оригиналния поток на мисълта ми, процесът на редактиране беше най-удовлетворителното в писането на книгата. Писменият монолог е много по-различен от разговорния. Често трябва да се премахват думи и фрази, паразити, изречения, зависими от интонация и жестомимики, ненужна информация (или пък да се добави кратко пояснение)…
==
При последната редакция си обещах само да трия излишното, без да променям или добавям нищо. Оригиналният текст беше над петстотин страници, а сега е едва триста! Както казва Петя Кокудева: „думите изпъкват/щом умеят и да млъкват“.
==
А: Привилегия за тези, които могат да си го позволят, или напротив - съгласие за лишения, трудности и самоограничение, е начинът на пътуване, който описваш в книгата си?
==
_**Або: **_Тези, които са съгласни на лишения, са тези, които могат да си го позволят. Парите са средство и всичко е въпрос на приоритети. Ако всички около теб са здрави, тогава какво те спира да пътуваш, освен ламтенето за по-бърза кола, диамантен пръстен или часовник с крокодилска каишка? Ако човек се върне във времето и почете Ибн Батута, Робърт Стивънсън или дори Джак Керуак, ще прочете ежедневието на тези хора, повечето от които с нищо не са били извънредни в произхода си или финансовото си състояние. Необикновеното в тях са страстта, любопитството и хъсът – и приоритетите.
==
Често хората контрират възможността за пътуване със становището „Ама той има пари!“ и дотам се изчерпва изследването на случая. Но много от пътуващите се лишават от ежедневни удобства и дори нужди, за да полетят с парите, които имат.
==
А: Живееш в чужбина. Какви са твоите поводи за връщане в България?
==
Або: Коренът расте и дълбае. Връщам се, за да пия вода с шепи от Бели Искър, за да помириша комините през зимата, за да се пека гол на Иракли и за да играя хорá в кръчма с жива музика. Връщам се, за да разкажа и за да си спомня, за да направя от пътуването пътешествие.
==
А: Исках да те попитам и конкретно за типа доброволна организация, благодарение на която си пътувал. Критикуваш структурата и ефективността й. Намираш ли този тип организации за “проформа”, чиито цели са всъщност не толкова облагодетелстването на децата, колкото възможност за западния човек да попътува, привнасяйки случайна част от своята култура другаде? И адекватни ли са винаги хората, които се занимават с това?
==
Або: Конкретната организация има малък директорски екип в Амстердам, на който се плащат шестцифрени заплати и не наброява повече от десетина души. Всички останали над сто хиляди активни членове по света работят зáлудо и не вършат нищо общественополезно. Без да навлизам в подробности, такива организации (както и благотворителните) са лесен начин за изтръгване на суми от обикновения човек, като се уповават изцяло на (слаба) идеология. Никаква работа не свършихме в Перу, възпрепятстваха ни – децата са им последната грижа.
==
А: Съществува ли истинско приятелство без уседналост, в която да запазиш поне част от множеството връзки, които пътувайки непрекъснато създаваш. Не се ли обезценяват така спътниците ни?
==
_**Або: **_Разбира се, че съществува, но понякога разстоянието тежи. Връзките се запазват, но колкото повече стават, толкова по-трудно е да ги обгрижваш всичките и да си говориш с хората достатъчно често и задълбочено. А дали се обезценяват – в никакъв случай! Напротив: романтизира се споменът за тях и те се превръщат в извор на носталгия, която май е основният ми повод за връщане.
==
А: Имаш ли материал за написването на нова книга, чието действие да се развива на друго географско място, от някое от пътуванията ти?
==
Або: Вече работя по други книги, за който материалът е съвсем различен. Този стил и тази тема са само част от мен, а имам и други неща за (раз)казване. Ще мине време преди да завърша друг роман, но междувременно ще се отдам на по-кратки жанрове. Предстои ми и голямо околосветско пътешествие, което ще бъде описано по всевъзможни начини.
