Палми Ранчев: Написал съм разкази, които друг не би могъл да напише

Антония: Книгата ви с разкази „Тази вечер нищо не е случайно“ е сред номинираните за наградата на „Перото“? Какви според вас са били мотивите на журито – и ако вие бяхте сред него, за какво бихте я отличили?

==

Палми: Последната ми книгата е сборник с разкази, двадесет и пет на брой, и премина два или три кръга преди да стигне финалната права. Това не е първата ми номинация за тази награда. Номиниран съм и преди, но за поезия. Освен това съм сред често номинираните автори. За „Хеликон“, например, съм номиниран шест или седем пъти. Освен това за роман на годината, а и за някои други по-важни или незабележими литературни награди. Вероятно и затова не преживявам номинациите особено интензивно.

==

**Обикновено журитата ме използват като екзотична подправка заради бокса **

==

и всичко останало около него. Иначе винаги съм смятал, че моята книга е най-добрата, заради особеностите на героите, някои за първи път появяващи се в българската литература, и заради начина ми на писане, специфично мой, разпознаваем. Все важни достойнства става ли дума за проза, по мое мнение. Написал съм разкази, които друг не би могъл да напише. А с подобни ориентири сравненията с други автори прибавят малко към фактическото състояние.

==

**А: Като че ли малцина днес пишат за малкия и невидим човек, за унижените и оскърбените. Това като че ли вече се смята за демоде, престанало е да буди литературен интерес. Защо все пак го правите вие? Кое в героите от подземието ги прави интересни за вас като писател? **

==

П: Най-голям ентусиазъм у нас предизвикват книгите-преразкази, умело наподобяващи чужди почерци от вече харесани книги. Обикновено допълнени с мотиви от собствената биография. Вероятно защото официалният литературен вкус се оформя главно от университетски преподаватели или литературни журналисти. Факт със свои достойнства и недостатъци, който няма как да бъде коригиран, защото

==

професията писател, поне в нашата страна, реално не съществува

==

Спомням си, че прескокът на голяма част от съвременните писатели от соцреализъм в постмодернизма навремето доста ме разсмиваше. Но не само заради това не се съобразявам с литературните моди. Азбучна истината е, че писането има общо с екзистенциалната сърцевина, с най-важното за времето и хората. Само този вид писане има стойност за мене.

==

**Харесвам литературата в контекста на обикновения живот, **

==

а не на друга литература. Признавам си греха, винаги съм на страната на унижените и оскърбените. Романтично като позиция, но при мене е и действие, и затова има собствена стойност. Не търся героите си в подземия. Или ако шеговито разширим метафората, подземията на тези в Парламента, на старо и ново-забогателите, не са кой знае колко различни от битийните подземия на всяко човешко същество. Лесно уязвимо, и същевременно устойчиво, постоянно несигурно, и същевременно дръзко, готово да рискува и да се надява на нещо по-добро в следващите няколко минути, часове, или години.

==

А: Дори когато давате имена на героите си, моето усещане е, че те остават скрити зад параван на анонимност. Търсен ефект ли е или такава е неизбежната съдба на всички типажи, които сте избрали да разказвате?

==

П: Усещането за анонимност е удобното разрешение на угризенията, че нищо не сме направили за изпадналия в беда. Не сме му помогнали. Както и към зловещото привикване с бедственото положение на множеството човешки същества наоколо. Няма смисъл да припомням какъв е процента на тези, които у нас живеят около прага на абсолютната бедност, или доста под него.

==

Но не социалното им положение е причина да пиша за тях. Живеещи в покрайнините на обществото, пресичащи доброволно или принудени интимни или чисто социални граници, са свободни да избират. Заради проявената воля и жизненост, или заради липсата им. Освен това в наше време битийният скок от кофите боклук, или от места близки до тях, направо в Парламента, е напълно възможен. Като и обратния, доколкото се очаква да започне смята на основните фигури в постоянно неуспешната игра, с която би трябвало да се осигури добруването на така наречения народ.

==

А: Почти всичките ви герои са мъже. Жените като че ли присъстват рядко, и дори тогава по-скоро са антураж, малко кътче на топлина и уют. Мъжки ли е светът разказите ви?

==

П: За мене малкото кътче с топлина и уют винаги е голямо. Без жените в разказите ми нищо няма да е достатъчно уютно и топло. Интересно също няма да е. Имам разказ и с хомосексуален привкус. Там също става дума за липсата на човешка топлина. Както и за уюта на приятелската близост и общуване. Светът в разказите е светът, в който живеят героите ми. Населен с техните истории, чувствени пропадания, въздигания, както и с други техни преживявания и настроения. Понякога този свят е продължение на разказите, в някои случаи разказите продължават света.

==

**А: Спомняте си разказа за кучето и бръснаря, нали? Тези малки, почти невидими жестове на добрина присъстват в много от разказите ви. Заразна ли е човещината /както се случва в конкретния разказ/ - или злото е по-заразно от нея? **

==

П: Добрината се култивира. Човешкото същество постоянно се бори със злото в себе си, често заедно с някой, или търси помощта на добрия Бог. Масовото зло е заразно за масовия човек. Приятно ми е да героизирам индивидуалната съдба на случайния човек. Затова героите ми често изглеждат случайни за останалите.

==

**А: Няма ли опасност от мелодрама и морална сантименталност света на вашите разкази? **

==

П:_** **_Истината не е сантиментална или мелодраматична. Или ако понякога е, съм готов и на естетически катастрофи, за да остане видима. И доколкото е възможно непокътната за идващите след нас хора. Това е уточняване на позицията, от която пиша. Иначе мелодрамата и сантимента са литературни похвати, които не използвам. Създаването на кратък разказ е изкуство. Вид ювелирна работа. Наслаждавам се, когато разказът, както вече споменах, сам се пише. И става достатъчно органичен и естествен. Тогава не се налага да търпя обвинения нито от самите герои, нито от евентуалния драг читател за една или друга подробност.

==

А: А има ли я любовта в тях?

==

П: Любовта, желанието да обичаш и да бъдеш обичан, и емоциите, които ги съпътстват са основен двигател, и на разказите, и на живота. Често са свързани, продължават се и се допълват. Няма нужда непременно някой да бъде наречен обичан/обичащ, макар те винаги да се появяват като основен мотив, като оправдани или обвинение - и за най-хубавото, и за най-лошото.

==

А: Езикът ви е лаконичен, сух, мъжки, а текстовете – кратки, често с рязък финал. Понякога имам усещането, че те се изливат, а после бързате да ги прекъснете, за да продължите към следващата история, тъй като и тя напира да бъде разказана. Правилно ли усещам писателския процес при вас – или е друг?

==

П: Не изпитвам угризения заради мъжкият си начин на разказване. Често имам чувство, че не разказвам, а изграждам разказите си. Отблъсква ме приказливото и сладкодумно дърдорене. Предпочитам илюзията, в която героите сами се създават. Затова е погрешно усещането, че прекъсвам когото и да било. Той или Тя /които и да са/ сами се прекъсват, доколкото историите в сборника са част от общият ни житейския калейдоскоп, в който и читателите, и героите, и аз като някакъв трети, не сме само наблюдатели. Още повече освен разкази съм писал и публикувал дълги стихотворения и поеми, една пиеса, а и романи.

==

А: Ако вие трябваше да дадете наградата на български колега по перо, на кого бихте я дали тази година?

==

П: За съжаление през последните три-четири години съм в по-често в чужбина и не съм чел произведенията, за които би трябвало да споделя мнението си. Макар да познавам творчеството на Елена Алексиева и Чавдар Ценов. Харесвам ги като автори, но не се осмелявам да дам предимство на някой от двамата.