Петко Симеонов: Ако не виждате около себе си таласъми, самодиви, вещици и извънземни, никой не ви е виновен

Антония: На откриването на “Пиле, змия, звяр и дюля” възкликнахте, че никога не са ви организирали подобно тържество, а всъщност сте автор на доста книги. Почувствахте ли се преоткрит и какво бихте споделили за творчеството си преди настоящата книга на “Жанет 45” на онези млади читатели, които едва днес ще посегнат към вас. Препоръчайте им какво друго ваше да прочетат и разкажете какви са темите и героите в него.

==

Петко: Наистина за пръв път имах такова тържествено представяне на книга, но ще направя няколко уточнения във връзка с „откриване/преоткриване“.

==

Първият ми роман - „Две стъпала до покрива“, излезе през 1987 г. в 25 000 тираж и беше продаден за два месеца. Беше поставен от Съюза на писателите на второ място в прегледа на романите през годината, като на първо място бе „партийно“ издържан роман на представителя на ДС в писателските среди Константин Кюлюмов. (Имаше такива „априлски“ прегледи на литературната продукция от предходната година.) Значителна група доброволни сътрудници на СДС през пролетта на 1990 г. му бяха читатели, идваха при мен на „Раковски“ 134, искаха ми автограф и се присъединяваха към нас.

==

Вторият ми роман, „Света Петка Българска“, излезе през 1992 г. в 30 000 тираж. Представих го в голямата руска книжарница на „Дондуков“, а в няколко десетки селища съм имал срещи с негови читатели. Документално–мемоарната ми книга „Голямата промяна“ пък излезе през 1995 г. и също имаше добре посетено и широко медийно отразено представяне.

==

Другите ми книги са минали без представяне. Сега с „Пиле, змия, змей и дюля“ имах за пръв път пълна програма на ритуала, а на представянето от “Жанет 45” в книжарница “Гринуич”, което се води от Митко Новков и Красимир Лозанов, присъстваше и една от внучките ми…

==

Антония: Все пак кое бихте препоръчали на читателя? Кажете ни още малко за самите романи.

==

Петко: Първият ми роман не само е писан преди 10 ноември, но е издаден тогава. За героите и сюжета няма да говоря. В идеен план… в първата част той отхвърля Дон Кихот като положителен герой, а втората част е спор с “Кандид” на Волтер – проблемът за смисъла на живота и идентичността на индивида не се решава с това „всеки да си работи градината“. Затова книгата се казва „Две стъпала до покрива“. Впрочем в текста не се споменават нито Дон Кихот, нито Кандид, макар единият от героите да произнася реплика на Дон Кихот. Иначе романът си е роман – любов, пари, опит за убийство…

==

**Продължавам да мисля, че положителната интерпретация на мита Дон Кихот е голяма беда за европейската култура. **

==

„Света Петка Българска“ пък е търсене на българското, което съм маскирал с играта на двуличието. И той е писан преди 10 ноември, но излезе едва през 1992 г.

==

Романът „Годините на заека“ (1998) е пародия на мемоарно-документалната ми книга „Голямата промяна“. Пародия за създаването на СДС, изборите на 7-мото ВНС и последвалите перипетии. На шега ще кажа, че не съм сигурен дали документалната ми книга или пародията е по-вярна за случилото се.

==

Сборникът „Бутилка оцет“ (2005) съдържа три новели. Първата е антиутопия. Кварталният изповедник (кварталният политически коректен фюрер, бивш офицер от ДС) е задал серия от въпроси на пенсиониран учител във връзка с убийство, извършено от военни на Международните миротворчески сили. Действието се развива в Република Горна България, светът се управлява от Световно правителство, ние сме етнорезерват, децата ни ги няма и т.н. Писах я по времето на войната в Югославия. Втората новела – „Кучетата на динозаврите“, и третата – „Окото на гълъба“ (публикувана в „Съвременник“) са в стила на новелите от „Пиле, змия, звяр и дюля“.

==

Но аз не по-малко харесвам електронните си книги. Те могат да се намерят онлайн в Omda.bg _(вижте в края на интервюто подробности за тях)* _Имам и други книги, но те са публицистика, документалистика, социология… Препоръчвам ги и тях!

==

Антония: Какви са причините, поради които избрахте точно тези четири новели за новото издание?

==

Петко: Причината е проста – пръснати са и реших да ги събера. Те са смислово свързани, но когато съм ги писал, не съм имал предвид връзката им. Новелите са картини на четири етапа от десетилетията, през които съм живял – строителството на социализма, рухването на комунизма, прехода, днешния ден. На 77 години съм и показвам на публиката – ето картинката, в която пребивавах. В новелите няма спомени. Те са фикции. Игра на въображението.

==

Антония: Мислите ли, че има неща, които един съвременен млад читател не би схванал в творбите ви? На разликата в поколенията, бита и властовите режими ли би ли се дължало това?

==

Сигурен съм, че има неща, които няма да бъдат разбрани от днешен младеж, но той няма да го знае. За него разказът ще си върви логично. За бъдещия читател, ако има такъв, не само моите книги, но всички днешни текстове ще бъдат затруднителни. Животът се развива с изключително темпо, езикът се променя, хората стават различни. Да се надяваме, че изкуственият интелект (ИИ), както сега автоматично превежда от чужди езици, в бъдеще ще превежда от съвременен български на бъдещ български.

==

Антония: Впечатли ме дързостта, с която иронизирате тоталитарната власт. В първата новела има един, несъществуващ подобно на Годо, герой - другарят Котев, който според вярата на протагониста ще го наблюдава, пази и ще му се притече на помощ, когато трябва. Живяхме с тази илюзия 45 години - има ли нещо, което я е заменило в днешно време. Кой е днешният господин Котев?

==

Петко: „Другарят Котев“ в оригинала от осемдесета година е „другарят Костов“. Авторитетно, тежко име! На мен не ми правеше впечатление, но редакторката Надя Радулова ми обърна внимание, че в днешно време името е с букет от политически конотации. Съгласих се с нея и го смених. Това има връзка с предишния ви въпрос.

==

Често живеем с надеждата, че има някой, който може да реши проблема/проблемите ни. Има случаи на оправдано очакване, като отиването на лекар например. Но илюзиите са по-чести. Почнете от ходене по врачки до гласуването на избори с надеждата, че точно тази партия и този водач ще променят живота ни.

==

Здравите и млади хора трябва да са в пределна яснота – само лично те, с ум, образование, труд, в сътрудничество с другите, ще изградят своя живот. Неволята няма да дойде на помощ! Няма!

==

Антония: Героят ви Змиелова е тип “свестните у нас считат за луди”. И все пак той успява да премине през живота без да се подчини на конюктурните правила. Поразсъждавайте за цената на това.

==

Петко: При всяка обществена система човек трябва да се съобразява с господстващите правила. На тяхната основа всяка обществена система формира доминантен тип личност. Тъй че, ако правилата ограничават свободите на изразяване, на инициатива, на индивидуална преценка, на вяра, на познаване на различното, на живот за собствена сметка, а заедно с това се поощрява скромността в претенции и потребление, разчитането на държавна грижа, самокритиката, безвъпросното приемане на порядките, то в обществото ще доминират личности от типа „бройлер“, образно казано.

==

Този тип личности са затворени, недоверчиви, плашливи, глупавички, без реалистична самооценка за способности и труд, минималисти, чакащи „господин Котев“ да ги оправи… Пуснати на свобода, те или бързо стават жертви, или подтикнати от инстинктите си за живот, бягат, или остават на място и се борят да оцелеят. В борбата за оцеляване, при положение че не са социализирани в система, където се поощрява индивидуализма и предприемчивостта, свободата на изразяване и организиране, те са в изключително тежки условия. Истинско изпитание за Аза!

==

**В масовия случай бройлерът става бройлер в нов кокошарник с нови чорбаджии или пък се превръща в чалга личност или мутра… **

==

Има и забележителни изключения. Те са много тънка прослойка. Пръснати са. В процес на формиране е самосъзнаващ се елит. Що се отнася до моя герой Змиелова, той е наивен, но е духовно силен човек. Той е белязан!

==

Почти всички хора се раждат добри и честни. С индивидуални различия и особености душата на всеки е такава. Генетично злите, жестоки и морално студени хора са малцинство. После обаче идва социализацията и саморазвитието, които от душата изковават вътрешния и външен Аз. Случва се Азът да трансформира душата толкова кардинално, че от добротата и честността да остане само базовото чувство за правота. Всеки до края на живота си остава прав за себе си.

==

В християнството има забележителен ритуал – човекът на смъртния си одър се изповядва, дава му се прошка и причастие. Той докрай трябва да бъда прав! Ако почине неоправдан, ще ври в казана за греховете си. Затова дори на осъдения на смърт преди екзекуцията се е давало право на изповед и опрощаване. Той трябва да умре оправдан и така за себе си прав. Почувства ли, че не е прав, човек или търси прошка, тук е изповедта, или използва други културни модели, за да възвърне усещането си за правота, а ако не се справи – умира. Физически умира и в това няма шега.

==

**Възвръщането на правотата! Един от големите проблеми на българската етнокултура. **

==

Като разбереш, че не постъпваш добре, как оправдаваш себе си? Как стигаш до вътрешното си усещане за правота и приемане/компромис с грешките си? Особеност на Змиелова е, че се е родил изключително чувствителен за своята правота. У него няма компромис с нея. Това е толкова силно, че той е наивен до глупост. В очите на другите. Змиелова не е жертва, не е страдалец. Той живее себе си до краен предел и бива убит от стремежа си към правотата. Правота, олицетворена от змията… Змиелова е трагичен герой.

==

Антония: Понякога, докато ви четях, наистина се чудех дали даден странен образ непременно трябва да символизира нещо или често просто е плод на играта на вашето свежо, закачливо, самонаслаждаващо се въображение? Да търсим ли винаги подсмисъл?

==

Петко: Всяко творчество е създаване на нещо, което го е нямало. Литературното произведение е мъничък или голям джоб в духовното пространство. Можете да го наречете всякак – сепаре, напръстник, кариес, зала… Вътре в себе си то има своя атмосфера и логика, своя истина и достоверност. Образът, думата, смисълът са валидни в него. Но в него резонира светът на живота и народният дух. Произведението е резонатор. И обратно, неговите образи и смисли може да резонират в цялото духовно пространство. Това е естествено.

==

**Категорично – в моите работи няма самоцелно фантазиране! **

==

Може да има несполучлив образ, но не и самоцелен. Образите обаче са в хармония и подредени в текста, казват нещо. Макар и не винаги, те са като буквите. Подредени един до друг, добиват цялостен смисъл. От полето на синтаксиса преминават в полето на семантиката. Ние разпознаваме и означаваме Бай Ганьо благодарение на другите образи в разказа на Алеко (влак, купе, баня, гара, избори, Иречек, мускали и т.н.). Вън от компанията на другите алекови образи, той е охранен и простоват търговец на розово масло. Прототип. Нищо повече.

==

Антония: На места прибягвате до формули на магическия реализъм и абсурдизма - какво дава това на текстовете ви? Означава ли то, че реалността (тук си мислим и за литературния соцреализъм) е твърде скучна и предвидима като материал?

==

Петко: Да вземем за пример житейски случай – двама братя. Единият е женен. Другият се влюбва в жена му и става неин любовник. Тайно влюбените решават да се отърват от съпруга и го убиват. Пряко засегнат член на семейството разбира за престъплението и крои план за отмъщение. Престъпната двойка подозира за намеренията му и за да се предпази, въвлича в конфликта други хора. Следват серия от саморазправи, в резултат на което загиват осем души.

==

Случаят може да бъде разказан по различни начини. Жълта криминална хроника. Роман на ужасите. Порнографски роман. Романтична история. Педагогическа проповед. Психологически анализ. Новела на абсурдизма и т.н. Искам да кажа, че структурите на случващото се в живота, и при социализма, и при капитализма, и във феодализма и т.н., може да имат морална или правна багра, но те сами по себе си нито са магически, нито абсурдни. Зависи как ще бъдат разказани! Отношението ни към случващото се често е по-важно от случилото се.

==

Не зная защо прибягвам до формули на магическия реализъм и абсурдизма, както го определяте вие. Така ми е удобно и забавно да пиша. По друг начин не мога и оттук идваха проблемите ми преди 10 ноември. А споменатият по-горе случай с осемте загинали е схемата на сюжета на „Хамлет“.

==

Антония: Кои са необичайните неща, които се случват на един обикновен човек днес? И къде сюжетите са по-фантасмагорични - в литературата или в политиката?

==

Петко: Всичко може да се разкаже но необичаен начин. Пътуване в метрото, среща с отдавна невиждан приятел, ядене на шкембе чорба, ползване на асансьор или размислите на едно сляпо куче. Всичко и навсякъде, както в реда на нещата, така и фантасмогорично. Ако не виждате около себе си таласъми, самодиви, върколаци, вещици, извънземни, то никой не ви е виновен.

==

Антония: Следите ли българската съвременна литература или не ви остава време, и ако да - бихте ли откроили имена, които са ви впечатлили?

==

Петко: Следя, доколкото я има в библиотеките. Имена няма да споменавам, защото не съм компетентен. При мен нещо е попаднало, друго не е. Впечатлението ми е изградено от случайности.

==

Искам да кажа на пишещите братя и сестри, да не обръщат внимание на външни на тях оценки. Ако имате честен контакт със себе си и има доверие между вътрешния ви и външния ви аз, вашето творчество и вашите произведения са точно толкова значими, колкото вие си ги мислите. Други може да успеете да подведете и те да са съгласни, себе си – не.

==

*През май 2019 г. пуснах онлайн новела, писана в особен стил – ритмична проза: „Роденият нередно“. През декември 2017 г. излезе новелата „Невена“, която пък е в стил тотален реализъм. Трудно може да се издаде в книжно тяло, понеже има над сто изображения, и представлява достоверен разказ по картинки. Това е първата Фейсбук новела на български език. „В този разказ има труп, секс, кръв, пукотевица, любов, любов и много пари“, а идеята е „животът е изпитание“. През 2016 г. пуснах стихосбирката „На нищото в ръкава“, а другата ми книга - „Забравено пиано“ е с особени къси парчета, пак писани в мой стил. „Светлина над брода“ издадох през 2015 г., като някои от текстовете в нея са публикувани в периодичния печат.