Петър Чухов: Моето писане е покана за дописване, домисляне, доусещане

Антония: Кое от прозаичните текстове в последната ти книга “Достатъчно дълго” (изд. “Жанет 45”) не би могъл да (си предпочел да не) изразиш чрез поезията? И почиваш ли си по този начин от нея?

==

Петър: Мисля, че поезията и прозата ми доста си приличат по отношение на това, че в основата и на двете стоят травматични съдържания на несъзнаваното. Интересна разлика беше уловил Ангел Игов (редакторът на тази книга), който в анотация за предишния ми сборник с проза, „Камуфлаж“, отбеляза, че, парадоксално, прозата ми сякаш е по-лична, докато обикновено е обратното.

==

Така че може би някои травми от детството, липси, обърканости и несигурности намират (обезопасен) излаз по-лесно в (привидното) разказване за някой друг, дори разказът да е в първо лице, докато в поезията лирическият герой традиционно се отъждествява с автора.

==

Не бих казал, че си почивам с прозата, тя за мен все пак е вид работа, особено ако текстовете са по-дълги – макар че аз по принцип се опитвам да се опазя от писане на дълги текстове. Всъщност за мен поезията е истинската почивка, тя е оазис в ежедневието (пиша стихове почти всекидневно, а проза – доста по-рядко), която превръща живота ми в безкраен празник.

==

А: Знам, че разказите са писани в продължение на години. Какво е онова, което в крайна сметка ги обедини в този конкретен сборник - като тема, като атмосфера, като усещане?

==

_П: _Според мен усещането е за нещо пропуснато и пропускано, несбъднато и несбъдвано, но за всеки читател акцентите ще паднат там, където го насочи неговото предразположение. Тъй като моето писане – поне така се надявам – не съдържа ярки, конкретни и недвусмислени послания, мисля, че то е покана за дописване, домисляне, доусещане, така че ролята (и отговорността) на читателя като съавтор в случая не е маловажна.

==

А: С какво точно експериментираш в тази книга - и какво предизвикваш и у себе си като писател, и у читателя?

==

**П: **Сборникът включва два по-необичайни текста, които съм нарекъл пиесказ и разказеса_ _– те имат драматургична форма, но според мен са по-скоро за четене, отколкото за поставяне на сцена, макар че бих се зарадвал, ако някой ги превърне в представления. Има също и цикъл разкази за Чешо Пухов, моето сатирично (и/или комично? и/или травматично?) алтер его, и те, според мен, са доста безжалостни. Това отстранение, както вече споменах, спомага за по-дълбокото вникване в личния ад на автора, но, предполагам, и на читателя. Което, мисля, е предизвикателство.

==

А: В разказите има въпроси, които не получават отговор, които се повтарят или посяват съмнения в хода на самото разказване (например “имам ли кола/сестра?”). Това ми прилича на демонстративна деконструкция на процеса на съчиняване, разклащане на доверието в стабилността на творческия замисъл. Като че ли подаваш топката на читателя - той да реши, да съучаства…

==

_П: _Някои от тези въпроси могат да се приемат и като реторични, други обаче определено не са – те разколебават самоувереността на познанието, което в крайна сметка се оказва съмнително ефективен инструмент за постигане на хармония, за вписване в световете на другите, дори за създаване на достатъчно смислен собствен свят.

==

А: Писателят, писането, измислянето често присъстват в текстовете ти, а един от циклите е за твоето литературно алтер его Чешо Пухов. Но аз искам да те питам за друг герой, който ми е интересен - за жената на писателя. Какъв е нейният образ и роля?

==

_П: _Най-вероятно това е образът на (липсващата) майка с цялото напрежение на желанието за инцест, страха от него и отвращението, което вероятно е отвращение от себе си. Но е възможно и да се лъжа.

==

А: Разчиташ на абсурдното, на каламбура, на “врътките”, на нелепите герои. Къде трябва да търсим абсурдното и нелепото в реалния ни живот?

==

_П: _Абсурдно и нелепо е да очакваме, че светът (дори като наша субективна представа) ще се държи според желанията и волята ни. Затова е нормално и текстът (който всъщност е част от живота) да се присмива на автора си или по-точно самият автор да се присмива на себе си (и на своите напразни усилия за контрол) чрез текста.

==

А: Струва ми се, че писането на тези текстове е като в разказа “Напосоки”, който в този смисъл бих нарекла програмен: писането ти като залагане на стрелки, които често отвеждат другаде, или пък са останали само стрелки в нищото, но съхранили възможността за място и посока. Съгласен ли си?

==

_П: _Да, определено за мен писането (почти) винаги следва формулата „Целта е нищо, движението – всичко“. Не само моето движение, движещо текста – също и това на читателя. А то е още по-непредвидимо.

==

А: Повечето герои са мъже и като че ли до един нескрито носят твоята ДНК… Така ли е?

==

_П: _Няма как да не е така, моето писане е лично, не се опитвам да изграждам образи на исторически личности, характерни герои или типажи. Бих се оприличил на фокусник, който вместо в цилиндър бърка в подсъзнанието си и често вади оттам неща, които изненадват и самия него.

==

А: Притчи, есета, сънища, фантазии, кошмари, видения - кое ти се струва най-близко като обобщение до усещането за тези разкази?

==

П: Всичко това, но бих добавил и още нещо. Опитомявания.