Писателят Емилиос Солому в разговор за човешката природа, археологията и митологията, Гърция и островите й

Антония: Кипърската литература е малко или почти непозната в България, за съжаление. Как бихте определили днешното й състояние и кои са основните автори, които трябва да познаваме?

==

Солому: Това действително е така, но през последните десетилетия все пак са направени някои стъпки. В превод на български са излезли някои представителни поетични антологии и сборници с разкази, както и няколко романа. Бих казал, че също толкова непозната е и българската литература в Кипър. Изобщо необходими са повече усилия и в двете посоки.

==

През последните години кипърската литература се отваря към света. Все повече литературни творби се превеждат в чужбина – и на по-стари автори, но най-вече на по-млади. Сред утвърдените белетристи са Никос Николаидис (1884-1956), Георгиос Филипу Пиеридис (1904-1999), Янис Кацурис (1935-2010) и Иви Мелеагру (1928-2019). Сред поетите можем да споменем Василис Михаилидис (1849-1917), Костас Монтис (1914-2004) и Кириакос Хараламбидис (1940-).

==

Поколението на независимостта (1960) и поколението на нашествието (турското нашествие от 1974 г.), както ги наричат, продължават активно да творят и да издават значими произведения както в поезията, така и в художествената проза. През последните години добиха известност и много по-млади белетристи и поети. Може да се каже, че кипърската литература е в разцвет.

==

Антония: Да поговоримна този фон за книгата ви “Дневник на една изневяра”, излязла наскоро у нас под знака на издателство ICU (виж рецензия тук). Очакванията, които заглавието създава - за един ретроспективен роман, съсредоточен изцяло върху интимното, не се оправдават изцяло. Романът ви е много повече от разказ за една любов. Защо насочихте вниманието тъкмо там обаче?

==

Солому: Отначало смятах да озаглавя романа „Полеви дневник на една експедиция“. Такова заглавие обаче можеше да заблуди читателите, че става дума за научна литература в областта на археологията. Току-виж отказало хората да си купят романа. И така запазих понятието „дневник” и добавих изневярата, която съпътства археологическата експедиция.

==

Както казва и разказвачът: „…не се е сдържал, наред с мерките и описанията на съдове, фигури и кости, да не отрази в полето на дневника си или под последните редове на страницата и собствените си впечатления, мисли, допълнителни бележки към основната си теория, дори случки и откъси от разговорите на археологическия екип. Така в дневника в хронологичен ред са се промъкнали откъслечни думи, фрази с двояк смисъл и прикрито значение, явни белези за промяната в психологическото състояние на Дукарелис, хронологията на една изневяра в ход“.

==

Така центърът на тежестта се премести от експедицията към изневярата. По този начин исках да поставя акцент върху човешката природа, върху отношенията между хората.

==

Антония: Защо използвахте детективски мотив в романа, без всъщност да го превръщате в трилър? Насилието в историята от миналото и в съвременната линия имат ли общо с начина, по който съдбата повтаря себе си?

==

Солому: Сюжетът се разгръща на различни равнища, в паралелни истории, които се наслагват една върху друга като археологически пластове. Главният герой, Дукарелис, прави разкопки на един малък остров и изважда на бял свят останките на млада, бременна жена, вероятно убита преди 5000 години. Като археолог през цялата експедиция се опитва да възстанови миналото на тази жена, нейното ежедневие, разчитайки до голяма степен и на въображението си. Представя си дори мига на убийството ѝ и заключава, че вероятно става дума за престъпление от страст.

==

Двадесет години по-късно, когато съпругата му (някогашната му студентка) изведнъж изчезва без следа, сюжетът донякъде придобива характеристиките на детективска история. Това е още един повествователен похват, чрез който се свързват далечното минало и настоящето, общата участ на двете жени, принадлежащи към два отдалечени във времето свята, която обаче се повтаря отново и отново.

==

Насилието присъства във всяка епоха, то е част от човешката природа. Не съм сигурен доколко ние днес сме успели да стигнем по-далеч в цивилизационно отношение от хората, живели на Цикладите в праисторически времена. Най-разрушителните войни в историята на човечеството са избухнали едва преди няколко десетилетия. Насилието несъмнено продължава да съществува около нас.

==

Антония: Романът ви разчита на “вечния” сюжет на забранената любов. Особено в едно традиционно православно общество като това на остров Куфониси, в което на брака все още се гледа като на свещен съюз и съзнанието за греховност е особено силно. Каква е цената, която протагонистът ви и неговата съвест трябва да платят в този смисъл?

==

_Солому: _Дукарелис и Антигона преживяват една забранена любов на остров Куфониси, в едно малко, затворено и консервативно общество. Когато Дукарелис отива да прави разкопки там, в местните нрави почти нищо не се е променило от времето на цикладската цивилизация, от праисторическата епоха. Дори достъпът до острова е труден. Връзката между двамата в известен смисъл представлява _хюбрис _в древногръцкия смисъл на думата, тъй като прекрачва границите и нарушава установения ред на нещата.

==

Всичко това обаче се случва в едно православно, християнско общество, в което бракът действително се смята за свещен. Напомням, че допреди няколко години в Гърция една съпружеска двойка можеше да получи развод само в църковните съдилища. И така грехът, хюбрисът, неизбежно води до наказание. Антигона изчезва при трагични обстоятелства, а главният герой изтърпява собственото си наказание, като губи жената, която обича, и целият му свят се срива.

==

Връща се на острова двадесет години по-късно, вече почти старец, със следите на времето, отпечатани върху лицето му, със сломен дух, за да се пребори със собствените си призраци, със спомените си и с чувството си за вина – връща се всъщност, за да проведе една друга, още по-трудна експедиция в дълбините на душата си. Това е цената, която трябва да плати.

==

Антония: Едно от най-силните качества на романа, лично според мен, е неговата живописна меланхолия, поетичната наситеност на езика, с който описвате Куфониси и неговата изумителна природа. Колко добре всъщност познавате мястото и защо избрахте изолираността на един остров за място на действието?

==

_Солому: _Мисля, че самият сюжет и малкият остров, на който се развива той, допринасят за меланхоличната атмосфера и поетичния език на романа. Не е лесно да се пресъздаде в един превод това усещане за безнадеждност, поетичността и нюансите на езика. Знам обаче колко усилия положи преводачката Ирена Алексиева, за да го постигне. Вникна дълбоко във всеки детайл. И това, че особеностите на езика са ви направили впечатление до голяма степен се дължи и на нея.

==

Когато ми хрумна идеята да изградя сюжета около археологическа експедиция по местата, на които е процъфтявала праисторическата цикладска цивилизация, трябваше да поставя героите си в една реално съществуваща среда. Не исках историята да се развива на някой от познатите центрове на цикладската цивилизация (например Парос, Наксос или Санторини), а на някое сравнително непознато място, което да се прочуе покрай разкопките на Дукарелис. Разглеждайки картата на района, реших това място да бъде остров Куфониси.

==

Намира се близо до Наксос и до Керос – значим център на цикладската цивилизация, на който през последните месеци бяха открити изключително важни находки, които могат да променят представите ни за тази далечна епоха. Мисля, че местоположението на Куфониси е много подходящо. Следващата стъпка беше да отида лично там, преди да започна да пиша. Обиколих пеша целия остров (нужни са няколко часа), видях природата му, плажовете. Проучих историята му. Атмосферата малко или много ми беше позната. Куфониси е типичен цикладски остров, но все пак има своите особености.

==

Антония: В прозата си възкресявате образи от антични драми, от епоса на Омир, а героите ви носят имена от старогръцката митология. Не е ли някак неизбежно и очаквано това за всеки гръкоезичен роман/поезия?

==

Солому: Да, мисля, че това до голяма степен се отнася за цялата гръцка литература. Особено когато сюжетът е свързан с миналото. И да иска да го избегне човек, едва ли е възможно. Морето, всяка планина, всяка скала, всяка местност са свързани с митологията, с имена, със събития, с богатата история на гръцкия свят. Да вземем например пясъчните лилии, които се споменават в романа – или Pancratium maritimum, както се наричат в ботаниката. Цъфтят на егейските острови през юли и август. Попаднах на тях, когато обикалях из плажовете на Куфониси, и си спомних как са изобразени на фреските от Тера, в Санторини, които са плод на същата култура и датират от същата епоха като находките на Дукарелис.

==

Именно от тези фрески почерпих вдъхновение, за да опиша праисторическите жители на Куфониси (например облеклото им). Природата по тези места неизбежно напомня на местностите, описани от Омир. Съвсем естествено е част от този свят да проникне и в един роман като „Дневник на една изневяра“. Историята на Дукарелис, свързана със съдбата на Касиопея–Антигона–Мария, следва структурата на древногръцка трагедия: завръзка, хюбрис, наказание – „крах“, развръзка – катарзис.

==

_Антония: Един от конфликтите в книгата е между континенталното (голямата, хаотична, задушна Атина) и естественият и самодостатъчен природен оазис на островното, където векове наред животът е текъл по един и същ начин. Преди и там цивилизацията да проникне и да започне да отнема девствеността му. Това ли се случва днес дори и с най-малките и отдалечени гръцки острови? _

==

Солому: Разликата между Атина и малките острови като Куфониси наистина е огромна. Атина е един мегаполис, който в съвременната епоха се урбанизира безогледно с катастрофални последици. Докато характерните особености на островите и традиционните структури на местната общност са се запазили същите от векове. Затова съществува този „ностос“, това желание у хората да се връщат в Егея особено през лятото, за да си починат. Това са два съвсем различни свята.

==

Откакто обаче този допреди няколко десетилетия непокътнат рай бе открит от туристите, започна обратното броене. Тази промяна е описана и в книгата. Когато Дукарелис се връща двадесет години след експедицията на Куфониси, това островче „на край света“, до което рядко стигат кораби, промените, които са настъпили наоколо, са опустошителни.

==

Въпреки това на много цикладски острови, особено по-малките, човек и до днес може да се докосне до този рай. Има места, които са останали непроменени от времето на цикладската цивилизация до наши дни. Скалите, морето, характерните пустинни и безплодни местности, атмосферата напомнят за света на Омир. Сигурно там някъде, на някой бряг и до днес живее Одисей или плава в открито море с кораба и другарите си. Малко въображение е нужно, за да ги види човек.

==

Антония: Може би едно от основните прозрения в “Дневник на една изневяра” е, че макар външният свят да се променя непрестанно през вековете, то човешката душа, базовите човешки инстинкти и импулси са останали същите. Че минало и настояще се докосват през пластовете на времето и археологията. Съгласен ли сте?

==

Солому: Това е една от основните теми в романа. Светът около нас наглед се променя, но човешката природа остава една и съща от зората на човечеството до днес. С нейните страсти, простъпки, злини и добрини, с нуждите и инстинктите ѝ. Именно тук се срещат съдбите на праисторическата Касиопея и на съвременната Антигона. Но дори и онова, което на пръв поглед се променя в манталитета, във възприятията и суеверията на хората, в проявленията на цивилизацията, на практика само се видоизменя, оставайки в основата си все едно и също.

==

Както казва Дукарелис в романа: „човешката природа е много устойчива на превратностите на времето, от четири-пет хиляди години е все същата. Различно е ежедневието на хората. Човекът променя света наоколо, но не и себе си“.

==

Антония: Изглежда, че самият вие не сте сигурен дали един археолог възкресява или осквернява миналото. В книгата протагонистът ви казва, че археолозите (нека го мислим в най-широкия смисъл на думата) всъщност разрушават онова, което е оцеляло от миналото, и колкото и подробно да го описват и документират, виждат само частично и ограничено това, което им се струва важно към конкретния момент. Не е ли същото когато един писател прави разкопки в собствената си памет, опит и въображение, за да създаде и “документира” един фикционален свят?

==

Солому: Истината е, че когато разкопаваме едно древно селище, което хилядолетия наред е било скрито непокътнато в недрата на земята, в известен смисъл извършваме „светотатство“, нарушаваме вечния покой на жителите му, престъпваме законите им. Навлизаме в „защитената територия“ на един свят, потънал в дълбините на времето. Не знаем какво биха отговорили праисторическите хора, ако ги попитат дали са съгласни отново да бъдат извадени на бял свят, за да ги изследват в лаборатории и да ги изложат в музей.

==

За нас днес е очевидно, че трябва да правим разкопки, за да опознаем миналото и самите себе си. Има обаче култури, в които хората са избрали да живеят и до днес в първобитни общности – например аборигените в Австралия; те категорично не са съгласни с тази практика. Всяка археологическа експедиция неизменно в известна степен унищожава запазеното дотогава. Находки и артефакти, които в бъдеще с по-напреднали технологии и научни методи биха могли да ни дадат повече сведения и знания, се разрушават окончателно и безвъзвратно.

==

Малко или много, всеки писател също е археолог като Дукарелис. И както той идва на острова двадесет години по-късно, за да се разрови отново, този път в душата си, така и писателят трябва да стигне до дълбините на своята душа, да изследва пластовете на спомените си, за да разбере по-добре човека и героите на творбата си. Това важи в още по-голяма степен за автобиографичните книги. В този случай обаче светът, който оживява в романа, е създаден от нулата и е изцяло плод на въображението. В историята няма никакви автобиографични елементи, нито мои лични преживявания или спомени, освен впечатленията ми от природата и атмосферата на Куфониси, които съм описал такива, каквито съм ги видял през моите очи.

==

_Антония: Впрочем откъде са задълбочените и впечатляващи познания по археология, които демонстрирате в книгата? _

==

Солому: Завършил съм история и археология. Епохата на цикладската цивилизация ме вълнува още от студентските ми години. Не знаем много за този период, а онова, което знаем, се основава по-скоро на предположения. Това прави тази епоха още по-загадъчна и подклажда любопитството на всички, които са се заели да я изследват. Често пъти новите открития объркват вместо да потвърждават представите ни за тези далечни времена. Много пъти съм прекарвал лятната си ваканция на цикладски острови и винаги първата ми работа е била да посетя археологическите обекти на тях.

==

За написването на романа обаче не можех да разчитам само на познанията и опита си от студентските години, нито на впечатленията си като турист. Наложи се да прочета и много книги. Особено полезен ми беше обемният труд на Колин Ренфрю и Пол Бан „Archaelogy. Theories, Methods and Practice“ (1991). Професор Ренфрю прави разкопки на Керос и на съседното островче Даскалио от 60-те години на миналия век, а само преди няколко месеца оповести сведения за нови, значими находки.

==

Много обичам археологията и историята и те неизбежно се прокрадват в книгите ми. Преди години попаднах на непознати дотогава археологически обекти в Кипър и дадох сведения за местоположението им на Отдела за паметниците на културата.

==

Антония: Страхувате ли се от времето?

==

Солому: Не, ни най-малко, макар в романа да е отделено особено внимание на безпощадността на времето. Това е естествен процес. Животът ни е едно пътуване във времето. И в това пътуване човек трябва да се приспособява към промените, да се радва на всеки етап и да черпи от него нови преживявания. Онова, което донякъде ме плаши, са промените, които биха могли да настъпят с времето у хората около мен, у близките ми.